29.03.2012 г.

отговор

Вчера някой попита: „Защо сме различни?”
Естествено, „защото сме отделни и подвластни на формата, чиято основна характеристика е разделителната граница” – беше пък моя съвъпрос.
Отговор има ли? Самата дума не означава нищо особено – от-говор – ще рече просто продължение на чужда подявка, без значение на конкретното отношение към нея.
Ние уж търсим разбулване и проясняване, а нямаме дори подходяща дума.
Какво търсим тогава? Зад всяко конкретно съмнение се крие конкретно уточнение, но какво ни дават конкретностите? Форма, разбира се. Пък ние, видиш ли, се оглеждаме за съдържания. Но възприятията долавят само форми.
И всъщност, различни ли сме? Май само в повърхността си.
Не, че нещо казах. Всяка насоченост, стремеж, си е твърде конкретна (тази пък дума означава буквално „твърда”), тоест форма. Така дори и опитът за прозиране отвъд формите е само една формалност.
Тогава, накъде?
Наникъде!
Да, именно! По отношение на личността (тоест - цялостното ни осъзнаване), ей това е единствената възможност за... Ако наистина го приемем в себе си и се разтворим в него... Минаваме с крачка отвъд собствената форма-идентификация. Там какво има... Не е от споменатия тип „отговори”.

15.03.2012 г.

равнодушие

Да разкажа за привидното равнодушие...

Без значение на конкретното направление - животни, хора, условия, отношения...
Всичко това са просто проявления на психическата ни атмосфера, на колективното подсъзнание.
Да тъжим за едното проявление, при положение, че сами сме създали условията му, е малко странно...
А колективното подсъзнание е онова, което всеки от нас храни и се храни от него (психически).
Всеки от нас е еднакво отговорен за всичко, което се случва в заобикалящия го свят. Затова и логичният поглед, във връзка с всичко това, е навътре, към себе си. Там има много поводи за жал. В началото е така.
Но това е и началото на процеса на себепознание. Когато утешим външната си емоционалност, започваме да виждаме по-ясно вътрешните и поводи и причини. Разбираме тяхната безпочвеност, тъй като всички те произлизат от инстинктите за самоутвърждаване. Веднъж ги приемаме, а после спираме да им предоставяме потенциал за нагнетяване и само така успяваме да променим нещо у себе си.
А само така успяваме да променим общата ни психична атмосфера.
А само така успяват да се променят и нейните конкретни проявления в заобикалящия ни свят.

Този вид равнодушие в същината си наподобява любовта, доста повече от човешките емоции, дори да са свързани с алтруизъм, съпричастност и подобни...

13.03.2012 г.

познаване

Какво е да познаваш... нещо?!
Да си едно с „вътрешната му природа”, та да няма прегради във взаимоосезаването? Някак никак не звучи, пък и да си кажа право, аз лично вече не виждам много разликите между вътрешно и външно, все е достатъчно неистинско.
Но...
Да подходим „външно”.
За да познаваш нещо, трябва да познаваш поводите и взаимовръзките му, тоест да познаваш и причинителя му и поддържащите го зависимости. В тях обаче се изявяват и техните причинители и поддържащи зависимости, които, естествено, се пренасят и върху началния обект. Тук задължително слагаме едно „и т.н.”!
И какво...
За да познаваш някакво нещице, което е просто конкретна настояща изява на цялото време и цялото пространство, излиза, че трябва да познаваш абсолютно всичко.
...Да познаваш цялото, чието най-важно измерение не е дължина, не е ширина, не е височина...
а дълбочина!

6.03.2012 г.

краят наближава

Не пиша вече...
И в себе си...
Нямам пространството. Не онова, изпълващо съдържанието ми с всякакви остатъци и почини (оформящи личност), а онази чистата незаетост от всички тях.
Полето на колективното подсъзнание вече е много сгъстено, а в резултат на това, естествено, са уплътнени и вътрешноличностните му отрязъци. И продължава да се втвърдява. Още малко...
Съвсем близо сме до критичната точка. Освен животонепроходимата плътност в нас, малко в страни и отгоре ще грейне непозната светлина от аварийния изход, но кой ще е достатъчно лек, за да направи тази крачка в празната вис...
Кой ще е приключил сметките на своите зависимости, които тотално го определят и поддържат състоянието му...
Тук сметките не се плащат, тъй като всяко едно плащане е нова сметка. Тук няма значение дали имаш да даваш, или да вземаш. И в двата случая ще имаш да доуреждаш сметки. И дори ритуалното измиване на ръцете няма да те лиши от личната отговорност, която върви в комплект с цялото си минало.
Точно миналото е онова, което ни натиска все повече и не ще позволи дори поглед в посока, непредположена от самото него.
Затова аварийният изход ще бъде само причината за някои странни сенки, които ще забележим в себе си. А светлината, която ги предизвиква, ще остане зад гърба ни.
Няма го пространството, през което да проникне. То е пълно със съдържания. Част от тях ние наричаме именно „светлина”, но самото им определение доказва несветлинността им. И само който има своите пукнатини, в него ще проникне сноп сиротен от нечакани, несвойствени лъчи.
Блаженството на бедността...
Изпълнил всичко бе богатият младеж – човек, владян от свидни придобивки. Нима би себе си отдал, щом толкова голям и самоценен е... А не предмети има - добродетели. Постигнал е по пътя много. Много. И Пътят няма как да го постигне...

Но мъничко остава. Ще се пръснат благата ни в претленна пепел. И който е познал пустинността си, ще види пълни своите простори с възможности, не негови, а Нови.
Защото Няма празно пространство! Всяка празнина е изобилие от по-горна октава.