18.09.2012 г.

на М енето

Не разбираш ли, че всяко дребно неслучване в нашето съществуване, което по малко ни съкрушава, е само отражение на едното фундаментално неслучване на Живота...
Не разбираш ли, че всяко дребно случване в нашето съществуване, което по малко ни въздига, е само сянка на потенциалното фундаментално случване на Живота...
Ако разбереш, идва първото голямото съкрушение.
И ако му позволиш да разчисти в теб, идва голямото въздигане.
Но не се въздигаш ти, а Животът в теб, който сега се задушава от отражения и сенки...

11.09.2012 г.

Милена Бранимирова Белчева


ВЪВ ГЪРЛОТО НА ВРЕМЕТО

Подобно вино и животецът ни земен
във гърлото на времето изтича.
От тук какво със себе си ще вземем-
прощалния рефрен на песен птича,
от пролетни треви-уханен спомен,
на устните вкуса във вечер лятна,
последен лист от есента отронен,
от зимна утрин-мъдрост необятна?

Пристъпваме по хладните клавиши
на избори отминали и нови.
Очакваме да стане чудо свише,
но спират ни невидими окови.
И пътят, в свойта истинност безкраен,
жадува да пробуди смелостта ни.
Но все ни плаши изхода незнаен
и щипят незавяхналите рани.

Люлеем се в хамака на въпроси
и силни сме в това да бъдем слаби,
ненужни непредвидимости носим.
На разума корсета да разхлабим,
и на страха въжето да прережем
от тъжна нерешителност не смеем.
Не виждаме посоката, понеже,
с годините от себе си чуждеем...

Ветрилото от правила погрешни
мечти и убеждения отвява.
И избуяват ценностите днешни
от хвърлената в миналото плява.
Любовите големи ни предават,
а с враговете ставаме си близки.
Животът и без нас си продължава,
но тук да сме и утре ни се иска...



СВЕТЛОТАЙНСТВА

Възторжено душата литва
в мига на своето прозрение.
Всемирът иска не молитва,
а осъзнато преклонение...



АКО ИЗТИЧА ЛЮБОВТА КАТО НАСЪН

Ако изтича любовта насън,
не е любов, а мъртво безсъзнание,
илюзия, която заслепява.
И като цвете виждаш всеки трън,
палат изглежда срутеното здание,
напъпил клас – изсъхнала плява.

Тя преобръща всичко в тъмен кръг,
завърта и изменя същината
във образи съвсем неадекватни
и дълго носиш нейния недъг,
докато те огрее светлината
и с истина очите ти изплакне.



ПОСВЕТЕНО

Живеем за мига и без гаранция,
подобно цветни есенни листа
летим и търсим нужната дистанция,
да можем да усетим близостта...
По опнатите строги петолиния
пристъпваме с превързани очи.
Въздишаме по хоризонта синия,
а той така загадъчно мълчи.
С посоки непредвидени са странствата,
в които пируетно днес кръжим.
И някъде отвъд време-пространствата
намираме импулс да продължим...



СЛЕД МИГА

Какво се случва, щом всичко свърши
и времето не съществува?
И не ти диктува Никой мисли непонятни...
И Нищичко не те вълнува...                       

Стоя си някъде в пространството,
което всъщност не е Никъде.
Сама във себе си. И питам се,
защото ми е много безидейно
какво ще правя след мига на Нищоправене?

7.09.2012 г.

Сенека

omnia mea mecum porto

"Всичко свое нося със себе си"

Камелия Кондова

19 ФЕВРУАРИ

Ни думичка ...
за свобода
във речника на роби.
Преди да дойде съвестта -
й махнахме за сбогом.

И за държава нито вест,
но ще останат кости.
Да светят като гола чест
в очите на Апостол.

Не се говори за въже
в родина на обесен.
Ако не се родят мъже -
от смърт да правят песен.



ЖИВОТЪТ - НАЧИН НА УПОТРЕБА

Животът снощи зверски се напи.
/Със всички извинителни причини./
Така поне преминахме на "ти" -
дистанцията се скъсява с вино.

На първа фаза беше страшно мил:
Недей,любов, не се хаби напразно!
Не става Аполон от крокодил,
повяхнали цветя не правят празник...

На втора фаза, вече свил юмрук:
Ти докога така ще ме живееш?
Споделяш ме с поредния боклук -
без мисъл, без сърце. И без идея!

На трета фаза и прегърнал стол,
животът със езика си преплетен
изфъфли,че човек се ражда гол -
със кожата си всичко да усети.

И после падна под една дъга
от виненки навместо пеперуди.
Усмихнат като детството заспа.

Проклета да съм, ако го събудя!



САМОПРИЗНАНИЯ ОТ ОНЯ СВЯТ

Откакто във очите ви съм трън -
започнах да си мисля за вината.
Признавам си: виновна съм ,че вън
и тази нощ съблича се луната.

Виновна съм за тази голота.
Виновна съм, че всъщност е красива.
Виновна съм и още за това -
че край оградите расте коприва.

Виновна съм, че като падне дъжд -
чадърите нарочно се повреждат.
И че живея с най-добрия мъж.
И че в съня му късен се оглеждам.

Виновна съм за лудите коне -
препусналите из живота мисли.
И за това - че ще родя дете.
И затова - че дяволски го искам!

Виновна съм за есенния звук -
когато през годините ви мине.
виновна съм - като се счупи чук,
попаднал във ръцете на убиец.

Виновна съм за всеки свой куплет.
(Освен това - за всеки земен корен...)
Спокойно спете! - всичко е наред -
сега... когато имате Виновен.



ДРУГОТО УТРО

Нека е мъдро утрото. С вкус на кафе и на яд,
с който просъсквам през зъби: Остави ме на мира!
Аз съм завършен, самодостатъчен ад.
Няма нужда и твоите дяволи да пикират.
Не ми се обича! Не ми се спасяват души.
И не ми се загробват /и това е въпрос на чувства/.
Не искам да имам очи, устни, нито уши.
Още по-малко - сърце. Искам да ми е пусто.
Искам конкретни понятия:дървото да е дърво.
Свестните да са свестни, а пък лудите - луди.
Не ми се ляга в метафора, а в най-простосмъртно...легло.
За да заспя завинаги. Или най-сетне да се събудя.



АНТИМОЛИТВА

Може би ще се смиря накрая.
Може би ще спра да богохулствам.
Някой ден, когато си признаеш
всичките религиозни блудства.
Беше със брада едва набола.
/Вече бях решила да те чакам./
Помниш ли, когато ти се молех
да не даваш слово на глупака?
Да не даваш красота на тези
- празните и грозните отвътре.
Само че се тътри със протеза
най-добрият под небето смъртен.
После над телата осолени
майките се тръшнаха да плачат.
Помниш ли, когато те заклевах
да не даваш брадва на палача?

Пука ми за висшата ти воля!
С Дявола какво ви е различно?!
Ала...Окуджава ти се моли.

Явно по-добрият коленичи...











РОЖДЕСТВО

Сняг заваля в Онази нощ, но късно.
Светът не можеше да стане бял.
Човечеството вече беше мръсно.
То вече бе направено от кал.

Затътри Йосиф калните галоши
към кръчмата - да черпи по едно.
По три изпиха. Гледаха го лошо:
баща на син с небесно потекло?!

И той се срина. Злото се прокрадна
във иначе добрата му душа.
И се прибра вместо с букет - със брадва.
Замахна,но се свлече във калта.

Мария с гняв измоли небесата,
на две превита в калния си шал:
дано синът ми ходи по водата!

Дано и той не гази в тази кал!


----------------------------------------------------------------------------------------------------------------
"Колко е живот да му се сърдя" - Издателство "Захарий Стоянов", София, 2010

6.09.2012 г.

Мая Дългъчева

ПРОЩЪПУЛНИК

Идолите рухват отведнъж -
сгромолясват се от небесата
като кофа непотребен дъжд,
в който Господ си е мил краката.
Рият с пръсти слънчевата прах,
беззащитни като пеленаче.
Аз един от тях за миг видях -
идолът се учеше да плаче.
Беше сгърчен, сам, обикновен,
търсеше човешките си думи,
осъзнал, че идва онзи ден,
в който ставаш все по-малко умен.
Онзи ден с болезнени врабци,
сгушени в болезнени дървета,
сякаш просячета сред дворци,
със душици, втренчени в небето.
Идолът, загубил своя сан,
тихо схваща, че е простосмъртен.
И в пиедестала прикован
своите пети железни кърти.
И се люшва, и прохожда с вик,
с кървави следи реди пътека -
послесловът на един велик,
аленият пролог на човека.


ТИХО!

Много е шумно! Грохот от думи ме блъска,
тътне в ушите ми, стърже, джомоли, писука...
Боже, навярно щастлив е щурецът зимъска,
с празен стомах, но най-сетне с тъпанче спукано.
Вече не искам да чувам. Не искам да зная.
А тишината оказа се рядка и скъпа.
Ако ме питате как си представям Рая -
декар гора. Мечка може. Без циганин с тъпан.
Искам да сърбам роса, треволяци да хрупам
и да заровя очи в някой облак зареян...
Сняг от глухарчета искам да ме затрупа,
да се превърна в глухарче, да оглушея!
Напръстник дъжд отлежал наум ще поръчам.
Ще се натряскам, без келнер към мен да се тътри.
И ще ликувам! Едничкото, дето ме мъчи:
как ще запуша ушите си? Ала отвътре.



ПЕЙЗАЖ



Багра тъжно,
шарка нежно,
слънчеви петна тук-там...
Мъчно, дълго,
неизбежно
всеки се рисува сам.
И узнава -
залез става
от сълза във капка кръв,
в сенките
се утаява
спомен, свян, смълчана стръв...
От изгрялата иглика
блика цвят на бъдещ пек,
от ридание и кикот -
силуетът на човек.
Нажежен
или пастелен,
всеки сам си е пейзаж.
Бог
шедьоврите
отделя
в своя райски Ермитаж.

-------------------------------------------------------
из "Друга приказка", ИК "Жанет 45", 2005

5.09.2012 г.

Епиктет

"Не нещата тревожат хората, а преценките за нещата."

Мислех, че това аз съм го казал, ама е логично да съм бил изпреварен от мнозина. :) В случая историческите сведения се разпростират до него.
Епиктет в Уикипедия


3.09.2012 г.

Павел Матев

* * *

...И всяка сила има антисила,
която все очаква своя час.
И безтегловност тежестта е скрила.
И немите спотайват своя глас.
Дърветата са пълни със жарава.
И бурите начеват от покой.
Убитите започват всеки бой.
А огънят умее да кръщава.
Не в първата целувка, а във сетната
щастливо тържествува любовта.
Нe думите са същността на клетвата.
Омразата закриля обичта.
Във пясъчното зърно бди скалата.
Една посока значи и безкрай.
Така дългът отвежда до отплата
и адът ражда мисълта за рай.



* * *

Притъмня. Заваля. И натрупа.
Девствен сняг. Тишина. Белота.
Белотата е антискука.
Тишината - антисуета.

Девствен сняг. Без следи и без знаци.
Прекратени пътеки. Покой.
И света е закрит под калпаци:
хора, къщи, върби, водопой...

Няма възраст. А само време.
Неподвижно, заспало в снега.
И на времето посветени,
не познаваме вече тъга.

И навлизаме в гладките форми.
Мълчаливо и без протест.
Белотата е тиха норма
на нескучна любов и чест.

С еднозначно богатство, без грижа
ще наситим души и слова.....
И защото без грижи се движим,
не очакваме и тържества.



ЗАКЛИНАНИЕ

И тъй: започвай отначало!
Освободеният ти дух
да включи във единно цяло
и ум, и зрeние, и слух.

То няма плът, то няма име,
и в него ще се пресекат
материи несъвместими
по стар и ненаучен път.

Ще ги спои печал виновна,
неподозиран още цвят
и преживелица любовна
от нереалния ти свят.

И мислите ти - мъченици
неутeшимо ще горят.
Неослепели още птици
ще се въртят и ще пищят.

И тъй: започвай отначало!
Защото вече си узнал,
че в лавата се получава
най-благородния кристал.

1.09.2012 г.

посоки

Да направиш избор, означава да се откажеш от всички алтернативи, по-голямата част от които дори не познаваш.
Всеки избор определя и фиксира носителя си още преди завъртането на колелото на причините и следствията. Така се създава човекът - той е сбора от своите ограничения.
И всяка "нова" посока е само продължение на старата.
Ако искаш Нова посока, трябва първо да се откажеш от всички стари и да се върнеш в началото.