31.12.2010 г.

Temple

Английската (латиноезична въобще) дума за храм има латински корен - templum - първоначалното значение на който е - повърхностно: място за наблюдение на предзнаменования; а малко под това, по силата на същите думи, но в по-смислен превод: пространство за съзерцаване корените на действителността.

(от тук и думата за съзерцание - contemplation)

Грешен път

Хората се стремят (които се стремят) към осъзнатост заради желанието да променят жизнените си условия. Подобна реализация обаче е невъзможна.

Осъзнатостта
е обективност.
Обективността
е пребиваване извън нещата.
То е независимост.
Независимостта
е необвързаност.
Необвързаността с условията
изключва всякакво желание за въздействие върху тях.

...грешен път...

29.12.2010 г.

Все същото

Животът, макар отрязан на парчета, някое от които сме определили за "мое", не е съставен от хронологични изливки, защото така се превръща единствено в склад.
Ако е Живот, или поне - за да е Живот - неговата неизменност се излива в непрекъснатото настояще, на което ние пречим да се изяви чрез идентификациите си с някакви конкретности.
Нима не желае всеки да притежава всички възможности. Ами те са си тук, но човекът се затваря за тях чрез своите представи за себе си. Когато се изчисти от всички тях и се превърне в отвореност, тогава всички възможности ще бъдат част от него, а той самият ще бъде осъществяване на това, което е Живот.
Психологическото време е една от най-големите илюзии. Минало и бъдеще не съществуват. Докато човекът е холдинг на всички свои стари придобивки и проектирани в бъдещето намерения, той просто не е човек. И животът не е Живот.
Нека греша. Нека не виждам.

27.12.2010 г.

Всеобхватност

Би могло да е различно, в един линеен и безпсихичен свят на неодушевени движения...
Но в света на субектите, всеки от които представлява център – на приемане и излъчване,
безпосочност и всепосочност е едно и също.
Разликата е, но само като психичен акт, че всеобхватността е недостижима чрез насочване към нея, защото самото насочване вече е ограничение.
А безпосочността означава и липса на център, което резултира в отваряне за същата тази всеобхватност, която сама по себе си е всепроникваща, ако не и пречим с личния център.

22.12.2010 г.

Подчиненост на времето

Хермес, в своята книга „Пимандър 2” (от „Корпус Херметикум”) казва:

„Бог създава Вечността, Вечността създава Всемира, Всемирът създава времето, а времето създава възникването, раждането.”

Тук виждаме няколко плана на проявление, във връзка с които може много да се спекулира. Аз искам да насоча вниманието само към нещо конкретно, поради вярванията на много хора в тази връзка.
Нека погледнем само двата края на оста Бог – Време.
Ние, хората, сме продукт на процеса на възникването (развитие и смърт), тоест подчинени изцяло на времето. Както е видно, времето е творение на Бог. Хронологичността започва пътя си много след Първоизявата (поне в дълбочинен аспект). Това означава, че Бог не би могъл да оперира в сферата на възникването, защото това би означавало, че той е подвластен на самото време, а уж е видно, че субординацията е в обратна посока.
Затова е ясно, че Той няма как да се намесва в човешките жизнени пътища, тъй като дори самия факт на съществуването (доколкото е факт) е една проекция, преминала през много предпроектирани плоскости на Изява. Изводът е, че ако животът е достигнал до човека, то е след много разсейки и изкривявания (или както Хермес споменава – пренос и проекция) и така не би могъл да бъде определящ за неговото лично развитие.
Когато човек преодолее времето, всемира и вечността, ще можем да преразгледаме тези зависимости. Но тогава нито ще има човек, нито ще имат значение тези и всички останали думи, освен Логоса – този, който Е.

21.12.2010 г.

Универсалното лекарство

Тишината е "Универсалното лекарство".

Не онази, която е просто липса на досадни шумове.
А затишието на абсолютността, смълчало и съзнанието ни за съществуване.
В този психичен вакуум са разтварят всички форми, а зад тях е Животът, преди да придобие ръбове. Той е единствения Лечител, но не може да изцелява конкретности. Те са пътя, по който ние сме избягали от Него. Нека който желае да бъде оздравен да тръгне обратно.

Философия и вяра (според Климент Александрийски)

Според Климент Александрийски древногръцката философия е вариация на иудейския „Стар завет”, като двете не са изместени по смисъл и значимост от Новия, а са завършени и усъвършенствани от него. Той прави недвусмислен паралел между разума (логиката) и закона.
Не съвсем явно и видимо, но все пак забележимо Климент говори за два вида вяра. Първата, заемайки от Юстин, той определя като предсхващане на неща, които още не сме способни да разумеем. Тъй като тази способност също се дава от Бог, то и развитата в последствие рационална обхватност на погледа (или логика) е дар свише. Не само това, но тази вяра, като предсхващане, е именно онзи порив, който ни подтиква да търсим и разбираме нещата.
Обаче във връзка със същината на Новия завет той говори и за една друга вяра, която надгражда, макар и с по-различна природа, философията. И въпреки различната им психична субстанциалност, накрая те се сливат в една цялост, представляваща откровение (това не е дума, която той използва). Климент сравнява това с Пантей (познанието), когото вакханките разкъсват на части и всяка от тях, притежавайки малко парче, си мисли, че има цялото знание. И именно вярата той определя за онова, което може да спои тези части и така да постигне Гносиса.

„Преди пришествието Христово философията е била необходима на гърците заради оправданието им; сега тя е ползотворна за благочестието, защото тя необходимо трябва да го предшества при онези, които достигат до вярата чрез доказателства.„


Климент определя вярата като критерий за истинната философия и вместо да разграничава, определя Християнството като истинския Гносис.
Според него не всеки християнин е гностик, защото не всяка вяра достига до съвършенство (а за това и е преднеобходима философията / логиката), но всеки достоен за името „гностик” е християнин, тъй като истинския Гносис е съвършената познание-вяра.

17.12.2010 г.

Осъществяване

Човек... означава осъществител.
Като такъв, той би трябвало да се явява инструмент в ръцете на нещо по-голямо от него, което бих могъл да нарека например “План”.
Но болезнено очевидно, това, което представлява понастоящем човешкото същество, е антимедиатор по отношение на целостта – доказателство е само простичкият Аз и начинът по който функционира психичната му система.
Това не е разсъждение, нито теория, нито мнение... Непосредствено възприятие е.
И точно последното е, което ни липсва, за да възвърнем онази чистота, която би ни превърнала отново в осъществители.
Но дълбоко и рязко подчертавам, че личната воля и нейните изяви са тотално определящи, но само за всяка една затворена психична система, като основното следствие от упражняването и е дозатварянето (ако въобще е възможно това), на базата на стремежите и за утвърждаване. Това е само едно втвърдяване на формите.
А осъществяването е провеждане на волята на самия поток на живота, понеже той е единственото, което Е.

11.12.2010 г.

благо...

Любовта е единственото благо, което се увеличава, бивайки разпръсквано и споделяно.

1.12.2010 г.

Карл Густав Юнг

Из "Mysterium coniunctionis"

„Колективното несъзнавано се изявява в митологичните учения, характерни за повечето мистерии, които разкриват тайното знание за произхода на всички неща, от една страна, и за пътя на спасението – от друга.
(Несъзнаваното прониква навсякъде там, където съзнанието се оттегля.)
...
Бихме постигнали решителен напредък, ако знаехме, че на мнозинството на другите откликва едно малцинство в нас. С такова психологическо просветление, което в наше време вече не носи характер на откровение, тъй като за него е достатъчен здрав разум, можем да тръгнем по пътя на обединението на противоположностите и да стигнем до мястото, където ‘боговете на гибелта са заедно с бога на спасението’. Това съвпадане на противоположностите е едно дело срещу природата, в което мястото на ‘раждането извън Сътворението’ съвсем не е Рай, а усамотение и пустош. Защото всеки, който чрез осъзнаване завладее дори само една част от несъзнаваното, излиза извън своето време и условия – в самотата. Но само там съществува възможност да срещнеш ‘бога на спасението’. Защото очевидно светлината се появява в мрака, а спасението – в застрашеността.”

29.11.2010 г.

Парацелз

Книгата М (Liber Mundi)

„Който желае да разбере природата, той трябва да чете книгата и със своите стъпки... Такъв е нейният закон и така могат да бъдат разгръщани нейните страници.”

27.11.2010 г.

Стружки

--------------------------------------------------------

Най-бедна в цвят е пъстротата,
защото при нея е най-осезаема неспособността и
да се превърне в Пълна палитра.

--------------------------------------------------------

Щом красотата страда неописуемо
от своята невъзможност да докосне съвършенството,
колко незначителна е болката в егоизма ми,
който тъгува в разделността си от всичко красиво.

--------------------------------------------------------

Доброто е най-далечното качество.
Злото е разстоянието до него.
Тогава - колкото повече копнееш доброто,
толкова по-действително и явно е злото.

--------------------------------------------------------

Когато се преситиш с осезания
и пожелаеш съпребиваване –
пътят е умиране.

--------------------------------------------------------

10.11.2010 г.

Граматика за начинаещи

Вчера случайно попаднах в една чакалня, където случайно попаднах на един вестник, в който случайно попаднах на този случаен стих:

"
Граматика за начинаещи

Не се кълни във гроба на дедите –
навярно те били са костенурки,
забравили да плуват и да дишат
в първичното море на естеството.
И изпълзели на брега си ръкотворен,
са проговорили с гласа на самотата.

Повярвай на прибоя лекомислен,
във атома на пяната му вярвай –
внезапната божественост
на гордостта си
амирил в поредна Афродита.

Повярвай на прибоя лекомислен.

Ще пишеш със подводни пръсти
във пясъка – по морски неразтребен –
неподозирани,
навярно и ненужни,
езически и безезични словеса.

И само рибите ще ги наизустяват
и сигурно ще се досещат,
че словото бе Бог.
А Бог – мълчание."

Пламен Киров
публикувано във в. "Труд", брой 307 /21 417/, Събота, 06.11.2010 г.

5.11.2010 г.

"духовността"

Във всички религиозни и философски системи,
в които се споменава за някакъв процес подобен на грехопадение,
винаги става въпрос за конкретна същност (същество) от делото на Твореца, запалила в себе си потенциала на “злото” (греха) чрез желанието и стремежа си да наподоби величието на своя Създател.

И интересно е какво предлагат сега всички тези религиозни и философски системи, а и останалите, които пропускат момента на потъване в материята (и като създаване на формите, но поради ограничеността на съзнанието ни е по-лесно да приемем другата страна на този процес - като психическа ангажираност, в последствие идентификация) и приемат човека, в настоящата му конкретност, като корона на творението...
Всички те се основават все на този стремеж, роден от непосредствено изживяваното ни несъвършенство (което само по себе си противоречи на вторите) и насочен към желанието за одухотворяване и усъвършенстване. И в крайна сметка тази “свята” наклонност у “избрани” човеци, поели пътищата на своето свръхразвитие се оказва точно изявената вече причина за отделянето от първичната Пълнота. Как тогава би могло да се очаква, че по този начин можем да се “завърнем”, след като е повече от ясно, че това все и все си е пътя на нарастваща индивидуализация, отделност и продължаващо “падение”?
Ние все още сме същия онзи Луцифер (Прометей), но вече изгубили от непосредствения си взор и своя Пример за подражание. Окаяно “стремящо се” човечество...

Идва миг, когато дори свещената тишина ще ни насили по необходимост. За радост...

2.11.2010 г.

Ангелус Силезиус 2

Никой мъдрец се не блазни от външния лик на честта.
Но малко ли чест му се дава в единството с Любовта.


За мен твърде тесен света е и правилен твърде е рая.
Къде, за душата си, мога подобаваща шир да позная?


Простотата е толкоз велика, че ако Бог заличи я в света,
Бог повече няма да бъде, нито мъдрост, ни Светлина.


Аз втората същност на Бог съм. А в мен Той самичък познава
онова, което същността му в безкрая наподобява.


Макар никой предел да не може Бог да възспира,
пак - съществото човешко напълно в сърце го побира.


Не се намираш ти в космос, но космоса в теб се намира
и успееш ли да го откриеш - вечността безгранично извира.


Молим се, Господи, шепнем, че следваме волята твоя.
А Бог воля няма изобщо. Дълбочина е Той и покой.



Човекът, в цялото творение, има най-чудната роля –
превръща се в бог или демон, според своята собствена воля.


С две пронизващи очи е дарена моята душа –
във времето едно се взира, а другото – във вечността.


Само онзи човек е достоен кралски сан да притежава,
който своите сили и разум пред себе си обуздава.


За онзи, що Блаженството дири, моментът тук и сега
изглежда далеч по-простирен от всичкото бъдно в света.


Не се чуди ако затворя всевиждащите си очи,
ще мога по-добре да видя слънчевите Му лъчи.


Ни Господ, нито творение, смут в сърцето ти сеят;
Ти сам, над празни вълнения, себе си сляпо люлееш.


Питаш – как душата ми следва пътя си с лекота?
Извървява земните друми недокосната от пръстта.


Три дни: Днес, утре и вчера, познавам,
но ако миналото в този миг се предава,
а бъдещето скрие се, ще спечеля отново
денят, в който преди да Съм, бях у Бога.


Почитай скинията своя, защото е истински храм
и на Божия образ в нея да му е мирно и чистичко там.


Да се разгъва, щом не виждаш, пред теб живота вечен,
остави го там, на пътя ти отляво - да не пречи.


Мошениците се боят от бога си, обичат го признателно добрите,
но децата му даряват безвъзвратно сърцата свои, както и душите.


Надеждата загива и вярата дори се плаши,
речта не се изрича вече и всичките изяви наши
са скоро изгладени с времето. Но любовта, едничка, устоява,
затуй е мъдър само онзи, напълно който се отдава.


Смълчава се мъдрецът пред едничката – върховна благодат;
с много различни блага пък е пълен глупешкият свят.


Желаеш ли мила съпруга – свободна, богата, красива...?
Тогава със мъдрост сдобий се, що тези ги в себе си слива.


Познанието огромно богатство е, но от него е много по-горе -
от рожденния още момент да не си бил докоснат от корист.


Тя няма да те кичи до смъртта, макар да си пристигнал тук във слава.
От светлина, без спирка, в светлина - трябва пътя си да продължаваш.


Три противника с човека се борят – личността, светът, Сатана...
И първият от тях е най-горе от всякоя друга злина.


Любовта като смърт е за чувствата, сетивата -
сърцето разкъсва, но заменя с душата.


Пътникът към рая умира за свят и творение.
Той живее само за Бог и неговото благоволение.


Тук, като вадичка време аз в Господ се вливам отново.
Там, океан ще съм святост и цялост – древна и нова.


Кой би повярвал, а тъй е. От мрак се роди Светлина,
Всичко от нищо поникна, Животът дойде от смъртта.


Удобствата не ще ти разкрият какво твойта душа е;
Само онзи, увисващ на кръста, себе си ще познае.


Откъснат от своето слънце, лъчът веч не е светлина;
Тъй ти, наспукайки Господ, загубил си свойта душа.


Говорят: „Времето лети”, но кой му полетът видя?
По-скоро кротко си лежи, обгърнало с съдба света.


Нищо по-преходно няма от благоденствието и скръбта.
Нека помним, че с техните нишки стъкани са наште сърца.


Във всички школи световни описват Божия лик.
В школата на духа ще говориш Неговия език.


Законът е за злосторници вдигнат. А наредби не трябват
за онези, които любов към Бог и ближния изповядват.


Най-близката пътека до Бог е вратата на любовта.
Познанието път е безспирен- от врата до врата... до врата...


Искрица, без нейния огън; без морето и - мъничка капка;
без прераждане - твоята вечност би била шеметно кратка.


Бог нито там, нито тук е. Ако в него духът се стреми -
ръцете, краката, душата и тялото напълно сломи.


Ако пред Господ полагам любов, а чакам награда за нея,
то любовта не познавам и да обичам съвсем не умея.


Ако изпървом раят не почива в човека,
той не ще нивга намери райска опека.


Скомността е здраво ковчеже и покривка-завеса.
Без нея добродетели няма - вътре в ковчежето те са.


Бог живее в светлината близка, към която няма брод.
Едно със тази светлина ще стане, който търси Нов живот.


Как да не грешим? Себе си и мен не питай,
но иди в поляните от тишина - цветя да те възпитат.


Наистина, ако познаеш на света действителния вид,
то ти си Демокрит, но също - Хераклит.*


Бог, извор непресъхващ, постоянно се излива
над творението цяло, но и все най-пълен бива.


О, жалко, ние, смъртните, не можем да изпеем всички
наши песни в заедност, както мъчничките птички.


Човече, всички блянове укрити в теб лежат;
И ти ще си завършен само щом се проявят.


Дъждът не за себе си идва, нито пък новият ден;
и ти, земнородни човече, да служиш на друг си роден.


Ела, вкуси от собствената пълнота, всичко Бог ти предлага;
Сам самичка божествеността под теб за целта се подлага.


Бог тъй слуша на ръмжащите твари езика,
както и ако птичка с шепотен глас чурулика.


Аз също красотата обичам, но по-уверен съм в нея,
когато сред жилещи тръни нежността и да видя успея.


Бог нежно докосва сърце, което пред него е мълчаливо,
но става то флейта в ръцете Му и мелодия свята излива.


Онзи, що Небесното царство най-силно желае,
тук трябва бодли да събира – за всякоя розичка в рая.


Няма минало, ни предстоящо; това, що моментът ти дава,
те чака в безвременна определеност, която Бог само познава.


Тогава, когато Господният огън ме безвъзвратно стопи,
своята предвечна природа Бог пълно в мен ще всели.


Чакай! Спри! Накъде? Раят в теб лежи;
който го другаде търси – пада и греши.


Онези, които не могат отново да станат деца
ще бъдат много големи за божията врата.


Лудост и пиянство! всичко, що твориш е врява!
Спри, че дяволът дома ти все ще посещава.


Сам да си е добре. Избягвай големи стада
и ще пребиваваш вечно в личната пълнота.


Мъдрите, дето победа над себе си придобиват,
творят докато съзират, работят докато почиват.


Чуеш ли в себе си словото вечно на Бога,
значи вече забравил си всеки блян и тревога.


Като безсмъртност, човекът, що познава свобода,
недостижим остава за съблазните в света.


Най-много което обичаш е твоя сбъдващ кръст:
Бог любиш – бог ще бъдеш, земя ли - ще си пръст.


Светът не я побира; по-голяма от вселена,
сам у себе си държиш - душата си - пленена.


Докато още обичаш и мразиш - додето те има,
ще носиш самичък и бремето непоносимо.


Дори кръстът, качен на Голгота, не ще измие греха,
а само онзи, издигнат охотно във вътрешна простота.


Няма по-ценна придобивка на земята
от стремеж, нетърсещ лична отплата.


Без повод от Бог се извръщаш при лична злополука;
този, що Господ обича, приема му и боклука.


Бог разглежда благодарно на силния покорността –
повече от всички химни и молитви във нощта.


Бог не иска злото. Не определя смъртен час,
ни нашите тегоби. Не би тъй имал власт.


Не желаеш ти живот, ако и смърт ти не желаеш.
А само другата ти смърт и друг живот ще завещае.


Смъртний, всички форми времето превръща в пясък;
Защо залагаш толкоз много в тукашния блясък?


Скара да е моето сърце, където огънят на бог гори;
цепениците на суетата мигом да изпепели.


Падат всички външни форми в самота и тишина;
Само там, ако изобщо, е душата - свобода.


Смелостта и увереността са качества твърде красиви,
но болки единствено носят, ако гиздят се с неправдивост.


Непосилно е с любов да живееш; не можеш да любиш, обичаш;
нужно е да бъдеш любов, както на Господ прилича.


За теб, Християнино, кръстът е. На него разпни се ти,
ако пред себе си искаш да видиш отворени райски врати.


Думите, които за Господ имат най-значеща роля,
са, само в тях да живееш: Не моята! Твоята воля!


И дяволът има точно колкото нашата добрина.
Това, което му липсва, е воля и тишина.


Сърцето, на което удобни са нашите пространство и време,
не познава формата на безграничност, която може да приеме.


Да достигнеш рая са нужни по-малко усилия, мъка,
от онези, които полагаш по пътя към черния пъкъл.


Пъклени огньове не изгарят, дори да пребивавам в тях;
Ако пърлят адските пожари, то пламъкът е моя грях.


Мъдрецът, в часа на смъртта си, не жадува небето,
той иде от там и то – много преди да заглъхне сърцето.


Не, Бог просто Е – Той не обича, нито живее,
независимо от туй което аз и ти да плямпаме смеем.


Светлината света храни; Господ в нея тихо пребивава,
но всеки огън става нощ, ако не от Него се възпламенява.


Аз съм храм господен. Сърцето ми е олтар,
който е свят, когато е празен и чист от товар.


Бог подарява за нищо, помощта му за всеки е близка,
сам дори Той ти е дар, ти истински само поискай.


Отвъд себе си Бог любовта си простира; ако от себе си повече аз го обичам,
милостта му извор и в мен ще намира и тъй по даряване ще му приличам.


Земята е прашинка тлен в очите на Небето;
Величието и, повярвай, е съвсем отнето.


Казвам, нищо не умира; по-скоро чрез смъртта
се връчва друг живот, макар - и той да е борба.


Бог непознаваем е, дълбок, недостижим;
и все по-скрит, неуловим, ако по се приближим.


* - Демокрит приема, че светът е съставен от отделни атоми и празно пространство помежду им, а Хераклит приема всетечащата непрекъсната тъкан на всемира (движение).


- мои преводи от английски.

----------------------------------------------------
Ангелус Силезиус 1

30.10.2010 г.

Ангелус Силезиус 1

Стихиите в сърцето обуздай, че никак то сред урагани,
земетръси и пожари до безкрай, няма дом на Бог да стане.


Зората утринна светлик най-нежен притежава,
но по-красива е душата, ако в нея Бог изгрява.


Ако друго в сърцето не пускаш, Бог ще затвориш ти там
и собствен затворник ще бъде, служител на личния храм.


Бедният пред тежки мисли и очакване глава не свежда,
понеже той цени и слави що волята на Бог отрежда.


Ни ти сам, ни приятел, ни враг, позволяват ти дъх да поемеш;
Само в Бог е едната награда, ако цел ти е, повод и бреме.


Духът на Бог изпълва цялата земя и атмосфера.
Къде е грешникът тогава, недокоснат, ненамерен?


Всяко земно изкуство е способно да ни зароби,
освен на Бог да дарим най-дълбока и искрена обич.


Уви! за празни удоволствия те губят кръв и здраве,
към благостта на небесата никой крачка не направи.


Широкото съзнание почива, ограниченото се зъби и мята.
Не е ли вързаното псе - кое се тръшка на земята?


Не е достигнал никой туй високо състояние -
като душата мълчалива и свободна от терзания.


Зачена ли вече, роди ли?! Пази се, о, девствена Нежност!
Врагът ще убие плода ти, окажеш ли се небрежна.


С мъдростта си Бог е дълбок, широк е в сърдечност,
в могъществото – висок и предълъг по вечност.


Умът се измерва с това, колко скромността го спасява;
На който със друго се мери - добродетелите не устояват.


Бог - Отец е първичната точка; като линия, Бог – Син потича,
Бог – Дух е тяхната плоскост, корона на божието величие.


Поданичество в Небесното Царство се купува тук на земята;
преминеш ли вече отвъд, няма как да изплащаш цената.


Цел на земната любов е на себе си да угодява,
а любовта на Бог на всички щастие дарява;
Тази е, с която всеки трябва да борави,
а другата, любов без мъдрост, си е просто завист.


Денят озаряващ е в рая, в ада е, черна, нощта,
тук само здрач ни се дава. Блажен, който вижда това.


Бог достига се чрез Бог, а дявола - чрез свят;
Човеците все още служат в собствения ад!


Нещо умира, ражда се друго, на ново начало е извор смъртта.
Бог ще расте и расте на Небето, Адам намалява ли в свойта земя.


Сърцето си трябва да пазиш – чисто, неразрушимо;
ако Бог си намери местенце, излива там своето вино.


Пилето вътре в яйце е; яйцето е вътре във пиле;
Едното съдържа се в двете и двете в едно са се скрили.


Както дървото е в семе, огънят намира се в кремък,
тъй и Творецът на Всичко - всяка мъничка форма приема.


Угодният Богу покой е чистият от жажда и страсти,
свободен от воля човешка, отворен за вечното щастие.


Грехът ни е нашата зима, изкуплението е пролетта;
Лятото - времето–милост, есента е сезон-пълнота.


Няма непълни неща; чакълът е брат на рубин,
а жабите са достойни, колкото свят серафим.


Не служиш на Господа ти - чрез бдение, пост и молитва;
на себе си с тях угодяваш и пътя към рая изпитваш.


В море се капката превръща щом във други се разбие.
Тъй душата в Бог се връща, ако извора открие.


В хляб събрани са зрънцата, капките творят море.
И на Господ пълнотата - с множеството се кове.


Скъперникът, като почине, богатството си изоставя;
Когато мъдрият си тръгне, към идното си го прибавя.


Ако има кюлче злато глупецът за богат се смята.
Мъдрецът беден е дори да има всичко на земята.


Богатството да бъде в теб; това, което не обхващаш,
би било с природа земна, дето в пъкъла те праща.


Десет” - скиптърът най-висш, от едното и нула съставен;
Бог с Творение се слива - светът от любов е направен.


Бог е най-простото нещо; свободен е, чист, необлечен;
казвам ти тихо, горещо: Лишеността е свята, човече.


Творението книга свещена е. Научи да четеш редовете и,
законите нейни ще знаеш и Автора в теб ще усетиш.


Глупецо, мълчи, не осъждай Ева или Адам.
Да не бяха те паднали първи, ти пак би пропаднал и сам!


Странно, че толкова малко прекрачват вратите на рая;
Но толкоз са, дето отказват се от земните обичаи.


Не ти е нужен телескоп за небесните покои.
Отвърни се от света си - те ще бъдат вечно твои.


Бедността ни е в нашия разум; Бих могъл император да бъда,
но пак в тишина да споделям на светците смирени присъдата.


Бог позволил е на зрелите да пият вино обилно;
Докато ти си дете – само мляко и друго нищо по-силно.


От Него са твоите качества, но не е добродетелен Бог –
както светлото пръска го слънцето, водите пък - извор дълбок.


По-силно от Бог не е нищо, но пак не Той решава
моят избор на волната воля, нито какво заслужавам.


Двамина живеят у мен; на Господа служи един,
а другият иска света - той е на дявола син.


Колко глупав е онзи, опитващ да сграбчи мъгли?
почести външни желаеш – е, толкова глупав си ти.


Мъдрият, материално богат ли е – в каса държи си парите.
Скъперникът ги съхранява в душата си, затова са немирни и дните му.


Защо, щом всичко се движи, само ти тук седиш –
оставаш единствено тялото, без нищо да подобриш.


Сухо листо на земята, капката вкиснало вино –
нима са подобие още на лоза и зелена градина.


Стани и воювай, войнико! Много повече тъй ще пожънеш,
ако в битката търсиш мира, вместо той във борби да потъне.


Любовта, магнит мъдреците, що злато от калта влече,
превръща нищото в реликва, а мен – във божие дете.


Всичко игра е на божествеността,
доволна с това, че създава света.


Мъстта - колело, що се вечно върти
и щом го засилим – носи още беди.


Сърцето да би могло ти да стане яслен кът,
Отново Бог би слязъл на земята в плът.


В Духа всички чувства едно са, целостта си не нарушават.
Който Господа вижда, той усеща и притежава.


Убежденията подобни на пясък са,
основата им срутва се с трясък.


В себе си навлез - да подириш философския камък -
в далечни и чужди земи - със сигурност него го няма.


Приятелю, не вярвай на мен –мъдри думи не мога да дам,
та Словото би влязло във мен - ако съм съвсем глухоням.


Да искаш ти друго да си е избор нелеп,
та Бог и Вселената са заключени в теб.


Нека другите за погребението си да се тревожат,
за мемориали по ковчега, в който кости ще положат;
Беззначни са ми гроб, олтар и камък общо-взето,
единствено ще си почина на Иисус в сърцето.


Велики сме колкото Господ, той малък е колкото нас;
Не е Бог над мене изобщо, нито под него съм аз.


Духът ми е семе, от Господ посято,
израства когато от Него познато е.


Кралицата е любовта; добродетели - нейната свита;
слуги са и труд и дела; С кого искаш среща, те питам?


Да съм осмян и отхвърлен, безкрайно да плача и страдам,
нищо да нямам и зная – най-святата ми награда.


Човече, не се и съмнявай, нужна ти е смиреност.
Без основа се кулата срутва, както и да е извисена.


Бог, що създаде света, а може да сбъдне и края,
не би успял да ме новороди без аз да го пожелая.


Орловият взор се смело насочва по всякоя слънчева писта;
просветление може твоят да срещне, ако сърцето е чисто.



Ангелус Силезиус 2

21.10.2010 г.

Приказвам си

Понеже съм спрял, май от мързел, да задавам въпроси,
то явно всички касаещи ме отговори са самозаявени.

И все пак, уж начало на себепреодоляването, всяко търсене на неизменни стойности е един ужасно изявен егоцентризъм, гарниран с атрибутивната му алчност. Добре, че се отъждествяваме повече с търсене, за да осъзнаваме донякъде равнопоставеността на всички измъчващи се в тази надпревара. А осъществяването е нещо, което просто не се осъществява, защото още началната постановка не го предполага.
Всъщност, именно неосъзнатият начален произход на нашите стремежи е единствената истина в нас. Това е неясното усещане за липса на цялост, незавършеност. Но защо, разполагайки с това толкова фино възприятие от един съвсем различен порядък, ние го обземаме с повърхността си и го превръщаме в рутинна порция за поглъщане от личната лакомия...
Когато имаш капчица кристалност, нима разрастването и ще се осъществи в посипване с тонове кал?!
Капчица е.
Но ние можем да плуваме в нея.
Чисто и просто – ако се смалим достатъчно.

Световната припряност в търсене на бог или каквото и да е богатство е посоката, която ни отдалечава от същността. До нея се достига само с премахването на всичко друго. Това сърце на всемира, така или иначе, не се интересува от дребните ни напъни. Но ако ние се интересуваме от Него, единственият контакт помежду ни е възможен, само ако тотално му позволим да бие и в нашите гърди. За целта трябва ние да се подръпнем от там.

Истината е невъзможно да бъде открита.
Но е възможно да ни открие,
ако сме се показали;
да ни гостува,
ако сме и отворили;
да ни освети,
ако сме я поканили.

14.10.2010 г.

вътрешни гласове

Истината нито може да бъде носена, нито да пълни каквото и да е.
Тя е неизменността в битието, която оплодява тъканта му, за да започне зараждането на първичните идеи.
Няма никакво отношение между Нея и човека, който е една крайна форма, тоест конкретна и определена (макар и относително изменчива) твърдост.
Една система би могла да встъпи в Истината само ако отстъпи от себе си. Тъй като тя представлява една изолирана затвореност, встъпването в Истината в същността си е отваряне, което обаче не се постига чрез побиращите се в самата нея посоки, а чрез отказването от всички тях, което е логично.
А отварянето не създава взаимодействие от рода на споменатото "носене" или "пълнене", а е просто една тотална присъственост в същината на Всемира.
Това е Истината и ние не знаем нищо за Нея, нито някога ще узнаем. Въпреки това Тя ни докосва, в моментите ни на действително смирение, когато единствено отваряме половин ушенце към най-съкровения гласец у себе си. Изречем ли тук "истина", веднага губим тази плодоносна тишина, която в посланията на ап. Павел е наречена "Вяра" - едно друго име за вездесъщото "тук и сега", което е единствената почва, с която разполагаме - за да предоставим на Сина, да оплоди с Надежда, от която да разцъфне Любовта.

5.10.2010 г.

Разширяващата се вселена

Някой скоро пак повдигна темата за големия взрив и по-точно за евентуалния момент на преустановяване на разширяването и начало на свиването, като запътване към изначалната сингуларност...
От една страна, от физична гледна точка не е ясно как би могло да настъпи критичното отдалечение от центъра, при положение, че по „наблюденията” на астрофизиците относителното разширение се ускорява (измерено с разстоянията между небесните тела). Изказах едни мои предположения, че извън тримерните ни представи, разширението спрямо една отправна точка би могло да е същевременно свиване спрямо друга, но сега ще предложа една малко по-друга визия (ама не много), която, всъщност, е нещо малко повече от предположение...
Гледната точка пак е физична, отнесена към доказаната вече зависимост между изявите във видимия свят на явленията и първообразите им в квантовото поле (или полето на вероятностите), които първите отразяват. Паралелът с колективното подсъзнание вече е ясен.
И понеже т.нар. голям взрив е само материално изражение на процеси, които би следвало да протичат първоначално в психически аспект (не, че и той не е материален, но по-фин такъв – от тази гледна точка всяка изява на процес в материята би следвало да се нарича „слизане” или нещо подобно), то няма как да не ни стане ясно, че всъщност това е момента, който много религиозно-философски и митологични системи наричат „грехопадение”. Това е мига, в който първонaчалните събожествени микрокосмоси са решили да утвърдят някаква форма на независимост, както помежду си (като пълнокръвни съучастници в изначалния Дух), така и спрямо самия Дух (реших да използвам това понятие в случая, като чист първообраз на някакво първично всепсихично поле). Възможността тази всемирна непрекъсната ментална тъкан да намери своето отражение в някаква форма на материя е само в нейната липса, първо - поради чистотата на това поле и липсата на напрежения, които по същество са зачатъците на първите форми и второ – поради абсурдността на една материя, изпълваща абсолюта с плътността на една единствена мегаформа. Изказвайки това, обаче, ми става ясно, че във финовибрационен план самата ментална тъкан е точно и именно това, но в обоснования вече чист вид. Всъщност двете позиции са едно и също и зависят само от конкретната гледна точка. Както и да е...
Ставаше въпрос за това, че когато микрокосмосите са решили да преследват своята индивидуализиация, в някакъв криворазбран стремеж самите те да бъдат Абсолюти ( а в голяма степен са били, но без да имат волево участие в битието си), това именно е предизвикало материалното разцепление и наистина буквално е създало изявеното „всичко” от нищото, използвайки обаче и началото на първичната сингуларност, поради факта, че все пак и психичния процес е бил с начало.
Оттук нататък вече става лесно и е пределно ясно, че продължилото разширяване, което представлява „взрив” само поради огромната си скорост (дефиницията за самото понятие „взрив” почива именно върху скоростта на горене) се дължи на продължилата индивидуализация на микрокосмосите, която вече естествено се задълбочава, поради простичкия факт, че така самозатворилите се системи са принудени сами да отработват всички напрежения възникващи лично в тях, водещи до новоразличия помежду им и до новонесъвместимости с първичното състояние на покой, или поне равновесие. По този начин причини и резултати образуват едно безкрайно ускоряващо се въртене в кръг, което на изток, във ведическите течения (индуизъм, браманизъм) например, са нарекли „карма”.
Няма какво да спекулираме на тема – това ли е пътя на човечеството, има ли друг или обратен, този може ли да бъде отклонен... Но гледаме физично на нещата и се връщаме към поставения вече въпрос за евентуалното преустановяване разширението на вселената. Предполагам, че психичното „първоотражаемо”, което да доведе до начало на свиването, вече би трябвало да е ясно. Всички тези отделни системи, които са развили вече всякакви видове идентификации и непробиваемо оформяне на индивидуалността си, трябва да започнат да се възвръщат към своята всеобща солидарност (по значение, а не по словоформа) и взаимоуниверсалност, която, съвсем между другото, носи похабеното име „Любов”.

24.09.2010 г.

по-големият взрив

Поради съмненията ми в обективното протичане на нещата се налага да изолирам психичната действителност и нейните измерители за движение, за да видя какво би могло да остане… (това си е направо риторичен псевдовъпрос)
Физиката използва най-различни отправни системи за геометризиране на позиции и процеси и поне установи, че тези процеси не биха могли да бъдат наблюдавани отстрани, тъй като самото наблюдение е едно допълнително напрежение в обектовата постановка, което интегрира наблюдателя в експеримента и го прави част от самия него, не и изолиран индикатор. И тук някак става ясно, поради невъзможността на „участника” да се откъсне от претенциите за „индикатор” и „провеждащ” протичането, (разбира се неговото въздействие пък никога не би могло да бъде толкова чисто, та да повлияе на околната си среда еднозначно), че съвмествайки всички тези роли той се явява не просто участник, а именно самата отправна система, спрямо която се извършва това протичане. С други думи това е една рационализация на егоцентризма, която обаче показва и нещо друго. Ако премахнем центъра, към който всичко се стича и от който всичко потегля, по необходимост се налага да не съществува нищо. Това пък означава, че светът и всичките му възможни и действителни съдържания съществуват единствено и само в главите ни. Формите, които познаваме, не биха могли да задържат своите очертания сами за себе си, а единствено поради отношението си към нечие възприятие. Така зависимостта между енергия и материя се отъждествява само с някаква психична кристализация, а всемирът се оказва единствено краен продукт на закостенелостта.

9.09.2010 г.

Светът

Психология:
Всяка една индивидуална психична система формира формите в себе си чрез взаимодействието със средата. Според начина, по който е оформила себе си, в нея съществуват определени пропускателни и блокиращи характеристики. Това наистина е индивидуалност, но оформена в миналите изяви на този непрекъснат процес - посредством тези пропускателни и блокиращи характеристики се осъществява специфичния обмен между индивидуалната психична система и средата, която наричаме колективно подсъзнание. В това колективно подсъзнание, натрупани през хилядолетията, реално съществуват всякакви и най-разнообразни психични форми, но въпреки всичко то е една затворена система. Човешката психика притежава своите сензорни възприятия по отношение на тази система - за нея тя представлява света. Но това са всички вече съществуващи модели и нямат нищо общо с обективната реалност. Всяка психична форма образно се храни от зареждането на индивидуалните психики, които са обвързани с нея. Така тя нараства и се сгъстява и придобива все по-голяма осезателност, като по този начин притиска и неподчинените и до този момент психики, които в един определен момент са длъжни да я приемат за действителност, било то и "въображаема". В интерес на истината, разграничавайки се от телесната сетивност, за психическата такава няма никаква разлика между въображение и действителност - те все са възприятие. А по описания начин се създават и боговете на този свят и всичко останало.

Физика:
Айнщайн отдавна доказа, че материя и енергия са едно и също нещо, само с различна степен на плътност. След него обаче науката се разви още, поне до настоящите си задънени улици. Но някои неща са изяснени и емпирично установени. Как се създават форми и материя? Всичко е материя, но ние наричаме така само онази, която е придобила някакъв праг на плътността си, за да можем да я възприемем чрез сетивата си. Физиката говори първо за едно квантово поле, където е установено, че всичко съществува в потенциал. Някъде го наричат и поле на физичния вакуум, защото се установява, че при енергиен стимул изведнъж от нищото се раждат частица и античастица, които до този момент са съществували в състояние на предварителна или перманентна анихилация. Така се установява едно поле на равните потенциали, от което е възможно да тръгнат всякакви процеси. От там обаче не тръгват всякакви процеси, защото зареденостите, които може това поле да приеме, очевидно не биха могли да бъдат всякакви. Затова следващата степен на проявеност на материята образно се нарича поле на вероятностите, където пак всичко съществува в потенциал, но вече с различна потентност. Така са започнали да се оформят зачатъците на формите, в съответните локални уплътнявания. Заради това поле физиката индикира, че всъщност не съществуват дефиниции, а само вероятности, без закони. Просто онези неща, които ние наричаме "невъзможност", са възможни, но с изключително малка вероятност за проявление. А тези локални плътности на вероятностите продължават да събират енергия, докато в един момент не се уплътнят достатъчно, за да се проявят в света на явленията, вече като "ортодоксална" материя.
До известна степен човешкото съзнание кореспондира с полето на вероятностите, където формите вече придобиват фииноматериални очертания и едновременно то е подчинено на тях (осезавайки само тях), но също и ги захранва чрез своето внимание, насоченост, мисли и т.н (това са енергийните стимули). Получава се един затворен кръг, в който всички системи се оказват подчинени на вече оформените условия.
Това е същото, като описаното с колективното подсъзнание.

Това, което наричаме свят, е създадено от хората. Те и то взаимно се отразяват. Човекът няма възможност да пробие отвъд този самозатворил се свят, където евентуално би могъл да се влее в онова, което е чист Живот, или Истина, или Бог. Той си има съответните психични форми във "фините" нива на колективното подсъзнание, на които ще лепне тези имена и те ще отговарят на изискванията му за тях, според индивидуалните особености на съзнанието му.
И това е действителност.
Но не и обективна реалност.
И нищо общо с Истината...

6.09.2010 г.

Надеждата

Логично и необходимо е надеждата да бъде обвързана с търпението. За хората тя представлява упование в някакъв нефиксиран бъдещ момент, за изпълнение на дадени очаквания или желания (което е доста несъзнателно по отношение на присъствеността в настоящето).
Надеждата е термин, често използван и в Библията, като най-значимата му употреба е в словосъчетанието “пребъдвайте в надежда”. Това само по себе си говори, че теологичният и смисъл е в едно сплитане на търпението и смирението, като по-конкретно означава онзи пречистващ процес, който е в състояние да пригоди човека за изпълнение на божественото обещание в него (най-ярък пример – 40-те години мъки в пустинята за народа израилев преди извеждането в обетованата земя).
Обаче нека се върнем на човешката надежда, която е отправена към някакви частни осъществявания, очакванията на които по презумпция предизвикват полусъзнателна напрегнатост в надяващия се. С изяснени обаче взаимовръзки между надежда, търпение и смирение, се оказва, че този вид надежда е само едно повърхностно бягство от живото “сега”, което единствено е реалното поле за посев. (последното от своя страна, поради тази характеристика, кореспондира с теологичната категория “вяра”.)
Тъй като, както определихме, надеждата е свързана с плодотворността на търпението, смирението и спокойствието, тези напрегнатости, които хората недомислено определят като “надежда”, би трябвало да бъдат разобличени и разпознати в светлината на душевната дълбочинност.
Само отказът от всякакви надежди, принудил човек да придаде на външното и повърхностното необходимото му съдържание – една преходна изява, би могъл да придаде онази лекота на личността му, в която тя да пребивава в Другата, чиста и истинска Надежда. Това е да пребъдваш в надеждата, чието обещание е Любов.

1.09.2010 г.

Друидите

„Келти” е нарицание, въведено от гърците, с което са наричали северните племена. Всеобщата му употреба обаче е на възраст от няколко века.
Както според някои антични източници, така и според най-големия гаелски историк – Амедей Тиери, културата е образувана от смесването на примитивните галски племена с приходящи потоци кимрийци, населявали черноморието, вероятно и Балканския полуостров. По този повод е интересна връзката, според редица гръцки автори, между Питагор и друидите, като едни смятат, че последните са били ученици, а други - учители на Питагор. И в двата случая обаче, като посредник е представян Залмоксис – тракийският полубог. Това на свой ред основателно ни замисля, дали първообразът на бардовете не е самият Орфей.
Сред археологическото наследство на гелската култура се намира и лунно-слънчев календар, с над трихилядолетна история, който според изследователите показва недвусмислен паралел с ведическата астрология.
И споменавайки близостта на тези традиции е недопустимо да пропуснем подозрителната връзка в съдържанията и морфологията на някои особено значими думи, като например boudi или budh, налични във всички разклонения на келтската езикова група, които означават проявлението на битието, провидението, манифестацията и др.
Думата „друид” вероятно идва от ирландските думи за дъб (а „дъб” означава – древен) „друи” и управник - „уид”. На келтския език гелик обаче, думата означава Маг.

Първият исторически документ, който споменава (но само споменава) друидите е „Магията”, погрешно приписван на Аристотел (който все пак е споменавал галската култура). Античните основни източници са на Цезар, Цицерон и Плиний Стари, които най-вероятно пък са имали един общ източник, но понастоящем изгубен.
Във връзка с друидите е по-интересно да прескочим чак до 1136 г., когато епископ Галфрид Монмутски (бенедиктинец) написва „История на британските крале”. Той обявява, че е използвал древен извор на галски език, за чието съществуване няма реално доказателства. Според него Брут, наследник на бретонците и правнук на Еней, пристигнал на острова за да основе нова Троя (бъдещия Лондон). Тук се появява Артур, защитник от народите с некелтски произход. От тази история водят началото си поредица келтски поеми и романи, а трубадурът Робер дьо Борон превръща поета-войн Мирдин в известния вълшебник Мерлин, който оттук нататък е неразривно свързан с представата за друидите. Разбира се, Робер може да е имал и други източници и въобще не е задължително, те да са академични. :)

Сред интересите на друидите са били географията, естествознанието, пантеизмът, астрологията и разбира се – медицината. Желателно е било всеки друид да си има градинка, в която да отглежда определени билки. В лечебните си практики са използвали често и магнетизма.
Тайните на мистериите не са били записвани, а са предавани лично на подготвените да ги приемат. В общността са съществували три степени - Оват, Бард и Друид. Оватът е бил гост, поканен поради добродетелите си или научните знания и е носил зелени дрехи, като символ на образованието.
Бардовете са носили светлосини роби, олицетворяващи хармонията на небето. Те са изучавали двадесетте хиляди стиха на друидската свещена поезия. Обикновено именно бардовете са обучавали подготвящите се.
Третата степен – Друидите, са обличали бяло расо и са се занимавали само с духовни дела.
Друидите са вярвали в съществуването на три свята, като човеците обитават средния, който е просто свят, а над него има свят на щастието и под него – на нещастието. Според скандинавските друиди е съществувала и деветорна подредба на световете - 1. Асгард - Небесно царство; 2. Алфхейм - свят на светлината и добрите елфи; 3. Нилфхейм - северен свят на студа; 4. Йоунхейм - източен свят на великаните; 6. Ванахейм - западен свят на крилете; 7. Муспелхейм - южен свят на огъна; 8. Сварталфхейм - свят на тъмните елфи, живеещи под земята; 9. Хелхейм - най-ниския свят на смъртта и тъмнината.
Човекът понякога преминава от свят в свят, за наказание, награда или пречистване. Според тях в нашия свят доброто и злото са така балансирани, че всеки човек може спокойно да избере едното или другото. Една от основните им концепции е била за метемпсихозата (прераждането), целта на която била да събере добрите свойства на съществото, да натрупа познание за всички неща и накрая да пребори злото. Познанието се е разделяло на три вида – за природата на нещо, за предназначението му и за въздействието му върху останалите неща. Според друидите някога ще бъдат спасени всички хора, но голяма част от тях ще се наложи да се връщат безброй пъти, за да преодолеят вроденото зло на собствената си природа.
Пукването на зората в двадесет и петия ден на месец Декември е олицетворявало раждането на Слънчевия Бог, чиято майка е девица.
Най-почитаните символи са били Т-образният кръст и змията.
Друидите са използвали своя любим дъб, за да направят първо лична връзка с него и после да потънат към душата на природата и да се слеят с нея. Думата „друи”, означаваща дъба е имала и значение на „зная”.

29.08.2010 г.

Трябва

"Трябва"

Нека разгледаме тази дума. Нека я разгледаме добре.
Дори чисто акустично тя представлява една опъната стоманена нишка, едва запазваща целостта си от напрежение.
И вибрационният заряд на думата е също точно такъв - твърд, рязък и напрегнат.

А какво е съдържанието?
Точно, точно такова. "Трябва" е дума, която се използва за да се обозначи "наложителността" от промяна. Това само по себе си означава, че тя означава и неприемане на реалността и изкуственото създаване на конфликт между реалния образ на това, което е и измисления образ на нещо друго, което "би трябвало" да е.
"Трябва" е убиец на тишината и разрушител на реалността.

28.08.2010 г.

Смисълът на живота

“Какъв е смисълът на живота?”

Няма по-лесен въпрос. Защото отговорът съществува сам по себе си и е неизменно присъстващ в нас, много преди да опитаме да го намерим. Точно тук обаче вече сме го изгубили, защото следващата присъстваща в нас неизменност, но вече в много по-друг пласт е, че трябва да го постигнем. Да го открием, измислим, почувстваме или каквото и да е друго, но все свързано с някакво осъществяване, посредством което да го прибавим отвън към себе си.
А сега вече е грешка да кажа дори, че няма по-труден въпрос. По-правилно ще е само да констатирам момента на смъртта му – някъде там, още в самото начало на всяка проява, която иначе бихме приели за точно негова, на живота, а същевременно отдалечила ни от неговата вездесъщност.

Но хайде да се върна. Да речем, в някакъв много погрешен момент съм оставил всичко, което смятам за живот и стремежите си да го доразпаля в себе си. Изведнъж припуква пламъче от същината на началото, което пак припомня, че няма по-лесен въпрос.
Какъв е смисълът на живота?

Да е. Да бъде.
Смисълът е самото му съществуване.

Защото той, за разлика от нас, не може да се отъждествява със своите прояви, а всяка една от тях е вече подарена безвъзмездно на някоя форма, като мен например.
А аз, разбира се, съм откъснал още в този момент цветето от лехичката и съм го напъхал под стъкления похлупак на себето. Не за друго, а за да го изследвам. Да търся и “откривам” какъв е смисъла на живота...

25.08.2010 г.

Взаимоотношенията

Взаимоотношения ли...
Щом човекът би могъл да се дефинира като определен фокус на вливане и излъчване на отношения, тогава взаимността би могла да се изрази само в солидарността, но разделна солидарност, по отношение на тази изолираност.
Индивид - означава разделност; личност - означава затвореност; идентификация – означава сепариране... Какво тогава би могла да означава взаимността, когато говорим за онези „неща”, натоварени с бремето на собствено съзнание (може би трябва да вмъкна, че на животните, особено някои, не би било грешка да припишем съзнание, но то в голяма степен е с елементи на колективност).
Човешката система, сама по себе си, представлява една локална доминация и целият жизнен път на индивида е подвластен на стремежите му да доминира. Явлението „общуване” се свежда само и единствено до преследване на личните интереси, а терминът е загубил смисъла си, защото никога между две човешки същества няма нищо общо. Това, което моментните условия и липсата на по-подходящи думи понякога ни заставят да наречем общо, винаги означава само относителни близости във външния психически изглед. Нима понякога се случва за кратко да изминем с някой „общ път”, или да споделим „обща съдба”? Хората не споделят нищо, а само поделят. Общият път не е ли вървян с „мои” и „мои” крачки, виждан през „мои” и „мои” очи, наложен от „мои” и „мои” стремежи и всички останали неща, които именно ни изграждат като индивид. Какво е общото? Това, че някой е в относителното ни външно обкръжение ли? Това е само запечатване на отделността, която в момента просто съумяваме да възприемем непосредствено, поне чрез сетивата си, чиито импулси се разсейват навлизайки в съзнанието от изградените вече там и калцирани модели.
Да, по отношение на тази си ограниченост притежаваме все някаква взаимност.
Човекът бил социално същество, имал нужда от общуване... Разбира се – да се покаже, да изпъкне все пред някого, все някой да му обърне внимание, за да захрани чувството на собствената му значимост и така още повече да затвърди неговата отделност.
Колко беззначни са думи като „обич” и дори „връзка”, отнесени винаги към личната удовлетвореност... Просто един допълнителен белег за идентифициране, в който основната цел е отново да се почувстваме значими. Добре, че понякога успяваме да усетим тази наша полярност, посредством която ни се подсказва, че сме непълни. Но как винаги тръгваме да градим завършеността си чрез допълнителното втвърдяване на полярността...
Докато „обич”, и „връзка”, и „общуване” би могло да има само при максимална пропускливост – пълна отвореност, която извън нашите собствени проекции би могла действително да съществува само и единствено при отказването от себе си.
Взаимоотношенията започват там, където свършват Азовете.

21.08.2010 г.

Време и разбиране

Когато сме философски настроени ни е лесно да приемем, че потокът на времето е роден в човешката психика. Да, донякъде е разумно да се отбележи, че движението, само по себе си, е една обективност. Но малко по-значимо за разбирането на това движение би било осъзнаването, че от момента, в който съществува личността, няма и една частичка във вселената, която да притежава независимост в материалното си съществуване. Вселената може да е необятна, но се влива в една едничка точка на възприятие, обусловена от някакви си психични особености на индивида. Всичко останало просто не съществува, тъй като няма към какво да отнесе съществуването си.
И уж сме научени, че нашето настояще, което донякъде припокрива съдържанието на тази асамблираща точка, разделя условно потока, иначе непрекъснат, на минало и бъдеще. Но нека помислим, щом това протичане е подчинено на човека, как точно се изявява неговата действителност...
За човека съществува само и единствено минало. То е онова, което е оформило възприятията му, чрез всякакви натрупвания, опит, знания... Наричат го изграждане, а синоним му е закостеняването. Не съществува истинско разбиране, като проницание в действителността, защото можем да възприемаме само онова, което вече ни е познато. И е повече от ясно, че това, което сме нарекли бъдеще, е проекция на части от това познато, тоест, проекция на миналото.
Затова нищо във всемира не би могло по никакъв начин да бъде разбрано!
Но би могло да бъде съзерцавано, ако оставим в себе си единствено “очите си” и нищо друго.

17.08.2010 г.

Самотата

Самотата...
е най-истинното чувство, което би могло да бъде изпитано от човека.

Когато той е сам със себе си, усеща онази вътрешна фундаментална празнота, от която толкова много го е страх и заради която започва да търси всякакви външни начини да не си позволява да остава в нейните прегръдки. Той се привързва към хоби, към професия, към партньор и т.н., само и само да започне да се идентифицира с нещо различно от него самия, защото той, изолиран от всички придатъци, знае, че е непълен. Не, той не знае, той го осезава и тази негова нецялост го разкъсва отвътре. Заради нея човекът става търсещ, издирва авторитети и учители, писани и неписани знания, които може да излива в себе си до безкрай, но всичко това е само за да не остане със себе си. И затрупва себе си с духовни придобивки, които се формират в последствие във вътрешен глас, чиято роля е единствено да не бъде чут най-вътрешният глас.
Той е чувал отвсякъде, че смисълът на пътя е себеопознаването, но точно колкото конкретните външни източници на тази аксиома, толкова и търсещият човек, допуска само етикетната и форма. Той не би могъл да остане със себе си, защото там ще открие фоновото си несъвършенство. Нали затова е тръгнал към всички учения, които му заявяват, че светът е съвършен, че човекът е неразгърнат потенциал и е достатъчно единствено да пожелае да изяви възможностите си, за да полети.
Всъщност, всичко това би могло да бъде и вярно. Но не и за търсещият човек, който си прибавя само чужди ментални форми, които отчаяно опитва да приобщи към съзнанието си, но те винаги ще бъдат външни. Реалното опознаване на себе си се оказва един абсурд, защото кой би се потопил в своята самота, кой би тръгнал да я разглежда от всички страни и да потъва все повече и повече в нея...
Не е ли по-лесно да избягаме от реалността и да си харесаме някоя друга, която да наречем също реалност, но с голяма буква.

И така никога няма да приемем себе си.
И само ще говорим и ще имитираме онзи величествен потенциал, но никога няма да достигнем до него. Той е тук и сега, вътре в нас. Вътре, където ние никога не бихме влезли.

Самотата е единственото нещо, което свързва азовете.
И само чрез нея, като начало на себепознанието (наистина себепознание, а не придобиване на информационни форми), може да бъде преодолян Азът, за да остане само свързаността. Онази свещена и същностна свързаност, която е основа на всичко съществуващо и която единствено е Любов.

Истината

Човек и свят са едно и също нещо. Само различен аспект, ъгъл, осветеност, посока - човекът е изявата навътре, а светът е изявата навън.
Разбира се, когато кажем, че Истината е тук и не би могла да не е тук, защото е всеприсъстваща, ние няма как да не сме прави. Проблемът е, че го казваме, защото така сме се научили, а не защото Истината е част от нас. Тя не би могла да е част от нас, точно поради нейната неизменност и непрекъснатост. Не би могла да бъде затворена в нечия индивидуалност. Тя наистина е тук, но само и единствено когато Аз не съм тук. Когато аз стана прозрачен, евентуално през мен ще може да се вижда, а тази "дематериализация" е изявата на психичното ми отношение (както всичко).
Когато Аз се стремя към истината, ставам по-ярък и контрастен. О, как обичаме да сме ярки и конктрастни и в глупостта си да наричаме това духовност. Точно тогава обаче истината я няма. Тя е безкрайно фина и безплътна и нашата развита устойчивост я убива. Затова предимно и лъжем, като казваме, че тя е тук. Когато аз избледнея обаче, започват да изпъкват нейните черти.

Целите

Целите ни на са пред нас. Те не са обективности, а психични проекции, чиято база, съвсем естествено се намира в обуславящото изграждащо минало на тази психика, която смята, че в този конкретен момент ги полага.

Свободният избор

Само първият избор е бил свободен,
а всички останали са следствия и резултати.

Изборите ни не са наши, но влиянията, които ги определят, биха могли да бъдат различни, според онова, което, все пак, донякъде, ние сме пропуснали през себе си.

Формите

Ясно е, че материята има основна атрибутивна склонност - да запечатва. По-фината материя, естествено, възприема много по-лесно идеи и макар, че е много по-пластична, тя привлича своите подобия и по този начин се уплътнява, докато в даден момент не се роди и видимата за нас форма. Затова и земният астрал бива наричан още и "огледална сфера", макар определението да би било по-подходящо за частта на видимите явления, на които по им приляга да бъдат определени като рефлекции.
Къде обаче се образуват заобикалящите ни форми и кой ги зарежда... Знам, че ние все обичаме да търсим "дълбочината", но нека сега започнем от очевидното. Нашата жалка "творческа" дейност, под формата на емоции, мисли и т.н. от гледище на огледалната сфера, позната и като колективно подсъзнание, остава следите си точно като пътеките с боклуци, които сипем предимно поради "цивилизованост". И понеже нашето съзнание образува своите лични форми посредством "преписване" от баткото "колективно подсъзнание", но после пък му предава "листа с бисерите си" пак на него, то последния събира достатъчно хартия, за да не спира да си прави оригами. И така се раждат видимите форми в любимия наш свят.
Това е нещо, което е достатъчно видимо, ако ние сме недостатъчно повърхностни.
И някак ни говори за съмнителна изолираност от всичко останало.

16.08.2010 г.

Духовният принос на знанията

Нима наистина е възможно да си помислим, че опитвайки да развиваме в себе си сенки на проявления, можем да достигнем до същността, която ги изявява като част от себе си... Да, това е човешкото безумие...
Но ако случайно нещо от тази същност все още не е безвъзвратно изгубено в нас, дали наистина можем да достигнем до това най-дълбоко, най-чисто и най-тихо местенце в нас чрез натрупвания... Или по-скоро чрез освобождаване от всички натрупвания, за които можем само да се надяваме, че не са успели докрай да го задушат, а само са го упоили.

Окултният път

Ако разгледаме всички митологичнни концепции за първото грехопадение, ще забележим една съмнителна прилика на разказите, подобни на следното грубо представяне:
Духът видял отражението си в материята и се влюбил в него (поради което и в нея), затова слязъл, за да го доопознае, доизследва и т.н.
И идентифицирайки се с това отражение, създал първата илюзия, която от тогава насам, както и самия процес на навлизане все по-дълбоко в материята, се разширява.
Окултният ни път най-често е свързан с повдигането към по-фините нива на осезаемото, но държа да подчертая, че това не е посока към измъкване, а обратното, защото просто се ангажираме още повече със света на илюзията, обвързвайки се с нейните по-дълбоки и относително определящи слоеве. Наистина, придобиваме по-обхватен поглед вътре в самата нея, но това съвсем естествено означава, че допускаме по-голяма част от нея в себе си.

Самокритика и критика

Познавайки добре себе си, имаме малко повече право да съдим (себе си). Защото познаваме не само резултатите, но и някои неща, които стоят зад тях. А у другите можем да виждаме само външните проявления...
Няма лош и добър човек - всеки е ръководен от силите в кръвта си и не можем поради това да обвиняваме някой. Разбира се, че това се отнася и за нас, но тук имаме правото и възможността да искаме да се променим, което ни придава окраската на "лош", но също и посоката на "добър". Ако смятаме, че това може да се приложи и по оста между нас и другите, това ни прави не обективни, а надменни.

Фанатизмът

Основата е търсенето.
И отчаянието.
Фанатикът е точно като нас.
Желае да стъпи върху една истинна основа.
И обхожда всички посоки, за да я подири.
Но когато успее - без значение дали полусъзнателно или напълно подсъзнателно - да прозре фундаменталната си невъзможност, посредством дадеността си да докосне Онова, което е скрития извор на същността,
той без избор отдава цялостната си личност на външното.
Той изпитва нужда да се отдаде напълно и с това е много повече от всички нас.
Но не успява да притихне в този си стремеж, за да потъне към основата на нещата.
И се самопосвещава на някаква конкретна твърдост, защото осезанието и му носи удовлетворение.

За първите стъпки ( с ненужна конкретика)

Онзи път, който с право можем да наречем духовен, започва от там, където човек напълно осъзнава своята неспособност да се "одухотвори". Тогава възниква онова истинско смирение, което води до хармонизиране на предния и задния дял на хипофизата. Понеже те отговарят съответно за състоянията на главата и сърцето, затихването им носи възприемчивост към една по-висша природа, която спи в нас.

Ентропия

Ентропията не е нещо по-различно от потенциалната енергия на някаква частичка, която е обратнопропорционална на кинетичната. И ако се замислим, това въобще не са различни сили, а само различно впрягане, различна посока (навън или навътре). Редът е изява на определени възможности. Безредието е с по-ниско ниво на изява, кристализация, уплътняване и т.н., поради което с по-голям брой възможности за евентуална изява. Така стигаме до теоретичния извод, че тоталният хаос би било единственото начало на евентуалното всичко. Точно както ако бе възможно една частица да достигне до абсолютен кинетичен покой, това би означавало, че притежава безкрайна честота на собствено трептене, което пък ще рече, че тя е навсякъде едновременно.

Чистотата

Не води и не е доведена. Пребивава само в себе си. Ако съществува друго в нея, то вече е изменило абсолютността и.
Най-висшия стремеж човешки, но сам стремежът спъва откриването и.
Тя не е в човека, не е извън... Просто е. Където нищо друго няма.
Няма нужда да прощава думите ни - те никога не биха могли да докоснат природата и.
Единственото, което искам и което няма да постигна. Надявам се само Тя да ме заличи.

Егото

Егото е всичко.
То е нашата истинност.
Но истинност - само за пред себе си.
Заради него ние никога няма да докоснем и да бъдем докоснати, макар и именно чрез него неистово да мечтаем за това. Чрез него ще вярваме в някоя чужда за нас истинност и чрез него ще останем излъгани. Чрез него ще се радваме, когато илюзията за близост придобива осезаема плътост, придобита от неговите мисли и чувства. Чрез него ще страдаме, когато, рано или късно, разберем, че докосването не съществува.
Егото е прекалено реално. Поради това е безкрайно твърдо в своята реалност. А докосването не е просто допир на мъртви повърхности, то е обмен, сливане, било и частично... Затова то не съществува, понеже безкрайната твърдост на егото на би могла да се излее в нещо външно за него. ...

Мисъл и свобода

Дали е толкова просто: "Мислим, енергията ни следва нашите мисли и те стават неща", които после трябва да отглеждаме и храним, а те растат и ни правят все по-зависими от самите тях. Това ли е свобода?
Самата мисъл е плод на ограниченията и границите, защото тя е финоматериална форма, излъчвана от друга форма, притежаваща творчески сили според одушевеността си. Мисълта се ражда за да достига до нещо, а липсата на ограничения би означавала пълнота и слятост...
Но ние наистина създаваме своята реалност...
в която отдавна сме се заключили.
Именно по силата на своята необективност, тя е липса на свобода.

Смелост

Смелостта не е някакво конкретно качество, а по-скоро липса на други.
Качеството, с което кореспондира, е спокойствието.
Някои я свързват с определен вид импулсивност, но помоему почвата на нейната проява е благодатна без първичности.
Смелост е онова поведение, което проявява реално осъзнаването на факта, че същността ни е неизменна и няма как някакво външно събитие да и повлияе, а само личното невежество.
Смелост е да посрещаш всяка неизвестност с мир, а не с примитивна упоритост (което някои смятат за смелост).

Щастието

Щастие можеш да намериш само там, където вече не се стремиш към постигане, защото то изключва всякакви напрежения, каквито пък представляват човешките усилия.
В този смисъл ще кажа, че щастието не е в теб, то е много зад теб, отвъд... Можеш да достигнеш до него само ако си се преодолял, а само тогава ще можеш и наистина да се раздаваш.
Та, наистина, това, което е необходимо за да сме щастливи, е нищо. Защото когато превърнеш преходното в нищо, ставаш едно с непреходното, което е всичко.

Равновесие

Хармонията и равновесието са ирационалности.
Това са качества, с които може да се охарактеризира само тоталното небитие. Оттам нататък – всяко начало, всеки зародиш, представлява едно уплътняване, ядрен конденз, който формира определена локалност. Така, след нарушаване на асболютната хомогенност в нищото, вече съществуват разнородностите, които причиняват зараждането на всеобщото движение. Следва, че самото негово наличие е най-голямо доказателство и явност на липсата на равновесие, тъй като е причинено и изявител на различни потенциали.
Тогава – хармония и равновесие не съществуват.

Сен Жермен

"Любознателен изследовател на цялата природа,
съзрях могъщо злато в дълбините на двойния живак,
улових субстанцията му и повлиях на трансформацията му.
По този начин обясних как душата, чрез майчинството си,
става дом за него, отнася го като семенце
от пшенични класове във влажната пръст;
едничкия клас, а от друга страна цялата лоза, са хляба и виното.
Беше Нищо, но Бог пожела и Нищото в нещо се превърна,
аз не бях убеден и потърсих основите на вселената,
Нищото поддържаше равновесието и крепеше всичко.
И тогава, с тежестите на хвалебство и вина,
аз претеглих вечността, която призова душата ми,
Умрях, Поклоних се, Познах Нищото."

* - мой превод от английски, сравняван с руски вариант.

15.08.2010 г.

Буда

"Ако тази земя беше всичко, за което мечтаят поетите, ако цялото зло бъде унищожено, всяка болка престане да съществува, всяка радост бъде изживяна, всяка красота - възвишена, дори и ако всичко тук би било издигнато до съвършенство, то душата пак ще се умори от всичко това и, освободила се от всички желания, тя ще се отвърне."