9.09.2010 г.

Светът

Психология:
Всяка една индивидуална психична система формира формите в себе си чрез взаимодействието със средата. Според начина, по който е оформила себе си, в нея съществуват определени пропускателни и блокиращи характеристики. Това наистина е индивидуалност, но оформена в миналите изяви на този непрекъснат процес - посредством тези пропускателни и блокиращи характеристики се осъществява специфичния обмен между индивидуалната психична система и средата, която наричаме колективно подсъзнание. В това колективно подсъзнание, натрупани през хилядолетията, реално съществуват всякакви и най-разнообразни психични форми, но въпреки всичко то е една затворена система. Човешката психика притежава своите сензорни възприятия по отношение на тази система - за нея тя представлява света. Но това са всички вече съществуващи модели и нямат нищо общо с обективната реалност. Всяка психична форма образно се храни от зареждането на индивидуалните психики, които са обвързани с нея. Така тя нараства и се сгъстява и придобива все по-голяма осезателност, като по този начин притиска и неподчинените и до този момент психики, които в един определен момент са длъжни да я приемат за действителност, било то и "въображаема". В интерес на истината, разграничавайки се от телесната сетивност, за психическата такава няма никаква разлика между въображение и действителност - те все са възприятие. А по описания начин се създават и боговете на този свят и всичко останало.

Физика:
Айнщайн отдавна доказа, че материя и енергия са едно и също нещо, само с различна степен на плътност. След него обаче науката се разви още, поне до настоящите си задънени улици. Но някои неща са изяснени и емпирично установени. Как се създават форми и материя? Всичко е материя, но ние наричаме така само онази, която е придобила някакъв праг на плътността си, за да можем да я възприемем чрез сетивата си. Физиката говори първо за едно квантово поле, където е установено, че всичко съществува в потенциал. Някъде го наричат и поле на физичния вакуум, защото се установява, че при енергиен стимул изведнъж от нищото се раждат частица и античастица, които до този момент са съществували в състояние на предварителна или перманентна анихилация. Така се установява едно поле на равните потенциали, от което е възможно да тръгнат всякакви процеси. От там обаче не тръгват всякакви процеси, защото зареденостите, които може това поле да приеме, очевидно не биха могли да бъдат всякакви. Затова следващата степен на проявеност на материята образно се нарича поле на вероятностите, където пак всичко съществува в потенциал, но вече с различна потентност. Така са започнали да се оформят зачатъците на формите, в съответните локални уплътнявания. Заради това поле физиката индикира, че всъщност не съществуват дефиниции, а само вероятности, без закони. Просто онези неща, които ние наричаме "невъзможност", са възможни, но с изключително малка вероятност за проявление. А тези локални плътности на вероятностите продължават да събират енергия, докато в един момент не се уплътнят достатъчно, за да се проявят в света на явленията, вече като "ортодоксална" материя.
До известна степен човешкото съзнание кореспондира с полето на вероятностите, където формите вече придобиват фииноматериални очертания и едновременно то е подчинено на тях (осезавайки само тях), но също и ги захранва чрез своето внимание, насоченост, мисли и т.н (това са енергийните стимули). Получава се един затворен кръг, в който всички системи се оказват подчинени на вече оформените условия.
Това е същото, като описаното с колективното подсъзнание.

Това, което наричаме свят, е създадено от хората. Те и то взаимно се отразяват. Човекът няма възможност да пробие отвъд този самозатворил се свят, където евентуално би могъл да се влее в онова, което е чист Живот, или Истина, или Бог. Той си има съответните психични форми във "фините" нива на колективното подсъзнание, на които ще лепне тези имена и те ще отговарят на изискванията му за тях, според индивидуалните особености на съзнанието му.
И това е действителност.
Но не и обективна реалност.
И нищо общо с Истината...

6.09.2010 г.

Надеждата

Логично и необходимо е надеждата да бъде обвързана с търпението. За хората тя представлява упование в някакъв нефиксиран бъдещ момент, за изпълнение на дадени очаквания или желания (което е доста несъзнателно по отношение на присъствеността в настоящето).
Надеждата е термин, често използван и в Библията, като най-значимата му употреба е в словосъчетанието “пребъдвайте в надежда”. Това само по себе си говори, че теологичният и смисъл е в едно сплитане на търпението и смирението, като по-конкретно означава онзи пречистващ процес, който е в състояние да пригоди човека за изпълнение на божественото обещание в него (най-ярък пример – 40-те години мъки в пустинята за народа израилев преди извеждането в обетованата земя).
Обаче нека се върнем на човешката надежда, която е отправена към някакви частни осъществявания, очакванията на които по презумпция предизвикват полусъзнателна напрегнатост в надяващия се. С изяснени обаче взаимовръзки между надежда, търпение и смирение, се оказва, че този вид надежда е само едно повърхностно бягство от живото “сега”, което единствено е реалното поле за посев. (последното от своя страна, поради тази характеристика, кореспондира с теологичната категория “вяра”.)
Тъй като, както определихме, надеждата е свързана с плодотворността на търпението, смирението и спокойствието, тези напрегнатости, които хората недомислено определят като “надежда”, би трябвало да бъдат разобличени и разпознати в светлината на душевната дълбочинност.
Само отказът от всякакви надежди, принудил човек да придаде на външното и повърхностното необходимото му съдържание – една преходна изява, би могъл да придаде онази лекота на личността му, в която тя да пребивава в Другата, чиста и истинска Надежда. Това е да пребъдваш в надеждата, чието обещание е Любов.

1.09.2010 г.

Друидите

„Келти” е нарицание, въведено от гърците, с което са наричали северните племена. Всеобщата му употреба обаче е на възраст от няколко века.
Както според някои антични източници, така и според най-големия гаелски историк – Амедей Тиери, културата е образувана от смесването на примитивните галски племена с приходящи потоци кимрийци, населявали черноморието, вероятно и Балканския полуостров. По този повод е интересна връзката, според редица гръцки автори, между Питагор и друидите, като едни смятат, че последните са били ученици, а други - учители на Питагор. И в двата случая обаче, като посредник е представян Залмоксис – тракийският полубог. Това на свой ред основателно ни замисля, дали първообразът на бардовете не е самият Орфей.
Сред археологическото наследство на гелската култура се намира и лунно-слънчев календар, с над трихилядолетна история, който според изследователите показва недвусмислен паралел с ведическата астрология.
И споменавайки близостта на тези традиции е недопустимо да пропуснем подозрителната връзка в съдържанията и морфологията на някои особено значими думи, като например boudi или budh, налични във всички разклонения на келтската езикова група, които означават проявлението на битието, провидението, манифестацията и др.
Думата „друид” вероятно идва от ирландските думи за дъб (а „дъб” означава – древен) „друи” и управник - „уид”. На келтския език гелик обаче, думата означава Маг.

Първият исторически документ, който споменава (но само споменава) друидите е „Магията”, погрешно приписван на Аристотел (който все пак е споменавал галската култура). Античните основни източници са на Цезар, Цицерон и Плиний Стари, които най-вероятно пък са имали един общ източник, но понастоящем изгубен.
Във връзка с друидите е по-интересно да прескочим чак до 1136 г., когато епископ Галфрид Монмутски (бенедиктинец) написва „История на британските крале”. Той обявява, че е използвал древен извор на галски език, за чието съществуване няма реално доказателства. Според него Брут, наследник на бретонците и правнук на Еней, пристигнал на острова за да основе нова Троя (бъдещия Лондон). Тук се появява Артур, защитник от народите с некелтски произход. От тази история водят началото си поредица келтски поеми и романи, а трубадурът Робер дьо Борон превръща поета-войн Мирдин в известния вълшебник Мерлин, който оттук нататък е неразривно свързан с представата за друидите. Разбира се, Робер може да е имал и други източници и въобще не е задължително, те да са академични. :)

Сред интересите на друидите са били географията, естествознанието, пантеизмът, астрологията и разбира се – медицината. Желателно е било всеки друид да си има градинка, в която да отглежда определени билки. В лечебните си практики са използвали често и магнетизма.
Тайните на мистериите не са били записвани, а са предавани лично на подготвените да ги приемат. В общността са съществували три степени - Оват, Бард и Друид. Оватът е бил гост, поканен поради добродетелите си или научните знания и е носил зелени дрехи, като символ на образованието.
Бардовете са носили светлосини роби, олицетворяващи хармонията на небето. Те са изучавали двадесетте хиляди стиха на друидската свещена поезия. Обикновено именно бардовете са обучавали подготвящите се.
Третата степен – Друидите, са обличали бяло расо и са се занимавали само с духовни дела.
Друидите са вярвали в съществуването на три свята, като човеците обитават средния, който е просто свят, а над него има свят на щастието и под него – на нещастието. Според скандинавските друиди е съществувала и деветорна подредба на световете - 1. Асгард - Небесно царство; 2. Алфхейм - свят на светлината и добрите елфи; 3. Нилфхейм - северен свят на студа; 4. Йоунхейм - източен свят на великаните; 6. Ванахейм - западен свят на крилете; 7. Муспелхейм - южен свят на огъна; 8. Сварталфхейм - свят на тъмните елфи, живеещи под земята; 9. Хелхейм - най-ниския свят на смъртта и тъмнината.
Човекът понякога преминава от свят в свят, за наказание, награда или пречистване. Според тях в нашия свят доброто и злото са така балансирани, че всеки човек може спокойно да избере едното или другото. Една от основните им концепции е била за метемпсихозата (прераждането), целта на която била да събере добрите свойства на съществото, да натрупа познание за всички неща и накрая да пребори злото. Познанието се е разделяло на три вида – за природата на нещо, за предназначението му и за въздействието му върху останалите неща. Според друидите някога ще бъдат спасени всички хора, но голяма част от тях ще се наложи да се връщат безброй пъти, за да преодолеят вроденото зло на собствената си природа.
Пукването на зората в двадесет и петия ден на месец Декември е олицетворявало раждането на Слънчевия Бог, чиято майка е девица.
Най-почитаните символи са били Т-образният кръст и змията.
Друидите са използвали своя любим дъб, за да направят първо лична връзка с него и после да потънат към душата на природата и да се слеят с нея. Думата „друи”, означаваща дъба е имала и значение на „зная”.