29.08.2010 г.

Трябва

"Трябва"

Нека разгледаме тази дума. Нека я разгледаме добре.
Дори чисто акустично тя представлява една опъната стоманена нишка, едва запазваща целостта си от напрежение.
И вибрационният заряд на думата е също точно такъв - твърд, рязък и напрегнат.

А какво е съдържанието?
Точно, точно такова. "Трябва" е дума, която се използва за да се обозначи "наложителността" от промяна. Това само по себе си означава, че тя означава и неприемане на реалността и изкуственото създаване на конфликт между реалния образ на това, което е и измисления образ на нещо друго, което "би трябвало" да е.
"Трябва" е убиец на тишината и разрушител на реалността.

28.08.2010 г.

Смисълът на живота

“Какъв е смисълът на живота?”

Няма по-лесен въпрос. Защото отговорът съществува сам по себе си и е неизменно присъстващ в нас, много преди да опитаме да го намерим. Точно тук обаче вече сме го изгубили, защото следващата присъстваща в нас неизменност, но вече в много по-друг пласт е, че трябва да го постигнем. Да го открием, измислим, почувстваме или каквото и да е друго, но все свързано с някакво осъществяване, посредством което да го прибавим отвън към себе си.
А сега вече е грешка да кажа дори, че няма по-труден въпрос. По-правилно ще е само да констатирам момента на смъртта му – някъде там, още в самото начало на всяка проява, която иначе бихме приели за точно негова, на живота, а същевременно отдалечила ни от неговата вездесъщност.

Но хайде да се върна. Да речем, в някакъв много погрешен момент съм оставил всичко, което смятам за живот и стремежите си да го доразпаля в себе си. Изведнъж припуква пламъче от същината на началото, което пак припомня, че няма по-лесен въпрос.
Какъв е смисълът на живота?

Да е. Да бъде.
Смисълът е самото му съществуване.

Защото той, за разлика от нас, не може да се отъждествява със своите прояви, а всяка една от тях е вече подарена безвъзмездно на някоя форма, като мен например.
А аз, разбира се, съм откъснал още в този момент цветето от лехичката и съм го напъхал под стъкления похлупак на себето. Не за друго, а за да го изследвам. Да търся и “откривам” какъв е смисъла на живота...

25.08.2010 г.

Взаимоотношенията

Взаимоотношения ли...
Щом човекът би могъл да се дефинира като определен фокус на вливане и излъчване на отношения, тогава взаимността би могла да се изрази само в солидарността, но разделна солидарност, по отношение на тази изолираност.
Индивид - означава разделност; личност - означава затвореност; идентификация – означава сепариране... Какво тогава би могла да означава взаимността, когато говорим за онези „неща”, натоварени с бремето на собствено съзнание (може би трябва да вмъкна, че на животните, особено някои, не би било грешка да припишем съзнание, но то в голяма степен е с елементи на колективност).
Човешката система, сама по себе си, представлява една локална доминация и целият жизнен път на индивида е подвластен на стремежите му да доминира. Явлението „общуване” се свежда само и единствено до преследване на личните интереси, а терминът е загубил смисъла си, защото никога между две човешки същества няма нищо общо. Това, което моментните условия и липсата на по-подходящи думи понякога ни заставят да наречем общо, винаги означава само относителни близости във външния психически изглед. Нима понякога се случва за кратко да изминем с някой „общ път”, или да споделим „обща съдба”? Хората не споделят нищо, а само поделят. Общият път не е ли вървян с „мои” и „мои” крачки, виждан през „мои” и „мои” очи, наложен от „мои” и „мои” стремежи и всички останали неща, които именно ни изграждат като индивид. Какво е общото? Това, че някой е в относителното ни външно обкръжение ли? Това е само запечатване на отделността, която в момента просто съумяваме да възприемем непосредствено, поне чрез сетивата си, чиито импулси се разсейват навлизайки в съзнанието от изградените вече там и калцирани модели.
Да, по отношение на тази си ограниченост притежаваме все някаква взаимност.
Човекът бил социално същество, имал нужда от общуване... Разбира се – да се покаже, да изпъкне все пред някого, все някой да му обърне внимание, за да захрани чувството на собствената му значимост и така още повече да затвърди неговата отделност.
Колко беззначни са думи като „обич” и дори „връзка”, отнесени винаги към личната удовлетвореност... Просто един допълнителен белег за идентифициране, в който основната цел е отново да се почувстваме значими. Добре, че понякога успяваме да усетим тази наша полярност, посредством която ни се подсказва, че сме непълни. Но как винаги тръгваме да градим завършеността си чрез допълнителното втвърдяване на полярността...
Докато „обич”, и „връзка”, и „общуване” би могло да има само при максимална пропускливост – пълна отвореност, която извън нашите собствени проекции би могла действително да съществува само и единствено при отказването от себе си.
Взаимоотношенията започват там, където свършват Азовете.

21.08.2010 г.

Време и разбиране

Когато сме философски настроени ни е лесно да приемем, че потокът на времето е роден в човешката психика. Да, донякъде е разумно да се отбележи, че движението, само по себе си, е една обективност. Но малко по-значимо за разбирането на това движение би било осъзнаването, че от момента, в който съществува личността, няма и една частичка във вселената, която да притежава независимост в материалното си съществуване. Вселената може да е необятна, но се влива в една едничка точка на възприятие, обусловена от някакви си психични особености на индивида. Всичко останало просто не съществува, тъй като няма към какво да отнесе съществуването си.
И уж сме научени, че нашето настояще, което донякъде припокрива съдържанието на тази асамблираща точка, разделя условно потока, иначе непрекъснат, на минало и бъдеще. Но нека помислим, щом това протичане е подчинено на човека, как точно се изявява неговата действителност...
За човека съществува само и единствено минало. То е онова, което е оформило възприятията му, чрез всякакви натрупвания, опит, знания... Наричат го изграждане, а синоним му е закостеняването. Не съществува истинско разбиране, като проницание в действителността, защото можем да възприемаме само онова, което вече ни е познато. И е повече от ясно, че това, което сме нарекли бъдеще, е проекция на части от това познато, тоест, проекция на миналото.
Затова нищо във всемира не би могло по никакъв начин да бъде разбрано!
Но би могло да бъде съзерцавано, ако оставим в себе си единствено “очите си” и нищо друго.

17.08.2010 г.

Самотата

Самотата...
е най-истинното чувство, което би могло да бъде изпитано от човека.

Когато той е сам със себе си, усеща онази вътрешна фундаментална празнота, от която толкова много го е страх и заради която започва да търси всякакви външни начини да не си позволява да остава в нейните прегръдки. Той се привързва към хоби, към професия, към партньор и т.н., само и само да започне да се идентифицира с нещо различно от него самия, защото той, изолиран от всички придатъци, знае, че е непълен. Не, той не знае, той го осезава и тази негова нецялост го разкъсва отвътре. Заради нея човекът става търсещ, издирва авторитети и учители, писани и неписани знания, които може да излива в себе си до безкрай, но всичко това е само за да не остане със себе си. И затрупва себе си с духовни придобивки, които се формират в последствие във вътрешен глас, чиято роля е единствено да не бъде чут най-вътрешният глас.
Той е чувал отвсякъде, че смисълът на пътя е себеопознаването, но точно колкото конкретните външни източници на тази аксиома, толкова и търсещият човек, допуска само етикетната и форма. Той не би могъл да остане със себе си, защото там ще открие фоновото си несъвършенство. Нали затова е тръгнал към всички учения, които му заявяват, че светът е съвършен, че човекът е неразгърнат потенциал и е достатъчно единствено да пожелае да изяви възможностите си, за да полети.
Всъщност, всичко това би могло да бъде и вярно. Но не и за търсещият човек, който си прибавя само чужди ментални форми, които отчаяно опитва да приобщи към съзнанието си, но те винаги ще бъдат външни. Реалното опознаване на себе си се оказва един абсурд, защото кой би се потопил в своята самота, кой би тръгнал да я разглежда от всички страни и да потъва все повече и повече в нея...
Не е ли по-лесно да избягаме от реалността и да си харесаме някоя друга, която да наречем също реалност, но с голяма буква.

И така никога няма да приемем себе си.
И само ще говорим и ще имитираме онзи величествен потенциал, но никога няма да достигнем до него. Той е тук и сега, вътре в нас. Вътре, където ние никога не бихме влезли.

Самотата е единственото нещо, което свързва азовете.
И само чрез нея, като начало на себепознанието (наистина себепознание, а не придобиване на информационни форми), може да бъде преодолян Азът, за да остане само свързаността. Онази свещена и същностна свързаност, която е основа на всичко съществуващо и която единствено е Любов.

Истината

Човек и свят са едно и също нещо. Само различен аспект, ъгъл, осветеност, посока - човекът е изявата навътре, а светът е изявата навън.
Разбира се, когато кажем, че Истината е тук и не би могла да не е тук, защото е всеприсъстваща, ние няма как да не сме прави. Проблемът е, че го казваме, защото така сме се научили, а не защото Истината е част от нас. Тя не би могла да е част от нас, точно поради нейната неизменност и непрекъснатост. Не би могла да бъде затворена в нечия индивидуалност. Тя наистина е тук, но само и единствено когато Аз не съм тук. Когато аз стана прозрачен, евентуално през мен ще може да се вижда, а тази "дематериализация" е изявата на психичното ми отношение (както всичко).
Когато Аз се стремя към истината, ставам по-ярък и контрастен. О, как обичаме да сме ярки и конктрастни и в глупостта си да наричаме това духовност. Точно тогава обаче истината я няма. Тя е безкрайно фина и безплътна и нашата развита устойчивост я убива. Затова предимно и лъжем, като казваме, че тя е тук. Когато аз избледнея обаче, започват да изпъкват нейните черти.

Целите

Целите ни на са пред нас. Те не са обективности, а психични проекции, чиято база, съвсем естествено се намира в обуславящото изграждащо минало на тази психика, която смята, че в този конкретен момент ги полага.

Свободният избор

Само първият избор е бил свободен,
а всички останали са следствия и резултати.

Изборите ни не са наши, но влиянията, които ги определят, биха могли да бъдат различни, според онова, което, все пак, донякъде, ние сме пропуснали през себе си.

Формите

Ясно е, че материята има основна атрибутивна склонност - да запечатва. По-фината материя, естествено, възприема много по-лесно идеи и макар, че е много по-пластична, тя привлича своите подобия и по този начин се уплътнява, докато в даден момент не се роди и видимата за нас форма. Затова и земният астрал бива наричан още и "огледална сфера", макар определението да би било по-подходящо за частта на видимите явления, на които по им приляга да бъдат определени като рефлекции.
Къде обаче се образуват заобикалящите ни форми и кой ги зарежда... Знам, че ние все обичаме да търсим "дълбочината", но нека сега започнем от очевидното. Нашата жалка "творческа" дейност, под формата на емоции, мисли и т.н. от гледище на огледалната сфера, позната и като колективно подсъзнание, остава следите си точно като пътеките с боклуци, които сипем предимно поради "цивилизованост". И понеже нашето съзнание образува своите лични форми посредством "преписване" от баткото "колективно подсъзнание", но после пък му предава "листа с бисерите си" пак на него, то последния събира достатъчно хартия, за да не спира да си прави оригами. И така се раждат видимите форми в любимия наш свят.
Това е нещо, което е достатъчно видимо, ако ние сме недостатъчно повърхностни.
И някак ни говори за съмнителна изолираност от всичко останало.

16.08.2010 г.

Духовният принос на знанията

Нима наистина е възможно да си помислим, че опитвайки да развиваме в себе си сенки на проявления, можем да достигнем до същността, която ги изявява като част от себе си... Да, това е човешкото безумие...
Но ако случайно нещо от тази същност все още не е безвъзвратно изгубено в нас, дали наистина можем да достигнем до това най-дълбоко, най-чисто и най-тихо местенце в нас чрез натрупвания... Или по-скоро чрез освобождаване от всички натрупвания, за които можем само да се надяваме, че не са успели докрай да го задушат, а само са го упоили.

Окултният път

Ако разгледаме всички митологичнни концепции за първото грехопадение, ще забележим една съмнителна прилика на разказите, подобни на следното грубо представяне:
Духът видял отражението си в материята и се влюбил в него (поради което и в нея), затова слязъл, за да го доопознае, доизследва и т.н.
И идентифицирайки се с това отражение, създал първата илюзия, която от тогава насам, както и самия процес на навлизане все по-дълбоко в материята, се разширява.
Окултният ни път най-често е свързан с повдигането към по-фините нива на осезаемото, но държа да подчертая, че това не е посока към измъкване, а обратното, защото просто се ангажираме още повече със света на илюзията, обвързвайки се с нейните по-дълбоки и относително определящи слоеве. Наистина, придобиваме по-обхватен поглед вътре в самата нея, но това съвсем естествено означава, че допускаме по-голяма част от нея в себе си.

Самокритика и критика

Познавайки добре себе си, имаме малко повече право да съдим (себе си). Защото познаваме не само резултатите, но и някои неща, които стоят зад тях. А у другите можем да виждаме само външните проявления...
Няма лош и добър човек - всеки е ръководен от силите в кръвта си и не можем поради това да обвиняваме някой. Разбира се, че това се отнася и за нас, но тук имаме правото и възможността да искаме да се променим, което ни придава окраската на "лош", но също и посоката на "добър". Ако смятаме, че това може да се приложи и по оста между нас и другите, това ни прави не обективни, а надменни.

Фанатизмът

Основата е търсенето.
И отчаянието.
Фанатикът е точно като нас.
Желае да стъпи върху една истинна основа.
И обхожда всички посоки, за да я подири.
Но когато успее - без значение дали полусъзнателно или напълно подсъзнателно - да прозре фундаменталната си невъзможност, посредством дадеността си да докосне Онова, което е скрития извор на същността,
той без избор отдава цялостната си личност на външното.
Той изпитва нужда да се отдаде напълно и с това е много повече от всички нас.
Но не успява да притихне в този си стремеж, за да потъне към основата на нещата.
И се самопосвещава на някаква конкретна твърдост, защото осезанието и му носи удовлетворение.

За първите стъпки ( с ненужна конкретика)

Онзи път, който с право можем да наречем духовен, започва от там, където човек напълно осъзнава своята неспособност да се "одухотвори". Тогава възниква онова истинско смирение, което води до хармонизиране на предния и задния дял на хипофизата. Понеже те отговарят съответно за състоянията на главата и сърцето, затихването им носи възприемчивост към една по-висша природа, която спи в нас.

Ентропия

Ентропията не е нещо по-различно от потенциалната енергия на някаква частичка, която е обратнопропорционална на кинетичната. И ако се замислим, това въобще не са различни сили, а само различно впрягане, различна посока (навън или навътре). Редът е изява на определени възможности. Безредието е с по-ниско ниво на изява, кристализация, уплътняване и т.н., поради което с по-голям брой възможности за евентуална изява. Така стигаме до теоретичния извод, че тоталният хаос би било единственото начало на евентуалното всичко. Точно както ако бе възможно една частица да достигне до абсолютен кинетичен покой, това би означавало, че притежава безкрайна честота на собствено трептене, което пък ще рече, че тя е навсякъде едновременно.

Чистотата

Не води и не е доведена. Пребивава само в себе си. Ако съществува друго в нея, то вече е изменило абсолютността и.
Най-висшия стремеж човешки, но сам стремежът спъва откриването и.
Тя не е в човека, не е извън... Просто е. Където нищо друго няма.
Няма нужда да прощава думите ни - те никога не биха могли да докоснат природата и.
Единственото, което искам и което няма да постигна. Надявам се само Тя да ме заличи.

Егото

Егото е всичко.
То е нашата истинност.
Но истинност - само за пред себе си.
Заради него ние никога няма да докоснем и да бъдем докоснати, макар и именно чрез него неистово да мечтаем за това. Чрез него ще вярваме в някоя чужда за нас истинност и чрез него ще останем излъгани. Чрез него ще се радваме, когато илюзията за близост придобива осезаема плътост, придобита от неговите мисли и чувства. Чрез него ще страдаме, когато, рано или късно, разберем, че докосването не съществува.
Егото е прекалено реално. Поради това е безкрайно твърдо в своята реалност. А докосването не е просто допир на мъртви повърхности, то е обмен, сливане, било и частично... Затова то не съществува, понеже безкрайната твърдост на егото на би могла да се излее в нещо външно за него. ...

Мисъл и свобода

Дали е толкова просто: "Мислим, енергията ни следва нашите мисли и те стават неща", които после трябва да отглеждаме и храним, а те растат и ни правят все по-зависими от самите тях. Това ли е свобода?
Самата мисъл е плод на ограниченията и границите, защото тя е финоматериална форма, излъчвана от друга форма, притежаваща творчески сили според одушевеността си. Мисълта се ражда за да достига до нещо, а липсата на ограничения би означавала пълнота и слятост...
Но ние наистина създаваме своята реалност...
в която отдавна сме се заключили.
Именно по силата на своята необективност, тя е липса на свобода.

Смелост

Смелостта не е някакво конкретно качество, а по-скоро липса на други.
Качеството, с което кореспондира, е спокойствието.
Някои я свързват с определен вид импулсивност, но помоему почвата на нейната проява е благодатна без първичности.
Смелост е онова поведение, което проявява реално осъзнаването на факта, че същността ни е неизменна и няма как някакво външно събитие да и повлияе, а само личното невежество.
Смелост е да посрещаш всяка неизвестност с мир, а не с примитивна упоритост (което някои смятат за смелост).

Щастието

Щастие можеш да намериш само там, където вече не се стремиш към постигане, защото то изключва всякакви напрежения, каквито пък представляват човешките усилия.
В този смисъл ще кажа, че щастието не е в теб, то е много зад теб, отвъд... Можеш да достигнеш до него само ако си се преодолял, а само тогава ще можеш и наистина да се раздаваш.
Та, наистина, това, което е необходимо за да сме щастливи, е нищо. Защото когато превърнеш преходното в нищо, ставаш едно с непреходното, което е всичко.

Равновесие

Хармонията и равновесието са ирационалности.
Това са качества, с които може да се охарактеризира само тоталното небитие. Оттам нататък – всяко начало, всеки зародиш, представлява едно уплътняване, ядрен конденз, който формира определена локалност. Така, след нарушаване на асболютната хомогенност в нищото, вече съществуват разнородностите, които причиняват зараждането на всеобщото движение. Следва, че самото негово наличие е най-голямо доказателство и явност на липсата на равновесие, тъй като е причинено и изявител на различни потенциали.
Тогава – хармония и равновесие не съществуват.

Сен Жермен

"Любознателен изследовател на цялата природа,
съзрях могъщо злато в дълбините на двойния живак,
улових субстанцията му и повлиях на трансформацията му.
По този начин обясних как душата, чрез майчинството си,
става дом за него, отнася го като семенце
от пшенични класове във влажната пръст;
едничкия клас, а от друга страна цялата лоза, са хляба и виното.
Беше Нищо, но Бог пожела и Нищото в нещо се превърна,
аз не бях убеден и потърсих основите на вселената,
Нищото поддържаше равновесието и крепеше всичко.
И тогава, с тежестите на хвалебство и вина,
аз претеглих вечността, която призова душата ми,
Умрях, Поклоних се, Познах Нищото."

* - мой превод от английски, сравняван с руски вариант.

15.08.2010 г.

Буда

"Ако тази земя беше всичко, за което мечтаят поетите, ако цялото зло бъде унищожено, всяка болка престане да съществува, всяка радост бъде изживяна, всяка красота - възвишена, дори и ако всичко тук би било издигнато до съвършенство, то душата пак ще се умори от всичко това и, освободила се от всички желания, тя ще се отвърне."