30.04.2011 г.

Емили Дикинсън

668

Природата обзора ни обхваща –
в могилата – в следобедното време –
в катеричка – в здрач – в пчела жужаща...
Повече е... – райските терени.
Природата света със звук изпълва –
с моретата – със птичите шансони –
с щурчетата – с избухващите мълнии...
Природата е повече... Хармония.
Природата донякъде познаваме,
но немощни са нашите уста
и знанието наше се предава
пред нейната върховна простота.


947

Печален звън какво е причинило?
`Към Рая е политнала душица` –
отвръщат с интонация унила.
Та Раят е подобен на тъмница ли?

Камбаната, помоему – да огласи на всеки -
към рая е политнала душица -
не е ли по-понятно, пък и нека знаем, нека -
когато новините ни добри са.


997

Разрухата не е внезапен акт –
някакво фундаментално спиране.
В процеса на залязващия свят
разпадането е организирано.

Първо - връз душа – воал-прокоба,
ципа всепокриваща с нетрайност.
После – по стълба гръбначен – пробив -
разяждане вродено, обичайно.

Рушенето е манифест на Дявола –
бавно, методично, постепенно.
Сриване за миг не е успявал
никой – аксиомата за тленност.


1544

Тук долу небето не си ли открил -
и горе не ще успееш.
Ангел се е в съседния дом настанил,
където и да живееш.


1695

Има в пространство уединения,
уединения в океани,
уединения в смърт, но сравнени
с шумни компании -
пред пребиваване в дълбината
на фундаменталната самотайност
в себепознанието на душата –
една затворена безкрайност.


* - мои преводи.

22.04.2011 г.

емоции

Снощи бях на симфоничен концерт. Учудващо е как - възприета в изпълнение на живо - всяка една емоция, вложена в музиката, оживява и налага себе си върху аудиторията (или поне на по-слухочувствителната част от нея). Така обаче се оказа, че динамичните сложни композиции натоварват и уморяват изключително много слушателите (споменатата част, или поне мен) с множеството си драматични преходи и кулминации.
В същото време, когато частта изразяваше една тиха тъга, вътрешна, ненатрапваща се... беше времето за поемане на въздух, спокойно и ненасищащо с твърди форми атмосферата.
И само ако се замислим, колко по-динамични сме хората, макар емоционалните ни излъчвания понякога да не са толкова осезаеми. Оказва се, че поради това ние изсмукваме всичко и всички около себе си, в несъзнаваното желание за емоционална доминация. Когато ни управлява емоция, друго не ни вълнува, а силите за електромагнитно излъчване си набавяме от изтощаваната по този начин среда.
Не знам дали бихме могли да бъдем по-опасни чудовища от това, което в действителност представляваме.
Какво обаче остава за тихата, вътрешна тъга... Разочарованието от външния свят (макар също егоцентрично) ни обръща навътре в нас и се оказва, че някъде там, по-дълбоко от човешкото, което в подобни моменти изоставяме поради липса на необходимост, се крие друг извор на енергия, който ни позволява да не експлоатираме всичко наоколо. Откритата собствена свобода е и предоставяне на свобода на външните неща, поради липсата на необходимост да ги измаряме, в името на личната нужда.

А експресивната емоционалност е чиста агресия.
Тя показва вътрешна застоялост, която явно има нужда от проветрение. В този случай, разбираемо и простимо е - да бъдат освобождавани изблици. Но чрез въздействието им върху средата и набавянето от нея на достатъчно вторична вече обратна енергия – първо, качеството на застоялостта се влошава; второ – вредим и на останалите; трето – това носи задълбочаване на всичките ни обвързаности.

За това си говорихме снощи с цигулките. Когато дойде ред на вокалите вече беше прекалено тежко и за разговор...

ПП: Във връзка със споделени ми другаде тълкувания на това тук - желая да поясня - въобще няма и най-лек намек за потискане на емоции. Това е дори по-лошо, защото освен, че тях ги има и си действат по познатия начин, създават и допълнително вътрешни напрежения със страшни психични последици. Говоря просто за вътрешната уравновесеност, която, предполагам, се дължи на необвързаността с външните "значимости".

18.04.2011 г.

утвърждение и положително мислене

...великите открития на психологията. Няма сега да се впуснем във възхвала на съдържателната им значимост или анализ на необходимостта от тях. Ние ( - Наше Величество Аз) не обичаме толкова да мислим, ама именно за сметка на това понякога виждаме някои неща...

Постигат резултати. Естествено, това си е чиста физика. Само дето очите ни са плитки за резултатите. Много ясно, че електромагнитната природа на мислите въздейства на електромагнитната природа на явленията. Нагнетяваме си някаква прищявка с достатъчно енергия и тя увеличава плътността си, докато се манифестира и в осезателния за възприятията ни честотен спектър. Ми, мноу хубу.
Обаче нещо друго става ли?! Всяка зависимост е двупосочна и това е основен диалектичен закон, който се учи още в началната физика. Когато въздействаме на причинното ниво на нещата, особено пък ако се облагодетeлстваме от резултата, ние оставаме причинно свързани със съответното събитие. Това е безкрайно ясно и логично и не е парадокс, а пълен абсурд, да смятаме, че така управляваме съдбата си... Видиш ли, аз сега ще утвърдя себе си и намеренията си, ще заредя с вяра целите си и така ще постигна това и онова. Да... това и онова вероятно ще те постигнат и няма да те пуснат повече. Ще си ги платиш триж после, понеже сам си решил да се заплетеш в причинността им. Сетне върви се отплитай от следствията. Разбира се, дори и тогава, въобще няма да разумеем откъде ни е дошло...
Заявявам нещата контрастно, че да са видими. Общо взето не е кой знае какво, понеже цялото протичане на животчето ни си е низ от такивости. :)
Каквото трябва – прави! Обаче не го зареждай с „вяра в себе си”, нито с невяра. Не очаквай резултатите, защото кошницата ти е достатъчно тежка вече и в един момент ще се поизсипеш. :)
Нека нещата си се случват без да им се залепяме, понеже после няма кой да ни изчегърка с шпатулка, а си имаме още достатъчно път за вървене.

Дано и някой „положителен” психолог попадне на това, че наживо няколко пъти съм им го заявявал на подобни, пропагандиращи „революционните” си методи и не разбрах отговора им на езика на учестеното примигване.
Сега Наше Величество, в робуване на аристократичния протокол и етикеция,
ще се изплези.

15.04.2011 г.

за разбирането

За разбиране е необходимо единствено вслушване.
Но нямаме време за това. Нямаме, защото времето ни е отношение – от нас и към нас. А вслушването е пробив в тази рамка, като пребиваване извън личното отношение. Поради липсата на време ние само маркираме отношения и по този начин, всъщност, създаваме времето. Измерваме го с лична актуалност. А вслушването е излизане от личната актуалност и съпребиваване в някаква незаредена обективност. Човек не може да си позволи това, защото представлява едно своеобразно отказване от себето. Затова и никога няма да постигне разбиране, дори и за личните отношения – след като по никакъв начин не би могъл да ги погледне отстрани.