Да речем, че част от човеците търсят нещо, което по една или друга причина можем да определим като непознаваемо. Разбира се, висотата на тази непознаваемост е най-провокиращата и мотивираща причина за съответните търсения, изключително уважителни... но нека видим какво представляват те.
Естествено, търсенето би следвало да се определя от определени параметри, за да не е някакво ирационално лутане. Това означава преди всичко – отправност и цел. Но както уточнихме, търси се нещо недостижимо, непознаваемо. В тази ситуация човек не би могъл да направи нищо друго, освен да проектира колкото се може по-далеч и дълбоко своите собствени представи за онова, което търси. Да, вярно, по презумция то е непредставимо, но това е категория, несъотносима към човешката психика, за чиито (относително) вътрешни процеси в момента говорим.
Какво се получава – човек явно извлича от съзнанието си (което е сбор от минали възприятия) максимално абстрактния образ, който може да положи пред себе си и започва да го следва. И все пак продължава да си втълпява, че се стреми към недостижимото.
А този образ, естествено, започва да нараства и да събира плътност, подхранван от емоционалната и ментална зареденост, с която стремящият се го преследва. В един момент, напълно закономерно, ако процесът е продължил достатъчно дълго, образът събира необходимата плътност, за да се превърне в психична действителност, а понякога и във физическа (разликата е само в степента на плътността) и човек открива онова, което е търсил. То е нещо, което той сам е създал, но няма начин да осъзнае това, защото непосредствено изпитва неговата осезаема реалност. Кръщава го с началната си отправност и вярва в универсалната му природа.
Колко трагично...
Няма коментари:
Публикуване на коментар