6.09.2012 г.

Мая Дългъчева

ПРОЩЪПУЛНИК

Идолите рухват отведнъж -
сгромолясват се от небесата
като кофа непотребен дъжд,
в който Господ си е мил краката.
Рият с пръсти слънчевата прах,
беззащитни като пеленаче.
Аз един от тях за миг видях -
идолът се учеше да плаче.
Беше сгърчен, сам, обикновен,
търсеше човешките си думи,
осъзнал, че идва онзи ден,
в който ставаш все по-малко умен.
Онзи ден с болезнени врабци,
сгушени в болезнени дървета,
сякаш просячета сред дворци,
със душици, втренчени в небето.
Идолът, загубил своя сан,
тихо схваща, че е простосмъртен.
И в пиедестала прикован
своите пети железни кърти.
И се люшва, и прохожда с вик,
с кървави следи реди пътека -
послесловът на един велик,
аленият пролог на човека.


ТИХО!

Много е шумно! Грохот от думи ме блъска,
тътне в ушите ми, стърже, джомоли, писука...
Боже, навярно щастлив е щурецът зимъска,
с празен стомах, но най-сетне с тъпанче спукано.
Вече не искам да чувам. Не искам да зная.
А тишината оказа се рядка и скъпа.
Ако ме питате как си представям Рая -
декар гора. Мечка може. Без циганин с тъпан.
Искам да сърбам роса, треволяци да хрупам
и да заровя очи в някой облак зареян...
Сняг от глухарчета искам да ме затрупа,
да се превърна в глухарче, да оглушея!
Напръстник дъжд отлежал наум ще поръчам.
Ще се натряскам, без келнер към мен да се тътри.
И ще ликувам! Едничкото, дето ме мъчи:
как ще запуша ушите си? Ала отвътре.



ПЕЙЗАЖ



Багра тъжно,
шарка нежно,
слънчеви петна тук-там...
Мъчно, дълго,
неизбежно
всеки се рисува сам.
И узнава -
залез става
от сълза във капка кръв,
в сенките
се утаява
спомен, свян, смълчана стръв...
От изгрялата иглика
блика цвят на бъдещ пек,
от ридание и кикот -
силуетът на човек.
Нажежен
или пастелен,
всеки сам си е пейзаж.
Бог
шедьоврите
отделя
в своя райски Ермитаж.

-------------------------------------------------------
из "Друга приказка", ИК "Жанет 45", 2005

5.09.2012 г.

Епиктет

"Не нещата тревожат хората, а преценките за нещата."

„Ако искаш да си добър, първо повярвай, че си лош.”



„Мъдрият постоянно умира,
за да може да съхрани живота.”
 


3.09.2012 г.

Павел Матев

* * *

...И всяка сила има антисила,
която все очаква своя час.
И безтегловност тежестта е скрила.
И немите спотайват своя глас.
Дърветата са пълни със жарава.
И бурите начеват от покой.
Убитите започват всеки бой.
А огънят умее да кръщава.
Не в първата целувка, а във сетната
щастливо тържествува любовта.
Нe думите са същността на клетвата.
Омразата закриля обичта.
Във пясъчното зърно бди скалата.
Една посока значи и безкрай.
Така дългът отвежда до отплата
и адът ражда мисълта за рай.



* * *

Притъмня. Заваля. И натрупа.
Девствен сняг. Тишина. Белота.
Белотата е антискука.
Тишината - антисуета.

Девствен сняг. Без следи и без знаци.
Прекратени пътеки. Покой.
И света е закрит под калпаци:
хора, къщи, върби, водопой...

Няма възраст. А само време.
Неподвижно, заспало в снега.
И на времето посветени,
не познаваме вече тъга.

И навлизаме в гладките форми.
Мълчаливо и без протест.
Белотата е тиха норма
на нескучна любов и чест.

С еднозначно богатство, без грижа
ще наситим души и слова.....
И защото без грижи се движим,
не очакваме и тържества.



ЗАКЛИНАНИЕ

И тъй: започвай отначало!
Освободеният ти дух
да включи във единно цяло
и ум, и зрeние, и слух.

То няма плът, то няма име,
и в него ще се пресекат
материи несъвместими
по стар и ненаучен път.

Ще ги спои печал виновна,
неподозиран още цвят
и преживелица любовна
от нереалния ти свят.

И мислите ти - мъченици
неутeшимо ще горят.
Неослепели още птици
ще се въртят и ще пищят.

И тъй: започвай отначало!
Защото вече си узнал,
че в лавата се получава
най-благородния кристал.

1.09.2012 г.

посоки

Да направиш избор, означава да се откажеш от всички алтернативи, по-голямата част от които дори не познаваш.
Всеки избор определя и фиксира носителя си още преди завъртането на колелото на причините и следствията. Така се създава човекът - той е сборът от своите ограничения.
И всяка "нова" посока е само продължение на старата.
Ако искаш Нова посока, трябва първо да се откажеш от всички стари и да се върнеш в началото.