2.02.2012 г.

Людмил Стоянов

МЕТАФИЗИКА

Да погледнеш назад и а видиш
как се гъби там пътя ти в дим...
Може би тоя път ти е свиден,
това Нищо от твойто Преди?
Да се ровиш в угаснала пепел,
да се питаш – дали от пожар?
Или всичко, събрано във шепа
е било само чудна лъжа?

Колко странна, невиждана хубост!
Никой друг, може би, освен ти
не би вдигнал възбог, като влюбен,
тия кули от мраморен стих –
твоят затвор, широк, необхватен,
дето дълги години без цел,
без любима, без верен приятел
си простирал празни ръце.

Химеричност и сън – да си мислиш,
че светът е изваян за теб,
че за теб са разцъфнали вишните,
пеперудата краски плете,
пеят птиците сутрин и вечер,
огньовете на заник горят,
блясват облаци в тъмна далечност –
и звездите, и Млечният път.

Във главата си, като във шатър,
вселената да отразиш
и да литнеш, разперил платната
недействителни – боже пази! –
без начало и край, като сънища,
като детски безпомощен плач,
не от вятър попътен разпънати,
а от метафизична мъгла.

Да изходиш бездънното време
като цар, и моряк, и герой...
Да не виждаш, че собствено дремеш
настрани от човешкия род
и далече от земната влага,
от живота, взет като благо,
че самата ти мисъл дори
не от себе самата искри.

Да потъваш надолу, надолу,
като Данте, в подземния свят,
в тоя свят, дето сенки се молят,
дето призраци шепнат едва,
и да вярваш, че туй е живота,
радостта му, дори светостта,
и да бъдеш сам мярка и котва
сред въртопа кипящ на света...

Метафизика! Сладка невинност!
Широта – в твоя образ лъчист!
Макар че – да вземем пустинята –
пустота в широтата звучи!
Свобода – тъй те славят – че туй е
свобода от веществена твърд,
макар че твоят път алилуен
носи ледни вериги и смърт.

Ето – като Мойсей от Египет,
след лутане в пясъци, в жад,
да откриеш небето, да пипаш
благодатната майка-земя,
да се радваш и страдаш със хората,
ново раждане сякаш е то!
И да знаеш, да виждаш – защо.
Да извикаш: „Свърши затворът!”




НАСЛЕДСТВО

Съдбата, старата ми леля,
напудрена и начервисана,
разтворила сандъци писани,
заприда златната къделя –
и върху призрачния стан
на времето, през тънки нишки,
тъче на вътък от въздишки
гробовния ми бял саван.

Или, отрудена от грижи,
разстила тя гергефи везани
и маргара на дни залезнали
в конеца на живота ниже –
огърлицата, що бих дал
на мойта приказна невеста,
за да и спомня колко често
над нас е ужасът ридал.

Или в албуми позлатени
разглежда нявгашни любовници –
на миряни и духовници
лица тъжовно-състарени –
и отегчена, става тя
и ме повежда с няма ласка,
и стародавната каляска
потегля в друм на пустота.

И ето, портите старинни
отваря бавно гвардеянина
и слиза вечерта неканена,
и от стената куп гергини
безшумно ронят своя цвят,
и с белината на забрава
той къдрите ми посребрява
като с последна благодат.




ВЪРБИ

Крайбрежните върби изпращат своя ден.

И гасне заникът; безименни, безплътни,
полазват сенките на вечер странно пищна.
Скръбта е призрачна, желанията - смътни,
и миналото - сън, и радостта - излишна.
Пробягва вятърът, нашепва тъмна вест
и пада немощен, осиротял, злочест ...
Разкриват лик над нас съзвездните воали,
вещаят свят покой и благост неизменна:
ний плачем над води, надежда непознали,
и дирим отговор от нямата вселена.

Крайбрежните върби изпращат своя ден.