31.12.2010 г.

Грешен път

Хората се стремят (които се стремят) към осъзнатост заради желанието да променят жизнените си условия. Подобна реализация обаче е невъзможна.

Осъзнатостта
е обективност.
Обективността
е пребиваване извън нещата.
То е независимост.
Независимостта
е необвързаност.
Необвързаността с условията
изключва всякакво желание за въздействие върху тях.

...грешен път...

29.12.2010 г.

Все същото

Животът, макар отрязан на парчета, някое от които сме определили за "мое", не е съставен от хронологични изливки, защото така се превръща единствено в склад.
Ако е Живот, или поне - за да е Живот - неговата неизменност се излива в непрекъснатото настояще, на което ние пречим да се изяви чрез идентификациите си с някакви конкретности.
Нима не желае всеки да притежава всички възможности. Ами те са си тук, но човекът се затваря за тях чрез своите представи за себе си. Когато се изчисти от всички тях и се превърне в отвореност, тогава всички възможности ще бъдат част от него, а той самият ще бъде осъществяване на това, което е Живот.
Психологическото време е една от най-големите илюзии. Минало и бъдеще не съществуват. Докато човекът е холдинг на всички свои стари придобивки и проектирани в бъдещето намерения, той просто не е човек. И животът не е Живот.
Нека греша. Нека не виждам.

21.12.2010 г.

Философия и вяра (според Климент Александрийски)

Според Климент Александрийски древногръцката философия е вариация на иудейския „Стар завет”, като двете не са изместени по смисъл и значимост от Новия, а са завършени и усъвършенствани от него. Той прави недвусмислен паралел между разума (логиката) и закона.
Не съвсем явно и видимо, но все пак забележимо Климент говори за два вида вяра. Първата, заемайки от Юстин, той определя като предсхващане на неща, които още не сме способни да разумеем. Тъй като тази способност също се дава от Бог, то и развитата в последствие рационална обхватност на погледа (или логика) е дар свише. Не само това, но тази вяра, като предсхващане, е именно онзи порив, който ни подтиква да търсим и разбираме нещата.
Обаче във връзка със същината на Новия завет той говори и за една друга вяра, която надгражда, макар и с по-различна природа, философията. И въпреки различната им психична субстанциалност, накрая те се сливат в една цялост, представляваща откровение (това не е дума, която той използва). Климент сравнява това с Пантей (познанието), когото вакханките разкъсват на части и всяка от тях, притежавайки малко парче, си мисли, че има цялото знание. И именно вярата той определя за онова, което може да спои тези части и така да постигне Гносиса.

„Преди пришествието Христово философията е била необходима на гърците заради оправданието им; сега тя е ползотворна за благочестието, защото тя необходимо трябва да го предшества при онези, които достигат до вярата чрез доказателства.„


Климент определя вярата като критерий за истинната философия и вместо да разграничава, определя Християнството като истинския Гносис.
Според него не всеки християнин е гностик, защото не всяка вяра достига до съвършенство (а за това и е преднеобходима философията / логиката), но всеки достоен за името „гностик” е християнин, тъй като истинският Гносис е съвършената познание-вяра.

1.12.2010 г.

Карл Густав Юнг

Из "Mysterium coniunctionis"

„Колективното несъзнавано се изявява в митологичните учения, характерни за повечето мистерии, които разкриват тайното знание за произхода на всички неща, от една страна, и за пътя на спасението – от друга.
(Несъзнаваното прониква навсякъде там, където съзнанието се оттегля.)
...
Бихме постигнали решителен напредък, ако знаехме, че на мнозинството на другите откликва едно малцинство в нас. С такова психологическо просветление, което в наше време вече не носи характер на откровение, тъй като за него е достатъчен здрав разум, можем да тръгнем по пътя на обединението на противоположностите и да стигнем до мястото, където ‘боговете на гибелта са заедно с бога на спасението’. Това съвпадане на противоположностите е едно дело срещу природата, в което мястото на ‘раждането извън Сътворението’ съвсем не е Рай, а усамотение и пустош. Защото всеки, който чрез осъзнаване завладее дори само една част от несъзнаваното, излиза извън своето време и условия – в самотата. Но само там съществува възможност да срещнеш ‘бога на спасението’. Защото очевидно светлината се появява в мрака, а спасението – в застрашеността.”

Други цитати от Юнг:


„Колчетата са паднали и пред нас се простира неразорано поле. Не бъди алчен обаче за плодовете от тези полета. Не знаеш ли, че самият ти си своята си почва и само порасналите тук плодове могат да те нахранят.”
 


„Да изживееш себе си означава, че трябва да решиш собствената си задача. Не казвай, че е удоволствие да живееш, тъй като следва да преминеш през своите страдания, ако искаш да успееш сам да се сътвориш.”

„Много по-добре е да знаеш, че не си съвършен, защото тогава се чувстваш по-свободен." 



„Всичко, което ни дразни у другите, всъщност ни показва как да разбираме себе си.”


„Никой не може да познае сам себе си и да се разграничи правилно от човека до него, ако разчита само на собствената си представа, така както и никой не може да разбере друг човек, ако не е познал първо себе си.”
 

10.11.2010 г.

Граматика за начинаещи - Пламен Киров

Вчера случайно попаднах в една чакалня, където случайно попаднах на един вестник, в който случайно попаднах на този случаен стих:

"
Граматика за начинаещи

Не се кълни във гроба на дедите –
навярно те били са костенурки,
забравили да плуват и да дишат
в първичното море на естеството.
И изпълзели на брега си ръкотворен,
са проговорили с гласа на самотата.

Повярвай на прибоя лекомислен,
във атома на пяната му вярвай –
внезапната божественост
на гордостта си
амирил в поредна Афродита.

Повярвай на прибоя лекомислен.

Ще пишеш със подводни пръсти
във пясъка – по морски неразтребен –
неподозирани,
навярно и ненужни,
езически и безезични словеса.

И само рибите ще ги наизустяват
и сигурно ще се досещат,
че словото бе Бог.
А Бог – мълчание."

Пламен Киров
публикувано във в. "Труд", брой 307 /21 417/, Събота, 06.11.2010 г.

5.11.2010 г.

"духовността"

Във всички религиозни и философски системи,
в които се споменава за някакъв процес подобен на грехопадение,
винаги става въпрос за конкретна същност (същество) от делото на Твореца, запалила в себе си потенциала на “злото” (греха) чрез желанието и стремежа си да наподоби величието на своя Създател.

И интересно е какво предлагат сега всички тези религиозни и философски системи, а и останалите, които пропускат момента на потъване в материята (и като създаване на формите, но поради ограничеността на съзнанието ни е по-лесно да приемем другата страна на този процес - като психическа ангажираност, в последствие идентификация) и приемат човека, в настоящата му конкретност, като корона на творението...
Всички те се основават все на този стремеж, роден от непосредствено изживяваното ни несъвършенство (което само по себе си противоречи на вторите) и насочен към желанието за одухотворяване и усъвършенстване. И в крайна сметка тази “свята” наклонност у “избрани” човеци, поели пътищата на своето свръхразвитие се оказва точно изявената вече причина за отделянето от първичната Пълнота. Как тогава би могло да се очаква, че по този начин можем да се “завърнем”, след като е повече от ясно, че това все и все си е пътя на нарастваща индивидуализация, отделност и продължаващо “падение”?
Ние все още сме същия онзи Луцифер (Прометей), но вече изгубили от непосредствения си взор и своя Пример за подражание. Окаяно “стремящо се” човечество...

Идва миг, когато дори свещената тишина ще ни насили по необходимост. За радост...

2.11.2010 г.

Ангелус Силезиус 2

Никой мъдрец се не блазни от външния лик на честта.
Но малко ли чест му се дава в единството с Любовта.


За мен твърде тесен света е и правилен твърде е рая.
Къде, за душата си, мога подобаваща шир да позная?


Простотата е толкоз велика, че ако Бог заличи я в света,
Бог повече няма да бъде, нито мъдрост, ни Светлина.


Аз втората същност на Бог съм. А в мен Той самичък познава
онова, което същността му в безкрая наподобява.


Макар никой предел да не може Бог да възспира,
пак - съществото човешко напълно в сърце го побира.


Не се намираш ти в космос, но космоса в теб се намира
и успееш ли да го откриеш - вечността безгранично извира.


Молим се, Господи, шепнем, че следваме волята твоя.
А Бог воля няма изобщо. Дълбочина е Той и покой.



Човекът, в цялото творение, има най-чудната роля –
превръща се в бог или демон, според своята собствена воля.


С две пронизващи очи е дарена моята душа –
във времето едно се взира, а другото – във вечността.


Само онзи човек е достоен кралски сан да притежава,
който своите сили и разум пред себе си обуздава.


За онзи, що Блаженството дири, моментът тук и сега
изглежда далеч по-простирен от всичкото бъдно в света.


Не се чуди ако затворя всевиждащите си очи,
ще мога по-добре да видя слънчевите Му лъчи.


Ни Господ, нито творение, смут в сърцето ти сеят;
Ти сам, над празни вълнения, себе си сляпо люлееш.


Питаш – как душата ми следва пътя си с лекота?
Извървява земните друми недокосната от пръстта.


Три дни: Днес, утре и вчера, познавам,
но ако миналото в този миг се предава,
а бъдещето скрие се, ще спечеля отново
денят, в който преди да Съм, бях у Бога.


Почитай скинията своя, защото е истински храм
и на Божия образ в нея да му е мирно и чистичко там.


Да се разгъва, щом не виждаш, пред теб живота вечен,
остави го там, на пътя ти отляво - да не пречи.


Мошениците се боят от бога си, обичат го признателно добрите,
но децата му даряват безвъзвратно сърцата свои, както и душите.


Надеждата загива и вярата дори се плаши,
речта не се изрича вече и всичките изяви наши
са скоро изгладени с времето. Но любовта, едничка, устоява,
затуй е мъдър само онзи, напълно който се отдава.


Смълчава се мъдрецът пред едничката – върховна благодат;
с много различни блага пък е пълен глупешкият свят.


Желаеш ли мила съпруга – свободна, богата, красива...?
Тогава със мъдрост сдобий се, що тези ги в себе си слива.


Познанието огромно богатство е, но от него е много по-горе -
от рожденния още момент да не си бил докоснат от корист.


Тя няма да те кичи до смъртта, макар да си пристигнал тук във слава.
От светлина, без спирка, в светлина - трябва пътя си да продължаваш.


Три противника с човека се борят – личността, светът, Сатана...
И първият от тях е най-горе от всякоя друга злина.


Любовта като смърт е за чувствата, сетивата -
сърцето разкъсва, но заменя с душата.


Пътникът към рая умира за свят и творение.
Той живее само за Бог и неговото благоволение.


Тук, като вадичка време аз в Господ се вливам отново.
Там, океан ще съм святост и цялост – древна и нова.


Кой би повярвал, а тъй е. От мрак се роди Светлина,
Всичко от нищо поникна, Животът дойде от смъртта.


Удобствата не ще ти разкрият какво твойта душа е;
Само онзи, увисващ на кръста, себе си ще познае.


Откъснат от своето слънце, лъчът веч не е светлина;
Тъй ти, наспукайки Господ, загубил си свойта душа.


Говорят: „Времето лети”, но кой му полетът видя?
По-скоро кротко си лежи, обгърнало с съдба света.


Нищо по-преходно няма от благоденствието и скръбта.
Нека помним, че с техните нишки стъкани са наште сърца.


Във всички школи световни описват Божия лик.
В школата на духа ще говориш Неговия език.


Законът е за злосторници вдигнат. А наредби не трябват
за онези, които любов към Бог и ближния изповядват.


Най-близката пътека до Бог е вратата на любовта.
Познанието път е безспирен- от врата до врата... до врата...


Искрица, без нейния огън; без морето и - мъничка капка;
без прераждане - твоята вечност би била шеметно кратка.


Бог нито там, нито тук е. Ако в него духът се стреми -
ръцете, краката, душата и тялото напълно сломи.


Ако пред Господ полагам любов, а чакам награда за нея,
то любовта не познавам и да обичам съвсем не умея.


Ако изпървом раят не почива в човека,
той не ще нивга намери райска опека.


Скомността е здраво ковчеже и покривка-завеса.
Без нея добродетели няма - вътре в ковчежето те са.


Бог живее в светлината близка, към която няма брод.
Едно със тази светлина ще стане, който търси Нов живот.


Как да не грешим? Себе си и мен не питай,
но иди в поляните от тишина - цветя да те възпитат.


Наистина, ако познаеш на света действителния вид,
то ти си Демокрит, но също - Хераклит.*


Бог, извор непресъхващ, постоянно се излива
над творението цяло, но и все най-пълен бива.


О, жалко, ние, смъртните, не можем да изпеем всички
наши песни в заедност, както мъчничките птички.


Човече, всички блянове укрити в теб лежат;
И ти ще си завършен само щом се проявят.


Дъждът не за себе си идва, нито пък новият ден;
и ти, земнородни човече, да служиш на друг си роден.


Ела, вкуси от собствената пълнота, всичко Бог ти предлага;
Сам самичка божествеността под теб за целта се подлага.


Бог тъй слуша на ръмжащите твари езика,
както и ако птичка с шепотен глас чурулика.


Аз също красотата обичам, но по-уверен съм в нея,
когато сред жилещи тръни нежността и да видя успея.


Бог нежно докосва сърце, което пред него е мълчаливо,
но става то флейта в ръцете Му и мелодия свята излива.


Онзи, що Небесното царство най-силно желае,
тук трябва бодли да събира – за всякоя розичка в рая.


Няма минало, ни предстоящо; това, що моментът ти дава,
те чака в безвременна определеност, която Бог само познава.


Тогава, когато Господният огън ме безвъзвратно стопи,
своята предвечна природа Бог пълно в мен ще всели.


Чакай! Спри! Накъде? Раят в теб лежи;
който го другаде търси – пада и греши.


Онези, които не могат отново да станат деца
ще бъдат много големи за божията врата.


Лудост и пиянство! всичко, що твориш е врява!
Спри, че дяволът дома ти все ще посещава.


Сам да си е добре. Избягвай големи стада
и ще пребиваваш вечно в личната пълнота.


Мъдрите, дето победа над себе си придобиват,
творят докато съзират, работят докато почиват.


Чуеш ли в себе си словото вечно на Бога,
значи вече забравил си всеки блян и тревога.


Като безсмъртност, човекът, що познава свобода,
недостижим остава за съблазните в света.


Най-много което обичаш е твоя сбъдващ кръст:
Бог любиш – бог ще бъдеш, земя ли - ще си пръст.


Светът не я побира; по-голяма от вселена,
сам у себе си държиш - душата си - пленена.


Докато още обичаш и мразиш - додето те има,
ще носиш самичък и бремето непоносимо.


Дори кръстът, качен на Голгота, не ще измие греха,
а само онзи, издигнат охотно във вътрешна простота.


Няма по-ценна придобивка на земята
от стремеж, нетърсещ лична отплата.


Без повод от Бог се извръщаш при лична злополука;
този, що Господ обича, приема му и боклука.


Бог разглежда благодарно на силния покорността –
повече от всички химни и молитви във нощта.


Бог не иска злото. Не определя смъртен час,
ни нашите тегоби. Не би тъй имал власт.


Не желаеш ти живот, ако и смърт ти не желаеш.
А само другата ти смърт и друг живот ще завещае.


Смъртний, всички форми времето превръща в пясък;
Защо залагаш толкоз много в тукашния блясък?


Скара да е моето сърце, където огънят на бог гори;
цепениците на суетата мигом да изпепели.


Падат всички външни форми в самота и тишина;
Само там, ако изобщо, е душата - свобода.


Смелостта и увереността са качества твърде красиви,
но болки единствено носят, ако гиздят се с неправдивост.


Непосилно е с любов да живееш; не можеш да любиш, обичаш;
нужно е да бъдеш любов, както на Господ прилича.


За теб, Християнино, кръстът е. На него разпни се ти,
ако пред себе си искаш да видиш отворени райски врати.


Думите, които за Господ имат най-значеща роля,
са, само в тях да живееш: Не моята! Твоята воля!


И дяволът има точно колкото нашата добрина.
Това, което му липсва, е воля и тишина.


Сърцето, на което удобни са нашите пространство и време,
не познава формата на безграничност, която може да приеме.


Да достигнеш рая са нужни по-малко усилия, мъка,
от онези, които полагаш по пътя към черния пъкъл.


Пъклени огньове не изгарят, дори да пребивавам в тях;
Ако пърлят адските пожари, то пламъкът е моя грях.


Мъдрецът, в часа на смъртта си, не жадува небето,
той иде от там и то – много преди да заглъхне сърцето.


Не, Бог просто Е – Той не обича, нито живее,
независимо от туй което аз и ти да плямпаме смеем.


Светлината света храни; Господ в нея тихо пребивава,
но всеки огън става нощ, ако не от Него се възпламенява.


Аз съм храм господен. Сърцето ми е олтар,
който е свят, когато е празен и чист от товар.


Бог подарява за нищо, помощта му за всеки е близка,
сам дори Той ти е дар, ти истински само поискай.


Отвъд себе си Бог любовта си простира; ако от себе си повече аз го обичам,
милостта му извор и в мен ще намира и тъй по даряване ще му приличам.


Земята е прашинка тлен в очите на Небето;
Величието и, повярвай, е съвсем отнето.


Казвам, нищо не умира; по-скоро чрез смъртта
се връчва друг живот, макар - и той да е борба.


Бог непознаваем е, дълбок, недостижим;
и все по-скрит, неуловим, ако по се приближим.


* - Демокрит приема, че светът е съставен от отделни атоми и празно пространство помежду им, а Хераклит приема всетечащата непрекъсната тъкан на всемира (движение).


- мои преводи от английски.

----------------------------------------------------
Ангелус Силезиус 1

30.10.2010 г.

Ангелус Силезиус 1

Стихиите в сърцето обуздай, че никак то сред урагани,
земетръси и пожари до безкрай, няма дом на Бог да стане.


Зората утринна светлик най-нежен притежава,
но по-красива е душата, ако в нея Бог изгрява.


Ако друго в сърцето не пускаш, Бог ще затвориш ти там
и собствен затворник ще бъде, служител на личния храм.


Бедният пред тежки мисли и очакване глава не свежда,
понеже той цени и слави що волята на Бог отрежда.


Ни ти сам, ни приятел, ни враг, позволяват ти дъх да поемеш;
Само в Бог е едната награда, ако цел ти е, повод и бреме.


Духът на Бог изпълва цялата земя и атмосфера.
Къде е грешникът тогава, недокоснат, ненамерен?


Всяко земно изкуство е способно да ни зароби,
освен на Бог да дарим най-дълбока и искрена обич.


Уви! за празни удоволствия те губят кръв и здраве,
към благостта на небесата никой крачка не направи.


Широкото съзнание почива, ограниченото се зъби и мята.
Не е ли вързаното псе - кое се тръшка на земята?


Не е достигнал никой туй високо състояние -
като душата мълчалива и свободна от терзания.


Зачена ли вече, роди ли?! Пази се, о, девствена Нежност!
Врагът ще убие плода ти, окажеш ли се небрежна.


С мъдростта си Бог е дълбок, широк е в сърдечност,
в могъществото – висок и предълъг по вечност.


Умът се измерва с това, колко скромността го спасява;
На който със друго се мери - добродетелите не устояват.


Бог - Отец е първичната точка; като линия, Бог – Син потича,
Бог – Дух е тяхната плоскост, корона на божието величие.


Поданичество в Небесното Царство се купува тук на земята;
преминеш ли вече отвъд, няма как да изплащаш цената.


Цел на земната любов е на себе си да угодява,
а любовта на Бог на всички щастие дарява;
Тази е, с която всеки трябва да борави,
а другата, любов без мъдрост, си е просто завист.


Денят озаряващ е в рая, в ада е, черна, нощта,
тук само здрач ни се дава. Блажен, който вижда това.


Бог достига се чрез Бог, а дявола - чрез свят;
Човеците все още служат в собствения ад!


Нещо умира, ражда се друго, на ново начало е извор смъртта.
Бог ще расте и расте на Небето, Адам намалява ли в свойта земя.


Сърцето си трябва да пазиш – чисто, неразрушимо;
ако Бог си намери местенце, излива там своето вино.


Пилето вътре в яйце е; яйцето е вътре във пиле;
Едното съдържа се в двете и двете в едно са се скрили.


Както дървото е в семе, огънят намира се в кремък,
тъй и Творецът на Всичко - всяка мъничка форма приема.


Угодният Богу покой е чистият от жажда и страсти,
свободен от воля човешка, отворен за вечното щастие.


Грехът ни е нашата зима, изкуплението е пролетта;
Лятото - времето–милост, есента е сезон-пълнота.


Няма непълни неща; чакълът е брат на рубин,
а жабите са достойни, колкото свят серафим.


Не служиш на Господа ти - чрез бдение, пост и молитва;
на себе си с тях угодяваш и пътя към рая изпитваш.


В море се капката превръща щом във други се разбие.
Тъй душата в Бог се връща, ако извора открие.


В хляб събрани са зрънцата, капките творят море.
И на Господ пълнотата - с множеството се кове.


Скъперникът, като почине, богатството си изоставя;
Когато мъдрият си тръгне, към идното си го прибавя.


Ако има кюлче злато глупецът за богат се смята.
Мъдрецът беден е дори да има всичко на земята.


Богатството да бъде в теб; това, което не обхващаш,
би било с природа земна, дето в пъкъла те праща.


Десет” - скиптърът най-висш, от едното и нула съставен;
Бог с Творение се слива - светът от любов е направен.


Бог е най-простото нещо; свободен е, чист, необлечен;
казвам ти тихо, горещо: Лишеността е свята, човече.


Творението книга свещена е. Научи да четеш редовете и,
законите нейни ще знаеш и Автора в теб ще усетиш.


Глупецо, мълчи, не осъждай Ева или Адам.
Да не бяха те паднали първи, ти пак би пропаднал и сам!


Странно, че толкова малко прекрачват вратите на рая;
Но толкоз са, дето отказват се от земните обичаи.


Не ти е нужен телескоп за небесните покои.
Отвърни се от света си - те ще бъдат вечно твои.


Бедността ни е в нашия разум; Бих могъл император да бъда,
но пак в тишина да споделям на светците смирени присъдата.


Бог позволил е на зрелите да пият вино обилно;
Докато ти си дете – само мляко и друго нищо по-силно.


От Него са твоите качества, но не е добродетелен Бог –
както светлото пръска го слънцето, водите пък - извор дълбок.


По-силно от Бог не е нищо, но пак не Той решава
моят избор на волната воля, нито какво заслужавам.


Двамина живеят у мен; на Господа служи един,
а другият иска света - той е на дявола син.


Колко глупав е онзи, опитващ да сграбчи мъгли?
почести външни желаеш – е, толкова глупав си ти.


Мъдрият, материално богат ли е – в каса държи си парите.
Скъперникът ги съхранява в душата си, затова са немирни и дните му.


Защо, щом всичко се движи, само ти тук седиш –
оставаш единствено тялото, без нищо да подобриш.


Сухо листо на земята, капката вкиснало вино –
нима са подобие още на лоза и зелена градина.


Стани и воювай, войнико! Много повече тъй ще пожънеш,
ако в битката търсиш мира, вместо той във борби да потъне.


Любовта, магнит мъдреците, що злато от калта влече,
превръща нищото в реликва, а мен – във божие дете.


Всичко игра е на божествеността,
доволна с това, че създава света.


Мъстта - колело, що се вечно върти
и щом го засилим – носи още беди.


Сърцето да би могло ти да стане яслен кът,
Отново Бог би слязъл на земята в плът.


В Духа всички чувства едно са, целостта си не нарушават.
Който Господа вижда, той усеща и притежава.


Убежденията подобни на пясък са,
основата им срутва се с трясък.


В себе си навлез - да подириш философския камък -
в далечни и чужди земи - със сигурност него го няма.


Приятелю, не вярвай на мен –мъдри думи не мога да дам,
та Словото би влязло във мен - ако съм съвсем глухоням.


Да искаш ти друго да си е избор нелеп,
та Бог и Вселената са заключени в теб.


Нека другите за погребението си да се тревожат,
за мемориали по ковчега, в който кости ще положат;
Беззначни са ми гроб, олтар и камък общо-взето,
единствено ще си почина на Иисус в сърцето.


Велики сме колкото Господ, той малък е колкото нас;
Не е Бог над мене изобщо, нито под него съм аз.


Духът ми е семе, от Господ посято,
израства когато от Него познато е.


Кралицата е любовта; добродетели - нейната свита;
слуги са и труд и дела; С кого искаш среща, те питам?


Да съм осмян и отхвърлен, безкрайно да плача и страдам,
нищо да нямам и зная – най-святата ми награда.


Човече, не се и съмнявай, нужна ти е смиреност.
Без основа се кулата срутва, както и да е извисена.


Бог, що създаде света, а може да сбъдне и края,
не би успял да ме новороди без аз да го пожелая.


Орловият взор се смело насочва по всякоя слънчева писта;
просветление може твоят да срещне, ако сърцето е чисто.



Ангелус Силезиус 2