30.10.2010 г.

Ангелус Силезиус 1

Стихиите в сърцето обуздай, че никак то сред урагани,
земетръси и пожари до безкрай, няма дом на Бог да стане.


Зората утринна светлик най-нежен притежава,
но по-красива е душата, ако в нея Бог изгрява.


Ако друго в сърцето не пускаш, Бог ще затвориш ти там
и собствен затворник ще бъде, служител на личния храм.


Бедният пред тежки мисли и очакване глава не свежда,
понеже той цени и слави що волята на Бог отрежда.


Ни ти сам, ни приятел, ни враг, позволяват ти дъх да поемеш;
Само в Бог е едната награда, ако цел ти е, повод и бреме.


Духът на Бог изпълва цялата земя и атмосфера.
Къде е грешникът тогава, недокоснат, ненамерен?


Всяко земно изкуство е способно да ни зароби,
освен на Бог да дарим най-дълбока и искрена обич.


Уви! за празни удоволствия те губят кръв и здраве,
към благостта на небесата никой крачка не направи.


Широкото съзнание почива, ограниченото се зъби и мята.
Не е ли вързаното псе - кое се тръшка на земята?


Не е достигнал никой туй високо състояние -
като душата мълчалива и свободна от терзания.


Зачена ли вече, роди ли?! Пази се, о, девствена Нежност!
Врагът ще убие плода ти, окажеш ли се небрежна.


С мъдростта си Бог е дълбок, широк е в сърдечност,
в могъществото – висок и предълъг по вечност.


Умът се измерва с това, колко скромността го спасява;
На който със друго се мери - добродетелите не устояват.


Бог - Отец е първичната точка; като линия, Бог – Син потича,
Бог – Дух е тяхната плоскост, корона на божието величие.


Поданичество в Небесното Царство се купува тук на земята;
преминеш ли вече отвъд, няма как да изплащаш цената.


Цел на земната любов е на себе си да угодява,
а любовта на Бог на всички щастие дарява;
Тази е, с която всеки трябва да борави,
а другата, любов без мъдрост, си е просто завист.


Денят озаряващ е в рая, в ада е, черна, нощта,
тук само здрач ни се дава. Блажен, който вижда това.


Бог достига се чрез Бог, а дявола - чрез свят;
Човеците все още служат в собствения ад!


Нещо умира, ражда се друго, на ново начало е извор смъртта.
Бог ще расте и расте на Небето, Адам намалява ли в свойта земя.


Сърцето си трябва да пазиш – чисто, неразрушимо;
ако Бог си намери местенце, излива там своето вино.


Пилето вътре в яйце е; яйцето е вътре във пиле;
Едното съдържа се в двете и двете в едно са се скрили.


Както дървото е в семе, огънят намира се в кремък,
тъй и Творецът на Всичко - всяка мъничка форма приема.


Угодният Богу покой е чистият от жажда и страсти,
свободен от воля човешка, отворен за вечното щастие.


Грехът ни е нашата зима, изкуплението е пролетта;
Лятото - времето–милост, есента е сезон-пълнота.


Няма непълни неща; чакълът е брат на рубин,
а жабите са достойни, колкото свят серафим.


Не служиш на Господа ти - чрез бдение, пост и молитва;
на себе си с тях угодяваш и пътя към рая изпитваш.


В море се капката превръща щом във други се разбие.
Тъй душата в Бог се връща, ако извора открие.


В хляб събрани са зрънцата, капките творят море.
И на Господ пълнотата - с множеството се кове.


Скъперникът, като почине, богатството си изоставя;
Когато мъдрият си тръгне, към идното си го прибавя.


Ако има кюлче злато глупецът за богат се смята.
Мъдрецът беден е дори да има всичко на земята.


Богатството да бъде в теб; това, което не обхващаш,
би било с природа земна, дето в пъкъла те праща.


Десет” - скиптърът най-висш, от едното и нула съставен;
Бог с Творение се слива - светът от любов е направен.


Бог е най-простото нещо; свободен е, чист, необлечен;
казвам ти тихо, горещо: Лишеността е свята, човече.


Творението книга свещена е. Научи да четеш редовете и,
законите нейни ще знаеш и Автора в теб ще усетиш.


Глупецо, мълчи, не осъждай Ева или Адам.
Да не бяха те паднали първи, ти пак би пропаднал и сам!


Странно, че толкова малко прекрачват вратите на рая;
Но толкоз са, дето отказват се от земните обичаи.


Не ти е нужен телескоп за небесните покои.
Отвърни се от света си - те ще бъдат вечно твои.


Бедността ни е в нашия разум; Бих могъл император да бъда,
но пак в тишина да споделям на светците смирени присъдата.


Бог позволил е на зрелите да пият вино обилно;
Докато ти си дете – само мляко и друго нищо по-силно.


От Него са твоите качества, но не е добродетелен Бог –
както светлото пръска го слънцето, водите пък - извор дълбок.


По-силно от Бог не е нищо, но пак не Той решава
моят избор на волната воля, нито какво заслужавам.


Двамина живеят у мен; на Господа служи един,
а другият иска света - той е на дявола син.


Колко глупав е онзи, опитващ да сграбчи мъгли?
почести външни желаеш – е, толкова глупав си ти.


Мъдрият, материално богат ли е – в каса държи си парите.
Скъперникът ги съхранява в душата си, затова са немирни и дните му.


Защо, щом всичко се движи, само ти тук седиш –
оставаш единствено тялото, без нищо да подобриш.


Сухо листо на земята, капката вкиснало вино –
нима са подобие още на лоза и зелена градина.


Стани и воювай, войнико! Много повече тъй ще пожънеш,
ако в битката търсиш мира, вместо той във борби да потъне.


Любовта, магнит мъдреците, що злато от калта влече,
превръща нищото в реликва, а мен – във божие дете.


Всичко игра е на божествеността,
доволна с това, че създава света.


Мъстта - колело, що се вечно върти
и щом го засилим – носи още беди.


Сърцето да би могло ти да стане яслен кът,
Отново Бог би слязъл на земята в плът.


В Духа всички чувства едно са, целостта си не нарушават.
Който Господа вижда, той усеща и притежава.


Убежденията подобни на пясък са,
основата им срутва се с трясък.


В себе си навлез - да подириш философския камък -
в далечни и чужди земи - със сигурност него го няма.


Приятелю, не вярвай на мен –мъдри думи не мога да дам,
та Словото би влязло във мен - ако съм съвсем глухоням.


Да искаш ти друго да си е избор нелеп,
та Бог и Вселената са заключени в теб.


Нека другите за погребението си да се тревожат,
за мемориали по ковчега, в който кости ще положат;
Беззначни са ми гроб, олтар и камък общо-взето,
единствено ще си почина на Иисус в сърцето.


Велики сме колкото Господ, той малък е колкото нас;
Не е Бог над мене изобщо, нито под него съм аз.


Духът ми е семе, от Господ посято,
израства когато от Него познато е.


Кралицата е любовта; добродетели - нейната свита;
слуги са и труд и дела; С кого искаш среща, те питам?


Да съм осмян и отхвърлен, безкрайно да плача и страдам,
нищо да нямам и зная – най-святата ми награда.


Човече, не се и съмнявай, нужна ти е смиреност.
Без основа се кулата срутва, както и да е извисена.


Бог, що създаде света, а може да сбъдне и края,
не би успял да ме новороди без аз да го пожелая.


Орловият взор се смело насочва по всякоя слънчева писта;
просветление може твоят да срещне, ако сърцето е чисто.



Ангелус Силезиус 2

21.10.2010 г.

Приказвам си

Понеже съм спрял, май от мързел, да задавам въпроси,
то явно всички касаещи ме отговори са самозаявени.

И все пак, уж начало на себепреодоляването, всяко търсене на неизменни стойности е един ужасно изявен егоцентризъм, гарниран с атрибутивната му алчност. Добре, че се отъждествяваме повече с търсене, за да осъзнаваме донякъде равнопоставеността на всички измъчващи се в тази надпревара. А осъществяването е нещо, което просто не се осъществява, защото още началната постановка не го предполага.
Всъщност, именно неосъзнатият начален произход на нашите стремежи е единствената истина в нас. Това е неясното усещане за липса на цялост, незавършеност. Но защо, разполагайки с това толкова фино възприятие от един съвсем различен порядък, ние го обземаме с повърхността си и го превръщаме в рутинна порция за поглъщане от личната лакомия...
Когато имаш капчица кристалност, нима разрастването и ще се осъществи в посипване с тонове кал?!
Капчица е.
Но ние можем да плуваме в нея.
Чисто и просто – ако се смалим достатъчно.

Световната припряност в търсене на бог или каквото и да е богатство е посоката, която ни отдалечава от същността. До нея се достига само с премахването на всичко друго. Това сърце на всемира, така или иначе, не се интересува от дребните ни напъни. Но ако ние се интересуваме от Него, единственият контакт помежду ни е възможен, само ако тотално му позволим да бие и в нашите гърди. За целта трябва ние да се подръпнем от там.

Истината е невъзможно да бъде открита.
Но е възможно да ни открие,
ако сме се показали;
да ни гостува,
ако сме и отворили;
да ни освети,
ако сме я поканили.

14.10.2010 г.

вътрешни гласове

Истината нито може да бъде носена, нито да пълни каквото и да е.
Тя е неизменността в битието, която оплодява тъканта му, за да започне зараждането на първичните идеи.
Няма никакво отношение между Нея и човека, който е една крайна форма, тоест конкретна и определена (макар и относително изменчива) твърдост.
Една система би могла да встъпи в Истината само ако отстъпи от себе си. Тъй като тя представлява една изолирана затвореност, встъпването в Истината в същността си е отваряне, което обаче не се постига чрез побиращите се в самата нея посоки, а чрез отказването от всички тях, което е логично.
А отварянето не създава взаимодействие от рода на споменатото "носене" или "пълнене", а е просто една тотална присъственост в същината на Всемира.
Това е Истината и ние не знаем нищо за Нея, нито някога ще узнаем. Въпреки това Тя ни докосва, в моментите ни на действително смирение, когато единствено отваряме половин ушенце към най-съкровения гласец у себе си. Изречем ли тук "истина", веднага губим тази плодоносна тишина, която в посланията на ап. Павел е наречена "Вяра" - едно друго име за вездесъщото "тук и сега", което е единствената почва, с която разполагаме - за да предоставим на Сина, да оплоди с Надежда, от която да разцъфне Любовта.

5.10.2010 г.

Разширяващата се вселена

Някой скоро пак повдигна темата за големия взрив и по-точно за евентуалния момент на преустановяване на разширяването и начало на свиването, като запътване към изначалната сингуларност...
От една страна, от физична гледна точка не е ясно как би могло да настъпи критичното отдалечение от центъра, при положение, че по „наблюденията” на астрофизиците относителното разширение се ускорява (измерено с разстоянията между небесните тела). Изказах едни мои предположения, че извън тримерните ни представи, разширението спрямо една отправна точка би могло да е същевременно свиване спрямо друга, но сега ще предложа една малко по-друга визия (ама не много), която, всъщност, е нещо малко повече от предположение...
Гледната точка пак е физична, отнесена към доказаната вече зависимост между изявите във видимия свят на явленията и първообразите им в квантовото поле (или полето на вероятностите), които първите отразяват. Паралелът с колективното подсъзнание вече е ясен.
И понеже т.нар. голям взрив е само материално изражение на процеси, които би следвало да протичат първоначално в психически аспект (не, че и той не е материален, но по-фин такъв – от тази гледна точка всяка изява на процес в материята би следвало да се нарича „слизане” или нещо подобно), то няма как да не ни стане ясно, че всъщност това е момента, който много религиозно-философски и митологични системи наричат „грехопадение”. Това е мига, в който първонaчалните събожествени микрокосмоси са решили да утвърдят някаква форма на независимост, както помежду си (като пълнокръвни съучастници в изначалния Дух), така и спрямо самия Дух (реших да използвам това понятие в случая, като чист първообраз на някакво първично всепсихично поле). Възможността тази всемирна непрекъсната ментална тъкан да намери своето отражение в някаква форма на материя е само в нейната липса, първо - поради чистотата на това поле и липсата на напрежения, които по същество са зачатъците на първите форми и второ – поради абсурдността на една материя, изпълваща абсолюта с плътността на една единствена мегаформа. Изказвайки това, обаче, ми става ясно, че във финовибрационен план самата ментална тъкан е точно и именно това, но в обоснования вече чист вид. Всъщност двете позиции са едно и също и зависят само от конкретната гледна точка. Както и да е...
Ставаше въпрос за това, че когато микрокосмосите са решили да преследват своята индивидуализиация, в някакъв криворазбран стремеж самите те да бъдат Абсолюти ( а в голяма степен са били, но без да имат волево участие в битието си), това именно е предизвикало материалното разцепление и наистина буквално е създало изявеното „всичко” от нищото, използвайки обаче и началото на първичната сингуларност, поради факта, че все пак и психичния процес е бил с начало.
Оттук нататък вече става лесно и е пределно ясно, че продължилото разширяване, което представлява „взрив” само поради огромната си скорост (дефиницията за самото понятие „взрив” почива именно върху скоростта на горене) се дължи на продължилата индивидуализация на микрокосмосите, която вече естествено се задълбочава, поради простичкия факт, че така самозатворилите се системи са принудени сами да отработват всички напрежения възникващи лично в тях, водещи до новоразличия помежду им и до новонесъвместимости с първичното състояние на покой, или поне равновесие. По този начин причини и резултати образуват едно безкрайно ускоряващо се въртене в кръг, което на изток, във ведическите течения (индуизъм, браманизъм) например, са нарекли „карма”.
Няма какво да спекулираме на тема – това ли е пътя на човечеството, има ли друг или обратен, този може ли да бъде отклонен... Но гледаме физично на нещата и се връщаме към поставения вече въпрос за евентуалното преустановяване разширението на вселената. Предполагам, че психичното „първоотражаемо”, което да доведе до начало на свиването, вече би трябвало да е ясно. Всички тези отделни системи, които са развили вече всякакви видове идентификации и непробиваемо оформяне на индивидуалността си, трябва да започнат да се възвръщат към своята всеобща солидарност (по значение, а не по словоформа) и взаимоуниверсалност, която, съвсем между другото, носи похабеното име „Любов”.