29.11.2010 г.

Парацелз

Книгата М (Liber Mundi)

„Който желае да разбере природата, той трябва да чете книгата и със своите стъпки... Такъв е нейният закон и така могат да бъдат разгръщани нейните страници.”

27.11.2010 г.

Стружки

--------------------------------------------------------

Най-бедна в цвят е пъстротата,
защото при нея е най-осезаема неспособността и
да се превърне в Пълна палитра.

--------------------------------------------------------

Щом красотата страда неописуемо
от своята невъзможност да докосне съвършенството,
колко незначителна е болката в егоизма ми,
който тъгува в разделността си от всичко красиво.

--------------------------------------------------------

Доброто е най-далечното качество.
Злото е разстоянието до него.
Тогава - колкото повече копнееш доброто,
толкова по-действително и явно е злото.

--------------------------------------------------------

Когато се преситиш с осезания
и пожелаеш съпребиваване –
пътят е умиране.

--------------------------------------------------------

10.11.2010 г.

Граматика за начинаещи

Вчера случайно попаднах в една чакалня, където случайно попаднах на един вестник, в който случайно попаднах на този случаен стих:

"
Граматика за начинаещи

Не се кълни във гроба на дедите –
навярно те били са костенурки,
забравили да плуват и да дишат
в първичното море на естеството.
И изпълзели на брега си ръкотворен,
са проговорили с гласа на самотата.

Повярвай на прибоя лекомислен,
във атома на пяната му вярвай –
внезапната божественост
на гордостта си
амирил в поредна Афродита.

Повярвай на прибоя лекомислен.

Ще пишеш със подводни пръсти
във пясъка – по морски неразтребен –
неподозирани,
навярно и ненужни,
езически и безезични словеса.

И само рибите ще ги наизустяват
и сигурно ще се досещат,
че словото бе Бог.
А Бог – мълчание."

Пламен Киров
публикувано във в. "Труд", брой 307 /21 417/, Събота, 06.11.2010 г.

5.11.2010 г.

"духовността"

Във всички религиозни и философски системи,
в които се споменава за някакъв процес подобен на грехопадение,
винаги става въпрос за конкретна същност (същество) от делото на Твореца, запалила в себе си потенциала на “злото” (греха) чрез желанието и стремежа си да наподоби величието на своя Създател.

И интересно е какво предлагат сега всички тези религиозни и философски системи, а и останалите, които пропускат момента на потъване в материята (и като създаване на формите, но поради ограничеността на съзнанието ни е по-лесно да приемем другата страна на този процес - като психическа ангажираност, в последствие идентификация) и приемат човека, в настоящата му конкретност, като корона на творението...
Всички те се основават все на този стремеж, роден от непосредствено изживяваното ни несъвършенство (което само по себе си противоречи на вторите) и насочен към желанието за одухотворяване и усъвършенстване. И в крайна сметка тази “свята” наклонност у “избрани” човеци, поели пътищата на своето свръхразвитие се оказва точно изявената вече причина за отделянето от първичната Пълнота. Как тогава би могло да се очаква, че по този начин можем да се “завърнем”, след като е повече от ясно, че това все и все си е пътя на нарастваща индивидуализация, отделност и продължаващо “падение”?
Ние все още сме същия онзи Луцифер (Прометей), но вече изгубили от непосредствения си взор и своя Пример за подражание. Окаяно “стремящо се” човечество...

Идва миг, когато дори свещената тишина ще ни насили по необходимост. За радост...

2.11.2010 г.

Ангелус Силезиус 2

Никой мъдрец се не блазни от външния лик на честта.
Но малко ли чест му се дава в единството с Любовта.


За мен твърде тесен света е и правилен твърде е рая.
Къде, за душата си, мога подобаваща шир да позная?


Простотата е толкоз велика, че ако Бог заличи я в света,
Бог повече няма да бъде, нито мъдрост, ни Светлина.


Аз втората същност на Бог съм. А в мен Той самичък познава
онова, което същността му в безкрая наподобява.


Макар никой предел да не може Бог да възспира,
пак - съществото човешко напълно в сърце го побира.


Не се намираш ти в космос, но космоса в теб се намира
и успееш ли да го откриеш - вечността безгранично извира.


Молим се, Господи, шепнем, че следваме волята твоя.
А Бог воля няма изобщо. Дълбочина е Той и покой.



Човекът, в цялото творение, има най-чудната роля –
превръща се в бог или демон, според своята собствена воля.


С две пронизващи очи е дарена моята душа –
във времето едно се взира, а другото – във вечността.


Само онзи човек е достоен кралски сан да притежава,
който своите сили и разум пред себе си обуздава.


За онзи, що Блаженството дири, моментът тук и сега
изглежда далеч по-простирен от всичкото бъдно в света.


Не се чуди ако затворя всевиждащите си очи,
ще мога по-добре да видя слънчевите Му лъчи.


Ни Господ, нито творение, смут в сърцето ти сеят;
Ти сам, над празни вълнения, себе си сляпо люлееш.


Питаш – как душата ми следва пътя си с лекота?
Извървява земните друми недокосната от пръстта.


Три дни: Днес, утре и вчера, познавам,
но ако миналото в този миг се предава,
а бъдещето скрие се, ще спечеля отново
денят, в който преди да Съм, бях у Бога.


Почитай скинията своя, защото е истински храм
и на Божия образ в нея да му е мирно и чистичко там.


Да се разгъва, щом не виждаш, пред теб живота вечен,
остави го там, на пътя ти отляво - да не пречи.


Мошениците се боят от бога си, обичат го признателно добрите,
но децата му даряват безвъзвратно сърцата свои, както и душите.


Надеждата загива и вярата дори се плаши,
речта не се изрича вече и всичките изяви наши
са скоро изгладени с времето. Но любовта, едничка, устоява,
затуй е мъдър само онзи, напълно който се отдава.


Смълчава се мъдрецът пред едничката – върховна благодат;
с много различни блага пък е пълен глупешкият свят.


Желаеш ли мила съпруга – свободна, богата, красива...?
Тогава със мъдрост сдобий се, що тези ги в себе си слива.


Познанието огромно богатство е, но от него е много по-горе -
от рожденния още момент да не си бил докоснат от корист.


Тя няма да те кичи до смъртта, макар да си пристигнал тук във слава.
От светлина, без спирка, в светлина - трябва пътя си да продължаваш.


Три противника с човека се борят – личността, светът, Сатана...
И първият от тях е най-горе от всякоя друга злина.


Любовта като смърт е за чувствата, сетивата -
сърцето разкъсва, но заменя с душата.


Пътникът към рая умира за свят и творение.
Той живее само за Бог и неговото благоволение.


Тук, като вадичка време аз в Господ се вливам отново.
Там, океан ще съм святост и цялост – древна и нова.


Кой би повярвал, а тъй е. От мрак се роди Светлина,
Всичко от нищо поникна, Животът дойде от смъртта.


Удобствата не ще ти разкрият какво твойта душа е;
Само онзи, увисващ на кръста, себе си ще познае.


Откъснат от своето слънце, лъчът веч не е светлина;
Тъй ти, наспукайки Господ, загубил си свойта душа.


Говорят: „Времето лети”, но кой му полетът видя?
По-скоро кротко си лежи, обгърнало с съдба света.


Нищо по-преходно няма от благоденствието и скръбта.
Нека помним, че с техните нишки стъкани са наште сърца.


Във всички школи световни описват Божия лик.
В школата на духа ще говориш Неговия език.


Законът е за злосторници вдигнат. А наредби не трябват
за онези, които любов към Бог и ближния изповядват.


Най-близката пътека до Бог е вратата на любовта.
Познанието път е безспирен- от врата до врата... до врата...


Искрица, без нейния огън; без морето и - мъничка капка;
без прераждане - твоята вечност би била шеметно кратка.


Бог нито там, нито тук е. Ако в него духът се стреми -
ръцете, краката, душата и тялото напълно сломи.


Ако пред Господ полагам любов, а чакам награда за нея,
то любовта не познавам и да обичам съвсем не умея.


Ако изпървом раят не почива в човека,
той не ще нивга намери райска опека.


Скомността е здраво ковчеже и покривка-завеса.
Без нея добродетели няма - вътре в ковчежето те са.


Бог живее в светлината близка, към която няма брод.
Едно със тази светлина ще стане, който търси Нов живот.


Как да не грешим? Себе си и мен не питай,
но иди в поляните от тишина - цветя да те възпитат.


Наистина, ако познаеш на света действителния вид,
то ти си Демокрит, но също - Хераклит.*


Бог, извор непресъхващ, постоянно се излива
над творението цяло, но и все най-пълен бива.


О, жалко, ние, смъртните, не можем да изпеем всички
наши песни в заедност, както мъчничките птички.


Човече, всички блянове укрити в теб лежат;
И ти ще си завършен само щом се проявят.


Дъждът не за себе си идва, нито пък новият ден;
и ти, земнородни човече, да служиш на друг си роден.


Ела, вкуси от собствената пълнота, всичко Бог ти предлага;
Сам самичка божествеността под теб за целта се подлага.


Бог тъй слуша на ръмжащите твари езика,
както и ако птичка с шепотен глас чурулика.


Аз също красотата обичам, но по-уверен съм в нея,
когато сред жилещи тръни нежността и да видя успея.


Бог нежно докосва сърце, което пред него е мълчаливо,
но става то флейта в ръцете Му и мелодия свята излива.


Онзи, що Небесното царство най-силно желае,
тук трябва бодли да събира – за всякоя розичка в рая.


Няма минало, ни предстоящо; това, що моментът ти дава,
те чака в безвременна определеност, която Бог само познава.


Тогава, когато Господният огън ме безвъзвратно стопи,
своята предвечна природа Бог пълно в мен ще всели.


Чакай! Спри! Накъде? Раят в теб лежи;
който го другаде търси – пада и греши.


Онези, които не могат отново да станат деца
ще бъдат много големи за божията врата.


Лудост и пиянство! всичко, що твориш е врява!
Спри, че дяволът дома ти все ще посещава.


Сам да си е добре. Избягвай големи стада
и ще пребиваваш вечно в личната пълнота.


Мъдрите, дето победа над себе си придобиват,
творят докато съзират, работят докато почиват.


Чуеш ли в себе си словото вечно на Бога,
значи вече забравил си всеки блян и тревога.


Като безсмъртност, човекът, що познава свобода,
недостижим остава за съблазните в света.


Най-много което обичаш е твоя сбъдващ кръст:
Бог любиш – бог ще бъдеш, земя ли - ще си пръст.


Светът не я побира; по-голяма от вселена,
сам у себе си държиш - душата си - пленена.


Докато още обичаш и мразиш - додето те има,
ще носиш самичък и бремето непоносимо.


Дори кръстът, качен на Голгота, не ще измие греха,
а само онзи, издигнат охотно във вътрешна простота.


Няма по-ценна придобивка на земята
от стремеж, нетърсещ лична отплата.


Без повод от Бог се извръщаш при лична злополука;
този, що Господ обича, приема му и боклука.


Бог разглежда благодарно на силния покорността –
повече от всички химни и молитви във нощта.


Бог не иска злото. Не определя смъртен час,
ни нашите тегоби. Не би тъй имал власт.


Не желаеш ти живот, ако и смърт ти не желаеш.
А само другата ти смърт и друг живот ще завещае.


Смъртний, всички форми времето превръща в пясък;
Защо залагаш толкоз много в тукашния блясък?


Скара да е моето сърце, където огънят на бог гори;
цепениците на суетата мигом да изпепели.


Падат всички външни форми в самота и тишина;
Само там, ако изобщо, е душата - свобода.


Смелостта и увереността са качества твърде красиви,
но болки единствено носят, ако гиздят се с неправдивост.


Непосилно е с любов да живееш; не можеш да любиш, обичаш;
нужно е да бъдеш любов, както на Господ прилича.


За теб, Християнино, кръстът е. На него разпни се ти,
ако пред себе си искаш да видиш отворени райски врати.


Думите, които за Господ имат най-значеща роля,
са, само в тях да живееш: Не моята! Твоята воля!


И дяволът има точно колкото нашата добрина.
Това, което му липсва, е воля и тишина.


Сърцето, на което удобни са нашите пространство и време,
не познава формата на безграничност, която може да приеме.


Да достигнеш рая са нужни по-малко усилия, мъка,
от онези, които полагаш по пътя към черния пъкъл.


Пъклени огньове не изгарят, дори да пребивавам в тях;
Ако пърлят адските пожари, то пламъкът е моя грях.


Мъдрецът, в часа на смъртта си, не жадува небето,
той иде от там и то – много преди да заглъхне сърцето.


Не, Бог просто Е – Той не обича, нито живее,
независимо от туй което аз и ти да плямпаме смеем.


Светлината света храни; Господ в нея тихо пребивава,
но всеки огън става нощ, ако не от Него се възпламенява.


Аз съм храм господен. Сърцето ми е олтар,
който е свят, когато е празен и чист от товар.


Бог подарява за нищо, помощта му за всеки е близка,
сам дори Той ти е дар, ти истински само поискай.


Отвъд себе си Бог любовта си простира; ако от себе си повече аз го обичам,
милостта му извор и в мен ще намира и тъй по даряване ще му приличам.


Земята е прашинка тлен в очите на Небето;
Величието и, повярвай, е съвсем отнето.


Казвам, нищо не умира; по-скоро чрез смъртта
се връчва друг живот, макар - и той да е борба.


Бог непознаваем е, дълбок, недостижим;
и все по-скрит, неуловим, ако по се приближим.


* - Демокрит приема, че светът е съставен от отделни атоми и празно пространство помежду им, а Хераклит приема всетечащата непрекъсната тъкан на всемира (движение).


- мои преводи от английски.

----------------------------------------------------
Ангелус Силезиус 1