25.12.2011 г.

Рождество

И все пак... Извън човешката формалност....
Рождеството е факт. Всички слънчеви божества - Христос, Аполон, Митра, Один, Озирис, Дионис, Ахура-Мазда, Кетцалкоатъл, Атон и т.н. се раждат, естествено, в зимното слънцестоене - момента, в който денят започва да големее. Младенците растат. И всички те възкръсват в пролетното равноденствие - денят надвива нощта - светлината побеждава мрака.
Това не омаловажава символния заряд на този вид мистерии. Както астрономическите цикли и по-скоро ограничените възприятия за тях са се проектирали в човешките представи и митологии, така самите те са изява на скрити и по-висши управляващи сили.
И тъй като единствените налични условия са само настоящите, как би ни засегнала значимостта (или липсата) на историческите събития, белязали евентуално пътя на някой си, колкото и величествен да е образът му... Но ще намерим хранителна почва и в не особено забележителното и регулярно поредно слънчево "раждане", защото Светилото, определящо живота на нашето дребно планетче, предоставя атмосферата за протичане на всички негови процеси. И в условията на неговите относителни растеж и укрепване, ние намираме благоприятната среда за всяко наше изграждане. Остава да облагородим личната си почва и онова, за което е подходяща, сега ще се роди...
Както Девата (пречистената) Мария (материя) зачева от Светия Дух.

Честито Рождество!

24.12.2011 г.

Първото падение, според Якоб Бьоме

Определено е прекалено смела инициатива – тълкуванието на образите на Бьоме, който описва непознатото (не и за него) чрез всеизграждащите седем качества, чиито свойства и взаимодействия той представя посредством свои, съвсем лични асоциации (свързани предимно с вкус, влажност, топлина и звук). Въпреки това, доколкото съм успял да разбера (или да съотнеса към своите разбирания), начинът, по който описва първото падение (изключително важно да се отбележи – самото падение е едновременно и създаването на познатия ни свят!), е подобен:

(Без подробности за първичния творчески акт,) Творецът създава от себе си първите същности (едновременно с това и форми, но повече в идеен план) чрез първичната фина материя (Салитер) и своето Слово (Меркурий). Тези първи същности разбира се са били негова изява и ако може да се каже, че са имали самосъзнание, то е било именно това – че са негова изява. Обаче една група от тях (войнство), които именно били най-съвършените, поради точно това си качество получили свое вътрешно удовлетворение – те се зарадвали за себе си (за формата си) в себе си. И точно по този начин те един вид затвърдили формата си, която иначе би трябвало да е динамична и жива, в съответствие с намеренията на Твореца. Така обаче те я втвърдили и тъй като движението им нямало как да спре (понеже все пак са живи и изявяващи се), се получило триене, което ги нагорещило отвън. Понеже самото вливане на живота им било нещо като вътрешна горещина, чрез втвърдяването на формата си те се затворили за него и от този момент нататък техния живот започнал да се образува по друг начин (и самият той да бъде друг) – чрез нагорещяването отвън. Така те един вид отделили, но също и създали - свой свят, който именно е този свят, наречен от Бьоме свят на яростта, но такъв и поради същността си, тъй като яростта, логично, е описаното външно триене-нагряване.

Малко по-друг аспект на същото, представен по-нататък от Бьоме... Първоизявените същности са имали съзнанието за равни и взаимодействащи си с всички други. А събирателният образ, който е и нещо като съродител на отцепилата се група (Луцифер), след като бил създаден най-възвишен, пожелал друг вид взаимодействие с всички останали същности, а именно да ги съблазни чрез красотата си и подчини. По този начин се родили първите сетива, тъй като му е било необходима външна връзка с тях, посредством която да ги примами.

12.12.2011 г.

"напреднала" наука

Навремето, ама съвсем отдавна вече, академичните умове (като се има предвид, че тогава философия, изкуство и естествознание не са познавали разделите помежду си) са проповядвали понашему ограниченото схващане, че Земята е сърцето на света, а главата му е Слънцето. Освен, че всичко се върти около нашата планета, те са смятали, че Слънцето е единствения източник на светлина и по някакъв своеобразен начин захранва луната и звездите.
Аз заявявам, че са били много по-прави, отколкото сме ние днес. Нас индукцията и стремежът към обективност, опитващ уж да обеме повече фактори, са ни отдалечили от основния принцип на всичко съществуващо – живота. Докато те прекрасно са осъзнавали, че не говорят за някакви си изолирани небесна парчета, а за тяхното взаимодействие, взаимовръзките им и отношението им към самите нас, хората.
И след като светът е изтъкан от електромагнитни вълни, не е ли ясно, че нашите електромагнитни индивидуалности са подчинени и управлявани от обхващащия ги електромагнитен организъм на планетата, като и физиката и психологията днес са успели емпирично да установят, че всяко електромагнитно поле пречупва и колонизира всички онези въздействия, които проникват в него отвън. А Земята, разбира се, по същия начин се намира в обсега на определящото електромагнитно влияние на Слънцето. Това, което виждаме по небесния свод, не са реалните местоположения не звездите – та, дори светлината, идваща от тях, е пречупена посредством гравитацията на слънцето и земята (няма смисъл да издребнявам с другите причини, защото те са си пак проявления на електромагнитната идентификация - като йоносфера, слънчев вятър и т.н.). Какво остава тогава за невидимите им електромагнитни въздействия, като по-фини и неосезаеми - чуждото електромагнитно влияние върху тях е изключително моделиращо.
Та...
Е повече от ясно, че земята е център на света, а слънцето е нейния управник, който дава светлината си на звездите. Това е твърдение на наука, която не е празна.

11.12.2011 г.

Гьоте - епиграми 2

Искаш ли да встъпиш в безграничното,
извърви си границите – всичките.

На пълния покой загадъчния вкус
ще можеш да усетиш ако слееш минус с плюс.

Отдели ли се от светлината най-подир
и тъмнината ще намери вечен мир.

Как? И кога? И къде? – Боговете са неми.
„Защо” ти не питай, а път към „Защото” поемай.

-----------------------------------------------

Гьоте - епиграми 1

8.12.2011 г.

до Чикаго и назад

Животът е проектирал в най-финото ниво на материята съществуването.
Съществуването е проектирало по-надолу в материята възприятието.
Възприятието е проектирало нататък различаването.
Различаването е проектирало индивидуалността.
Индивидуалността е проектирала егото,
а то проектира себе си в най-грубото ниво на материята и опитва така да се разшири.

Интересно е как опитва да се разшири чрез продължение на пътя на стесняването-кристализация.

А обратният път е явен.
Това е път на умирането, който води към живот.
Защото при смъртта на егото остава индивидуалността.
При смъртта на индивидуалността остава различаването.
При смъртта на различаването остава възприятието.
При смъртта на възприятието остава съществуването.
И ако успеем да умъртвим съществуването ще остане Животът, безсмъртието.

Това е съзнателно умиране, а не природно. В света, съставен от енергия, умира онова, което престане да бъде захранвано (от отношението ни към него).
Или,
„Който изгуби живота си, той ще го намери.”

Пътят към Живота е път на отказване (тоест освобождение), а не на придобиване.

5.12.2011 г.

Александър Геров

ЛИТЕРАТУРНО ЧЕТЕНЕ

С безброй деца салона беше пълен,
със глъчка и шушукане потайно.
Когато към децата се обърнах,
мен ме потресе една страшна тайна:

че от децата има в мен по нещо,
че капка моя кръв и тях вълнува.
Обгръщах ги със поглед и усещах
изобщо, че смъртта не съществува.

Очите ми отворени прозряха
в дълбочините на велика бездна:
и мен да погребат след време щяха,
но аз не можех вече да изчезна.

Децата, птиците, скалите черни,
луната над морето засияла -
единосъщна, цялата материя
във този миг се беше осъзнала.


ИСТИНСКИЯТ ЖИВОТ

Истинският живот никога не намира
точно отражение в историята.
Ние не можем да познаем
истинския живот.

Това проличава при стихийни бедствия,
при войни, революции,
бомбардировки
и наводнения.

Никой досега не е казал истината за тях.
И не смее да я каже, защото се страхува от нея.
Човешкото съзнание не отразява истината,
а само своите желания.

А истината е проста.
Разбират я водата,
скалите, пясъка,
ветровете
и звездите.


ОБРЪЩЕНИЕ

Вие, които още спите във материята
и ще отворите очи след десет хиляди години,
спомнете се за мен.

Аз бях смутен, безпомощен, объркан.
Не можех да си служа с мащаба на вселената,
да преработвам електричеството в плът,
във всяка жива твар да се превръщам
и да използвам мозъка като антена.

Не знаех точните размери на безкрайността.
И нямах още сили да се радвам на безсмъртието.

По всичко друго аз на вас приличах,
защото иначе не съществува смисъл.


СЕДМИЯТ ДЕН

Духът почива уморен.
Мълчи душата тъмна...
Самотен ден, безкраен ден,
с какво да те запълня?


УМОРА

Кръвта се също уморява
от красотата на света
и закопнява за забрава,
за отдиха, за вечността.

2.12.2011 г.

Имануел Кант - из "Критика на чистия разум"

…Нещата, които си представяме нагледно, не са сами по себе си това, за което си ги представяме... Ако премахнем субекта, или дори само субективното свойство на сетивата изобщо, биха изчезнали... Ние не познаваме нищо друго, освен нашия начин да ги възприемаме, който ни е свойствен... Пространство и време са неговите чисти форми, усещането изобщо е материята.... Разликата между неясна и ясна представа е само логическа и не засяга съдържанието.


...Номиналната дефиниция за истината е, че тя е съгласуването на познанието с предмета му... Общата логика винаги е логика на илюзията, тоест диалектическа. Защото тя не ни казва абсолютно нищо върху съдържанието на познанието, а единствено върху формалните условия на съгласуването с разсъдъка, които обаче са съвсем безразлични към самите предмети...


...Чистият разсъдък се отделя напълно не само от всичко емпирично, но дори и от всяка сетивност... Разсъдъкът не е способност за наглед. Извън нагледа обаче няма никакъв друг начин за познаване, освен чрез понятия. Значи познанието на всеки разсъдък е познание чрез понятия, не интуитивно, а дискурсивно. Всички нагледи почиват върху афекции, понятията почиват върху функции...


...Разсъдъкът е сам извор на законите на природата и следователно на формалното единство на природата... Без съмнение, емпиричните закони, като такива, съвсем не могат да изведат произхода си от чистия разсъдък... но всички емпирични закони са само частни определения на чистите закони на разсъдъка...


...Защото като явления предметите съставляват нещо, което е само в нас, тъй като модификацията на сетивността ни съвсем не би могла да се намира извън нас…


…В действителност, в основата на чистите ни сетивни понятия не лежат образи на предметите, а схеми... А схемите на чистите разсъдъчни понятия са истинските и единствени условия, които създават на тези понятия отношения към обекти, следователно – значение... Обаче въпреки, че схемите на сетивността осъществяват категориите, все пак прави впечатление, че те в същото време ги и стесняват... Значението се придава от сетивността, която реализира разсъдъка, като същевременно го стеснява...


...Всички явления съдържат постоянното като същност и променливото като изява... Изменя се само състоянието... А всички изменения са причинени...


...Всички съществуващи субстанции са в постоянно взаимодействие...


...Всяко начало е във времето и всяка граница на онова, което е протяжно, е в пространството. Но пространство и време са само в сетивния свят. Следователно само явленията в света са ограничени по условен начин, самият свят обаче не е ограничен нито по условен, нито по безусловен начин...


...Разумът търси понятието за една същност, на която подхожда такова преимущество на съществуването, каквото е безусловната необходимост... Ако той може да отстрани всичко, което не се съгласува с тази необходимост, освен едно нещо (казано по този начин създава логическо разминаване, ама...), то това нещо е абсолютно необходимата същност, все едно дали необходимостта и може да се разбере...


...Но понятието за една абсолютно необходима същност е чисто понятие на разума... което дава указание за известна, макар и недостижима завършеност и служи по-скоро за ограничаване на разсъдъка, отколкото за приложение...


...Безусловната необходимост,от която се нуждаем така необходимо като от последна опора на всички неща, е истинската пропаст за човешкия разум. Дори вечността... измерва само продължителността на нещата, но не ги поддържа...