30.07.2012 г.

Йордан Кръчмаров

ПЪТ

Древната каручка се търкаля,
мачка свежата трева.
Без юзда е кроткото магаре.
Старецът - с наведена глава.

Старецът посока не избира.
Цял живот е учил мъдростта:
гдето и да тръгнеш - стигаш

портите на вечността.



ЛУДОСТ

Млади жабчета опитват
блатото си да прескочат.
Квакнат, скочат - педя литнат,
в родната стихия цопнат.

Тъй и ние, хорицата бедни,
искаме да прелетим
над житейските си бездни...

вместо да ги осветим.



ПРОВИНЦИАЛНО КАФЕНЕ

Сврян във бронята
на ленената риза.
Свел очи в мътилката
на битието -

под утайките на хиляди илюзии
съзирам рой звездици да ми светят.
Плащам си...

И тръгвам за небето.

14.07.2012 г.

Виолета Христова 3

Боже Господи, колко ме няма
в този свят, в този град, в тази стая...
И така безнадеждно голяма е
тишината от тук до Безкрая.
Колко време вървях срещу времето,
колко дълго се дебнах и плаках...
Как не срещнах поне веднъж себе си,
как поне веднъж не дочаках!
Не зная кой режисира
този наш незавършен спектакъл.
Нещата край мен са маскирани,
а в салона - заети местата.



По-добре разбира тъмнината слепият.
Тя е неговото тяло, тясно и единствено.
Очите ми - дълбоки като преспи -
затрупват до очите всяка истина.
От вени и въжета нямам време
да се погледна и да се подишам.
Не мога да разплача част от себе си -
и то онази, дето е излишна.
В очите си ще седна като охлюв
и тъмното със поглед ще залостя...
Да изтънеят, да се свършат мостовете.
После идва първото докосване.



...И кулите, които обитаваме,
и дрехите, които обитаваме,
и мислите, които обитаваме,
не са преграда за студа и зимата...
Преди да се усмихнем, се разпадаме,
преди да се родим - умираме...
И дишат незавършено комините,
издишват суетата на живота ни -
лютива и безплътна като минало.
Това, което идва, е наоколо.



...Забодени с карфица върху Слънцето,
попълваме хербария на времето...
Издишваме и вдишваме... Последното
не е обае смисъл, а последица.
Не виждаш ли, такива осезаеми,
такива плътни, звучни, неизбежни...
Живеем ли? По-скоро се стоварваме
върху живота с цялата си нежност.



...Понякога ми трябва Другото.
И само мъничко на пръсти се повдигам,
опитвам се да стигна Времето,
да щракна копчето,
да спра Вселената.



Господ е едно разстояние.

-----------------------------------------------------------
из "Пеш до земетръса", ИК "Христо Ботев", София, 1995
-----------------------------------------------------------

Виолета Христова 2

Виолета Христова 1


13.07.2012 г.

Кирил Кадийски

ПРЕЗ ДЪЛГИЯ пазар - и сякаш през живота си - премина.
Един купува, друг продава. На житейската везна
стоим и ние... И всеки чака своята цена.
Да скрие истината - за това е ярката витрина...

Ти често идваш тук. Нима избягал си от самотата?
Крещи надут петел. Защо? Отдавна ножът го е чул.
Опитват, връщат - всичко е в цената.
И жлъчно се усмихва изронен сух мамул.

Пак вяли, мрачни дни пълзят. Човек тогава
при сделките по-лесно се предава:
гладът с желязна вилица застанал е отзад.

А сред небесната обрана вече нива,
макар за кратко, слънцето избива -
къртичина от друг, по-светъл свят.




ГОНГ


По улиците - хора, дървета - из горите,
вървим... и бавно падат листата и косите.

В нозете - прах. И слънце - над нас. На всяка крачка
с ходилото си слонско нехайно то ни мачка.

Трева, която стъпкват, но вдига се корава -
човекът, легнал късно, в зорите още става.

На сутринта животът е като нов. За всички.
Човекът хляб си има, и кучето - корички.

Но мъките не стихват. Оглежда пак ревера
ревнивата съпруга. И вижда лъч от вчера.

Пак някой старец пада - от болните амбиции
поне за миг да сложи прът в слънчевите спици.

Веднъж не сме доволни. Успели - търсим слава,
ако ли не - все нещо, което оправдава...

Човекът - след надежда, и мравката - след зърно:
напредваме, топим се под слънцето бакърно.

О, тоя гонг сияен... Но вечер някой вяло
го удря пак - и всичко започва отначало.

5.07.2012 г.

ист-ина

Понеже истина е това, което не прехожда, което е неизменно, то значи тя обхваща единствено целостта на онова, което съдържа всичко в себе си. Когато вече става въпрос за множествена съвкупност, е необходимо да се вземе предвид факта, че всяка една отделност е отражение на цялото, но само частично отражение, определено от конкретни идентификационни характеристики. Всичко това е нормално и естествено, но проблемът започва от там, че всяка от споменатите отделности приема своята невзрачна частичка от реалността за установена истина, посредством което е създадена и напълно определящата ни понастоящем илюзия. На нейна база са потъмнели и отразяващите повърхности на отделностите, които по същество представляват възприятието им. Поради тази причина вече няма реално отражение и истината не съществува.

------------------------------------------
Нямало било еднозначна дефиниция и фиксирано етимологично значение. А е толкова просто - думата, от старобългарски...
Исть-ина - означава съвсем конкретно и точно: "Това, което е"!
(само по себе си)