29.01.2012 г.

Алберт Айнщайн

Не мисля за бъдещето, то и само си идва.


Човек плаща най-скъпа цена за онези неща, които е получил даром.


Реалността си е илюзия, само че натрапчива.


Предпочитам тихия порок пред шумната добродетел.


Ако искаме да подобрим този свят, това не може да стане с инструментите на науката, а само с идеали. Така Конфуций, Буда, Иисус и Ганди са направили  много повече за човечеството, отколкото науката. Началото на този път е в сърцето на човека, в съзнанието му, но качествата на съзнанието могат да бъдат изявени само в себепожертвувателно служене.


Няма нищо значимо, което да е произлязло от амбицията или дълга, а само от отдадеността на човека към другите и към самата действителност.


Времето и пространството са мрежа, изтъкана от нас, зад която се крие действителността. 


Човек добива опит от самия себе си, от своите мисли и от своите чувства, в качеството на събития, отделени от всичко останало. Но това е нещо като оптическа илюзия на неговото съзнание. Тази илюзия е един вид затвор за нас, тъй като ни ограничава до нашите индивидуални желания.
Нашата задача би трябвало да се състои в това – да се освободим от този затвор. 


Никога не преподавам на своите ученици. Само се опитвам да осигуря условията, в които те биха могли да се учат. 


Самотата е болезнена за незрелия и прекрасна за зрелия.
Във философския смисъл на думата аз определено не вярвам в човешката свобода. Всеки действа не само под външен натиск, но и под вътрешна необходимост. Думите на Шопенхауер: ‚въпреки, че човек може да прави каквото желае, но няма възможност да избере какво да желае‘, са ми повлияли още в младостта и до днес ми служат като утеха и неизчерпаем извор на търпение, когато се изправям пред трудностите на живота – на моя и на другите. Това усещане милостиво облекчава представата ни за отговорност, която лесно парализира човека. Това усещане също така помага да не вземаме себе си и другите толкова на сериозно. И води до една гледна точка, в която хумористичният поглед заема полагащото му се място.



Никога не съм принадлежал с цялото си сърце на страна, на дом, на приятели, дори на своето семейство. Въпреки всички тези обвързаности, винаги съм изпитвал чувство на отдалеченост, нужда от усамотение. Човек ясно осъзнава колко е ограничена възможността за взаимно разбиране и съчувствие между създанията на света. Когато разбере това, той без съмнение губи част от своята сърдечност и безгрижност. Но за сметка на това става до голяма степен независим от мненията, навиците и преценките на другите и устоява на изкушението да изгражда собствените си позиции върху подобни нестабилни основи.
 

Животът на индивида има значене само дотолкова, доколкото той помага за това животът на всички останали живи същества да бъде по-благороден и по-красив.
Най-доброто у един човек може да разцъфти само когато той се изгуби в общността.
Интелигентния човек усеща нищожността на човешките цели и желания, и величествения и върховен ред, който се разкрива както в природата, така и в света на мисълта. Той вижда индивидуалното съществуване като затвор и иска да изпита Вселената като една значима цялост. Според мен най-важната функция на науката и изкуството е именно да събудят това чувство и да го поддържат живо сред тези, които са способни да го изпитват.


Истинската стойност на човека се определя най-вече от това до каква степен той е успял да се освободи от самия себе си.

25.01.2012 г.

Райчо Русев - Райсън

НАКРАЯ

Накрая пак ще се смаля
и ще се върна при началото.
Ще стана чашка на лале.
Или пък розов цвят на ябълка.

Пак ще се сгуша до плета.
Ще чакам вятърът да мине.
Или врабче - да полетя,
да кацна горе, на комина.

Да видя цялата земя!
Оттам, ако ми бъде ниско,
със облака да полетя -
да срещам слънцето на изток.

Оттам - при някоя звезда
в съзвездието... Керацуда!
Ще гледам цяла нощ оттам.
И цяла нощ ще ви се чудя.

Накрая пак ще се смаля.
И ще се върна при началото.



СНЯГ

И откъде дойде това?
Нали се бях зарекъл,
че няма нещо на света,
което да харесвам?

А то е нищо, то е - сняг.
Вървиш като замаян,
завърнал се на тоя свят,
а откъде - не зная.

И пак си малкото дете.
И всичко си е същото.
Но ти си вече посветен,
че празникът ще свърши.

И кроткият снеговалеж,
загадъчен и ласкав,
така те моли да умреш,
преди да си пораснал.

Студено. Тихо е. Тъга.
И приказката става:
Светът воюва със Смъртта
и тя го побеждава.

И ето: властва над света
магията ѝ бяла.
Но там - кокиче под снега.
И всичко - отначало.



ЛИЧНО

Като дойде време да си ходя,
ще помоля само за това:
умълчи си песните, Природо,
там, където легна. Само там.

И не пускай никого наблизо!
Птиците си, ако съм поле,
зверовете, ако стана извор.
хората - ако съм бил поет.

Никой да не разбере къде съм.
Да не ми се рови във съня.
Сам от тишина съм станал песен,
сам ще се престоря тишина.



ЕДНА ДУМА

Човече, вече не съм тоя.
По-друг ми е характерът.
Не се надвиквам със прибоя.
Не се надбягвам с вятъра.

Не се надлъгвам с месечината.
Взех нещо да забравям.
Ако попитам за причината,
във хор ще викнете: годините!
И може би сте прави.

Аз исках да постигна Смисъла -
и стигнах до децата.
Да вникна исках във Написаното -
стигнах до цитати.

Аз исках да науча колко са
лицата на Добро и Зло.
В две думи да заключа Космоса,
а можело в една: живот.



БЛАГОДАРНОСТ

С какво заслужих тая щедрост?
Сам си завиждам скришом:
морето даде да го гледам,
небето - да го дишам.

И ходя, и усещам виното...
На всичкото отгоре
ми дадена и немислимата
възможност да говоря.

Две думички за тоя свят,
във който съм на гости.
Едната е: благодаря!
А другата е: още!

Две думи с клечка на брега,
на пясъка изписвам.
Изми ги първата вълна.
А бях написал: жив съм.



ВРЪЩАНЕ

Към Праначалото. Обратно!
Назад във времето и разума!
Докато стигна до Тъмата.
До Хаоса. До протоплазма.

Докато свърша да сънувам,
и в живи багри проговоря,
а болката, че съществувам,
във светлината се разтвори.

Светът в сърцето ще се свие.
Свръхмалка. И накрая - прас!
И пак - свръхнови. Тоест, вие.
И пак - Начало, Дарвин, Маркс...




КАКВО ДА ВИ КАЖА

Каквото ви каже животът - това.
А той си говори наслуки.
Не подбира момент, не подбира слова,
а те подпира с юмрука.

Какво да ви кажа? Живот е това.
Децата. Борбата за хляба.
И друго съм чувал, но там сетива
и думи човешки не трябват.

Какво да ви кажа?
За малко сме тук.
От слънцето благословени.
За светлите истини питайте друг.
За тъмните истини - мене.



--------------------------------------------------------
Из "Стиховей", 2010 г.