30.03.2011 г.

неспокойствия

Търсещият… На него винаги му е необходимо нещо. Това е добре - показва му, че е несъвършен. Но е също и отказ да приеме състоянието си. И заблуждение, че нещо си ще намери и ще стане, не щеш ли, по-цял. На фона на тези лични усилия, посредством които той кара границите си да изпъкват, как ли би постигнал разтапянето им? На фона на стремежите си да промени действителността - как ли би се откопчил от обвързаността с нейната диалектика?
И полагайки цели пред себе си, той не би могъл да се движи към обективно Необходимото, а към "необходимото" на личните представи.
Съществува ли обективно Необходимо, то е ясно и логично, че ако липсва всякаква лична движеща сила на индивида, тоест - ако е постигнал тишината, то тогава самата Необходимост ще го притегля, без нужда от негови целеполагания.
Онзи който търси смисъл всъщност прави обратното. Създава в себе си представа за този „смисъл”, която по същество е форма. Затова той търси форми.
Обаче - откъдето и да го погледнеш - всички форми (уплътнена информация), които не спират с брътвежите си, не ти казват нищо.
А именно липсата на форми... Тя не ти казва нещо - тя не може това. Тя казва всичко.
Тишината е най-широкото нещо, което съществува. Колкото по-тихо е, толкова по-широко. Както ако ги няма предметите пред очите ти - ще виждаш зад тях, иначе не можеш.
Затова ако затихнеш тотално ще се Абсолютизираш.
Ще се слееш с Извора.
Но пак – не можеш да се устремиш към Него! Нали личното търсене представлява опит за пробиване на личен извор. Това е загърбване на Универсалния. Търсенето означава непризнаване на неговото съществуване – това е запушване на Универсалния. Описанието му създава илюзиите за Него. А Той просто Е.

28.03.2011 г.

букви

Виждаш ли всички тези букви?
Ей тези, точно тук...
Мислиш си, че казват нещо. Че са подредени в определени идентифицируеми последователности... Но те са си все някакви парченца и както и да ги свързваш, с каквото и да ги лепиш - не могат да образуват Смисъл. А Смисълът, като същност, е неделимост, цялост. И се намира - зад - всичко.
Затова ако ги избършеш с ръка настрани, където ще се разпилеят от ръба на таблото си... Ще можеш да се взреш в пространството зад тях. И ако с него направиш същото, а после и с нищото зад него...
Ще достигнеш и до Смисъла.

26.03.2011 г.

посоки

Две много показателни латински думи:
interior – inferior

Почти еднакви. И разликата не е в цяла буква, а само в посоката и...
interior - навътре
inferior – надолу

Формата, тялото, плътта... е еднаква. Привидно дори съдържанията се наподобяват...
Но за онзи, който вижда – посоката на съдържанието, значенията се оказват повече от противоположни.

Надолу, към н-исшото.
Навътре, към в-исшото.

24.03.2011 г.

Карл фон Екартсхаузен

из "Облакът над светилището"

"Нервите и флуидите на мозъка могат единствено да ни дадат груби и неясни представи, добити от явленията, а не от истината и самите неща. И тъй като ние не можем само чрез силата на мисловната си способност да имаме достатъчен баланс за необходимо противодействие на представите, за противопоставяне на насилието от външното усещане - резултатът е, че сме управлявани от чувства, а гласът на разума, който тихо нашепва отвътре, е заглушен от бурния шум на стихиите, поддържащи движението на нашия механизъм."

18.03.2011 г.

Парацелз 2

"Какво е философията, ако не - невидимата природа?!"

"Ако човек разчита книгата на света, то всички останали книги се превръщат в мъртви букви. В нея се намира всичко, а нейните обяснения се намират само вътре в човека. Той е книгата на тайните."

* - мои преводи от английски.

14.03.2011 г.

Диханието на Брахма

Рамките, макар и изключително протяжни (311 040 000 000 000 години за манвантара - а това си е числото на първоначалното човечество, Адам - 9 - 144 и нули колкото си искаш - за означаване на всички нови начала в съответната цикличност), на себетворението на Брахма, го правят несъвършено, което от своя страна го разграничава от всякаква абсолютност. Нека обаче приемем дефиницията, че Той е Творец на всичко. Ако допуснем изцяло това, то трябва да потърсим друга неточност в човековъзприемането на идеята. Е, аз не съм я търсил, но...
Онзи извор, който бликва много преди зараждането на времето, няма как да му бъде подчинен. Казва се, че чрез издишването си Брахма сътворява света, но следва неговото вдишване, чрез което възвръща всички потенциали в себе си и всяко проявление изчезва (това донякъде кореспондира с крайната сингулярност). Това не би мого да се осъществява в хронологически последователности, както само е способно да го възприеме човешкото същество. Не, тук издишването и вдишването са паралелни преливания, наподобяващи движението по лемниската (безкрайност, легнала осморка), където вероятно едната и половина си остава в непроявенот (това изобразяване на зараждането се използва в кабала, сигурно и другаде), поне по отношение на другата огледална половина, тъй като е по-вероятно да е взаимно.
Издишването на Брахма е раждането на всички монади, като по отношение на техния първичен вид – биват издишвани непрестанно (не само като някакво пръкване, а като постоянно поддържане). Монадата пък, която пренася (отразява, проектира) своя форма и създава човек – чрез неговата природа, а именно център на възприятия – извършва другата част от Общопроцеса – на постоянно вдишване. Така Брахма поддържа изявата си чрез излъчването на своите микроподобия, което е вид изразходване, но много повече се обогатява с комплекса от тяхното Всевъзприятие. Това е диханието на Брахма.
Обаче когато ние, хората, сме се изолирали от едното генерално течение в този Единствен процес, за да потърсим своите собствени течения в служба на личната изява – логично сме започнали да задушаваме Брахма.
Не му позволяваме да вдиша.
Гати гадовете дет сме!

8.03.2011 г.

Хераклит

"Двете са едно и не; сходното не прилича; еднаквото се различава. От всички неща е Едното, а от Едното – всички неща."

"Характерът е съдбата ти."


* - мои преводи от английски.

7.03.2011 г.

Геометризация на животосъдържанието

Дали животът е податлив на измервания? Годините с натрупани възприятия най-често стесняват кръгозора, понеже всичко се преценява от позицията на личния опит, който сам по себе си е една измината конкретна пътека, сред безкрайното количество възможни. Колкото по-напред се придвижваш по своята пътека, толкова по-несъществуващи стават другите. Жизненият път е закостеняване.

Лошо е да имаш „живот зад гърба”. „Човек с минало” е паметник.
Безсмислено е да имаш „живот пред себе си”. „Човек с бъдеще” - това е разтопено желязо, приготвено за нов паметник.
Ако просто си,
ти си живот.

Прошката

(И аз - юруууш... Било ден за прошка вчера и всички за това пишат, а аз просто коментирах друго с това:)

Aко си зает със самообвинение, то трябва допълнително да отправиш и най-голямото обвинение към себе си - че не правиш нищо за подобрение.
За да предприемеш действия, трябва да стъпиш върху актуалната действителност, а за да стъпиш върху нея, трябва да приемеш всички фактори, които са я оформили. Така приемане и прошка се сливат и се оказват абсолютно необходими условия за продължаване на път, живот...
Прошката за нещо конкретно е неговото затвърждаване.
А просто прошка - това е пускане от нещата и намеренията ни свързани с тях. Така всичко се превръща в естественост, а ние ставаме една пълнокръвна частичка от тази естественост.
Май това е - да простиш не себе си.