25.02.2011 г.

Гьоте

"От силата, която здраво всички нас заробва,
се спасява този, който сам се превъзмогва."

"И докато не си успял
да умреш и нов да се родиш,
ти все печален път
в Земята тъмна ще вървиш."

"Дълго се съпротивлявах,
но накрая осъзнах –
Нов човек израства,
когато старият превърнем в прах!"

* - мои адаптации на готов неримуван превод.

17.02.2011 г.

Манихеи

Мани се ражда на 14.04.216 г. в земеделска общност по горното течение на река Кута, североизточно от Вавилон. Бащата на Мани – Патик, принадлежал към сектата на мутазилитите, с чийто жрец след време Мани влязъл в словесен спор. Основател на мутазилитското движение бил Елказаи, а основната идентификация на челоновете му се свързвала с кръщаването с вода. Патик взима Мани в общността още на четири години и той изратсва с митовете за делата Иисусови, както и с християнските Евангелия и Павловите послания, които много уважава. На дванадесет години Мани получава първото си откровение, дарено му от ангела Ал-Таум (Тома – близнак). В следващите дванадесет години младежът съхранява в себе си откровените му тайни, като постепенно се разграничава от елказаитската среда. Той започва да обръща внимание на всички ритуални действия на своите сподвижници, изразяващи се само външно, без необходимите съпътстващи вътрешни процеси. Обръща внимание на това, че тялото е осквернено по природа и не би могло да се очисти с каквито и да е обливания, но чистотата, която е трябвало да се следва, е онази, която спомага за различаването на Светлината и мрака. С тези свои слова Мани започва да привлича към себе си последователи, като някои го приемат за пророк, други за богоизбран. Това предизвиква разцепление в елказаитската общност.
Втората поява на ангела в живота на Мани бележи раздялата му с мутазилитите. През 24-тата му година Ал-Таум заявява на Мани, че е време да изяви делото си и да проповядва евангелието на истината. Така Мани заявява, че е апостол, който е на ред да разпостранява онази, същата мъдрост, носена в света от Буда, Заратустра и Иисус. Той също излага благовестието за приближаването на Царството Божие и събира 12 апостола, които да мисионерстват в името на истината. Самият Мани не спира да мисионерства по земите между Индия и Кавказ. Едно от първите му големи постижения в апостолическото дело било спечелването на будисткия цар на Туран, като легендите разказват, че това се е случило след публичен левитационен сеанс. По пътя си Мани основава общности, подпомаган също и от баща му – станал негов последовател. Повечето от следовниците му се оказват образовани и култивирани хора, а по отношение на управниците Мани рядко успява да ги привлече в религията си, но установява с тях взаимовръзки на доверие и толерантност. Печели и благоволението на цар Шапур, за когото написва изложение на своите принципи (първата му книга – „Шапураган”). След смъртта на царя обаче жреците на маздеизма изиграват добре политическите си ходове и Мани се оттегля от публичността. Но успехите на мисионерската му дейност вбесяват главата на маздеистката църква – Кирдир, имащ огромно влияние върху сина на Шапур – Бархаран, който затваря Мани в тъмница през 274 г. Мани оставя като свой наследник Сисиний.

Мани сам организира своите религия и църква, а не оставя това на последователите си. Според Августин манихейската църква най-явно се разделя на две – избрани и слушатели, като сред избраните има 72 епископа, 12 учителя и един първосвещеник.
В други документи епископите са наречени дякони, които от своя страна могат да бъдат – интенданти, диригенти на хора, писари, проповедници, певци.
Моралният кодекс на монасите се състоял от пет заповеди и три печата. Заповедите са били: - говорене и следване на истината; - ненасилие; - спазване на религиозните норми; - спазване на вътрешна чистота; - пълно смирение и нищета. С втората, третата и четвъртата заповед са били свързани съответно трите печата – печат на ръцете, печат на гърдите, печат на устата.

Манихейският дуализъм разделя космогенезиса си и хронологически. В началото на времената са съществували Отец на величието, който обитавал в Гносиса (пет негови аспекта) и Цар на мрака, обитаващ дима, огъня, вятъра, водата и тъмнината. В средата на времената Царят на мрака пожелава да притежава светлина и гносис и се подготвя за нападение. Отецът на величието решава да отвърне не чрез противопоставяне, а чрез призив, които представлява първото сътворение. Отецът на величието призовава Майката на живите, която призовава първочовека, а той – петимата си синове. Първочовекът предлага сам себе си и синовете си (петима) на синовете на мрака и така разумът му се замъглява.
Когато разумът на Първочовека се възвръща малко, той отправя седем молитви към Отец на величието, на което Отец му отвръща с втория призив (второ сътворение) и му изпраща Живия дух. Духът, заедно с петимата си синове, слиза в царството на мрака, открива Първочовека и надава силен вик, остър като меч. Откликът на Първочовека се слива с призива и заедно се завръщат при Майката на живите.
В последствие Духът на живота построява светове от плътта на победените синове на мрака.
Следва трети призив от Отеца (помолен за него от Духа, Майката и Първочовека), чрез който се задвижва вселенския механизъм. Задвижването се осъществява от Вестителя, който след като провокира задвижването на творенията (архонти), се скрива, за да могат те да отделят в себе си светлината от мрака, поради което грехът пада на земята.
Демоните предприемат контрасътворение (Адам и Ева), за да затворят на свой ред светлината чрез човешката раса. Отец изпраща Христос, за да изтръгне Адам от вцепенението му, който първо се самопознава, обвинява своята форма и я преодолява чрез новородената си същност. След като завършва втората война между боговете тя започва между хората, като ще продължи дотогава, докато и последната частичка светлина не бъде спасена.

Негови книги:
- „Шапураган” е първото произведение на Мани, написано на пехлеви. В него той представя специфичните моменти на религията си, като грубо може да бъде разделено на две – пророческа и апокалиптична част.
- „Живото евангелие” се явява най-важното произведение за последователите на Мани. Написано е в 22 глави, според броя на арамейските букви. Още тогава е преведено на всички езици в околността, но до нас достигат само фрагменти от гръцки препис.
- „Съкровището на живота” е написан на сирийски - апологетичен трактат, от който до нас достига миниатюрна част, предимно чрез Августин.
- „Книга на тайните” – 18 теологични глави.
- „Легенди” – написана на сирийски, преведена на гръцки, арамейски, арабски и китайски. Отнася се за предисторическите времена, зараждането и падението на човека. Именно това произведение основно се използва от противниците на Мани, при противопоставянето им.
- „Образ на двата велики принципа” – сборник със символични илюстрации на Мани. Самият той е бил признат художник, като за майсторството му се носят легенди.
- „Книга на исполините”, написана като продължение на сборника „Легенди”.
„Послания” – събрани в сборник, който е бил част от откритата в Египет манихейска библиотека.
- „Псалми и молитви”, чието авторство не е много сигурно.

Сред значимите произведения на последователите на Мани са:
- „Кефалайа” (Глави) – коптски сборник с части от произведения на Мани, включващ коментари на традицията и книгите от различни съставители.
- „Китайски трактат” – голям свитък, писан вероятно около 10 век и открит в пещерата Туен-Хуанг, представляващ тълкувание на ирански извори в будистки дух.
- „Китайски компендиум” – изложение на манихейското вероучение за имперската династия Тан.

16.02.2011 г.

Есеи

Есеите избират явността си около два века преди Христа, за да отбележат и проводят встъпването на планетата в Епохата на Риби. Макар по това време да се представят като юдейска религиозна група, общността им се съсредоточава в комуни, които не се противопоставят по явен начин на останалите групи, макар идейно да контрастират значително върху общия фон на общочовешката възприемчивост и експресивност.
Според редица исторически свидетелства, голяма част от общността е била съсредоточена в Кумранската долина, което донякъде се подкрепя и от откритите през миналия век ръкописи, за които се подозира, че за ни завещани от тях. Филон Александрийски ги нарича „Братство на чистите” и допълнително споделя, че жертвата, която са предоставяли на Бога, е била тоталното му почитане, като нищо друго не би било достойно за принасяне Нему.
Като следовници на Мелхиседековата традиция, те подготвят почвата за изявата в плът на Месия, като проповядват, че връзката между Бог и човек може да бъде непосредствена. Освен духовната страна на това дело, те прочистват и пътищата за материалната му изява, като подготвили Елисавета и Мария за приемането на Кръстителя и Осъществителя.
Есеите биват определяни и като назореи, което е име, означаващо различността и тоталната отдаденост. Назореят давал обет за пълно въздържание и посвещаване на Бога. Това име определя и смисъла на града Назарет и произлезлите от него назаряни, като такива са половината от първите апостоли (Симон Петър, Андрей, Филип, Вартоломей, Яков и Йоан), както и Йосиф Ариматейски.
Точно в този смисъл есеите са понасяли тежестта на борбата с мрака и приемали светлината като единствен родител. Обаче осъществяването е било свързано с освобождаване от оковите на материалното тяло, което са приемали като затвор за душата. След това членовете на братството е трябвало да провеждат чрез себе си вибрациите на Божественото царство, адаптирани по начин, по който търсещите души да могат да ги уловят на земята и да построят пътя си според техните изисквания. Външната форма на знанията, с които са боравели, е била забранена за разгласяване пред неподготвени за това пилигрими.
В социален план общностите са били организирани на принципа на пълното равенство. Всеки, който е искал да встъпи в общността, е бил приеман като подражател, без да бъде причастен, в рамките на година, след което, ако е успявл да се държи като есей, е бил и обявяван за такъв. Водел се е аскетичен живот, в който централно място е заемала молитвата и потапянето в съдържанието на свещени текстове, наследени от древни предтечи. Всички са работели според нуждите на общността и плодовете от труда се събирали в общ фонд, където са били разпределяни според необходимостта. Хранели са се заедно, на обща трапеза, като никой не е и помислял да посегне към храната, преди да бъде произнесена освещаваща молитва. Сутрин те започвали молитвената си активност преди изгрева на слънцето, като самото му показване е било като отговор и свидетелство за благословията на светлината. А след приключване на работния ден те се къпели със студена вода, за да изхвърлят светското от себе си, след което обличали бели дрехи.
Етимологията на названието не е напълно изяснена.
На арамейски „асия” означава „свят човек”.
На иврит „аса” означава „целител”; „Хосио” – свят; „Осей” – осъщестител.
Но ето най-съществената връзка според мен, която не открих в материали... В учението на есеите се е обръщало подобаващо внимание на дървото на живота. Онова дърво, което според Исая е било отсечено след грехопадението и превърнато в пън – Йесевия пън, от който ще израсне пръчка „и отрасъл из корените му ще носи плод” (Исая 11:1).

8.02.2011 г.

Авицеброн (Соломон Ибн Габирол)

„С изключение на Първия, всичко съществуващо е съставено от материя и форма. При това материята не налага телесност, а просто евентуалност – в противовес на действителността. В този смисъл – всичко след Първия, не би могло да бъде чиста действителност, а винаги е примесено с евентуалност, тоест материя.”