24.11.2012 г.

Калин Донков

СЛЕД ОГЪНЧЕТО

Високи и любвеобилни -
но вече зимни небеса.
Подобно пламък на светилник
трепери жълтата бреза.

И цял след огънчето люшнат,
предзимно тих мълчи градът.
И сещай най-подир послушна
несъвършената си плът.

И уж си в плен на своя разум...
И уж, най-после примирил
молитва, жажда и сарказъм,
ще чакаш много дни април.

А сам нанякъде си люшнат.
И в някого си влюбен сам.
Една мелодия въздушна
долавяш в себе си едвам.

Кого зове? Какво събужда?
Защо и тя не замълчи?
Не я разбирай. Няма нужда.
Така по-дълго ще звучи.



КАТО СОЛ

На студ мирише, на слана,
а, общо взето,
на първи есенни вина
дъхти селцето.

Дойдох неканен, малко зъл
и безполезен.
А и пред мене слагат жълт
пшеничен резен.

Поставят в млякото ми сол.
Донасят чесън.
На стола като на престол
седя потресен.

Не съм измислял този ден!
Не съм го дирил!
Щурец, почти опитомен,
прощално свири.

Той мръзне в сухите дърва.
Той си отива.
Предсмъртна песен е това -
но талантлива!

И позволил за първи път
да го познаем,
изглежда по-добър светът.
И обитаем.

Светът, сърцата ни пробол,
незащитени.
Стопи се в него като сол!
И го променяй...



НАДЕЖДАТА

Себе си повтаряй! Няма вчерашна и днешна чест.
Няма дълг веднъж изпълнен, ни любов употребена.
Запомни и прераздавай най-човечния си жест,
даже песента повтаряй - стига да е откровена.

Тъй сезоните превъртат охра, руж и резеда.
Тъй роса росата следва, тъй забрава не обгръща
онзи кладенец, известен на косачи и стада,
в който глътката на вкус е винаги една и съща.

Себе си повтаряй... Всичко в теб така ще издържи.
Къщата ще помии твоят отпечатък върху прага.
И сегашната усмивка пак ще ти принадлежи -
виж, нощта като индиго
между днес и утре ляга...



ОБРАТНА СИЛА

В неудобна за скръб планина,
в заблестяла от загуби зима
ти си казваш, че нямаш вина -
и намираш това непростимо.

В неудобно за смут облекло
ще се ровиш до залез прилежно
в добрината - за мъничко зло,
във враждата - за мъничко нежност.

В неудобна за гняв самота
може би ще напипаш отново
под обидата, под гордостта
свойто светло и пакостно слово.

И ще хукнеш обратно. И пак
ще усилват тунелите слепи
в неудобен за връщане влак
непонятен за никого шепот.

После: изгрев, зенит, тъмнина.
После: задух, заблуда, завеса.
Тъй убитата вече сърна
носи свойта сълза на ловеца.



ЮЛИ

След всичко, в гордостта неустояло,
на думите след сивата лавина -
какъв чудесен месец за начало
в средата на безплодната година!

Петна от изгрев в ретината суха.
Спокойно чувство във спокойно тяло.
Отнейде неотгатнат вятър духа.
Какъв чудесен месец за начало!

Умора в класовете празни дреме.
Стърчи виновно круша прегоряла.
И само ти все още имаш време -
и вече нямаш време за начало.

Такова размишление ти стига
във месец, за безсъние харесан.
И сядаш да започнеш свойта книга...
А в същност ще напишеш само песен.


--------------------------------------------------------------
из "Елегии и тържества" том 1, издателство "Жанет 45", 2011

9.11.2012 г.

Мария Донева



Миглите пресяват гледките.
Даже кожата избира
до кого да се допре.
Нещо почва. Друго спира.
И така е най-добре.



МЪГЛАТА

Мъглата днес е само моя.
Страхът ще спре и ще се кротне,
ще се докосне до покоя
като задрямало животно.

Внезапно ще ми мине болката.
Без повод ще се утеша.
Мъглата е разсеян облак,
решил да повърви пеша.



КРАЯТ

Няма да познаем края
даже ако влезе вкъщи.
Ако се засели в стаята,
ако сутрин е намръщен.

Ако пуши на терасата,
ако лесно се засяга.
Ако слага хляб на масата,
ако заедно си лягаме.

Безразлични, ще си тлеем,
и ще се разминем кротко,
както краят ни люлее
във пробитата си лодка.



ДОКАТО БЯХ ДЕТЕ

Докато бях дете, живеех
на улица с табелки ясни.
Но в сряда, или пък в неделя,
без предизвестие пораснах.

Градът бе същият, и всички
места за срещи в него знаех.
Но нещо имаше различно,
на друго кухните ухаеха,

и други мисли се тълпяха
под свечерената му шапка.
Послушните деца мълчаха,
презрели, дъждовете капеха,

и всичко беше си на мястото,
измито, за да се хареса.
А аз примигнах и пораснах,
и до сега не знам къде съм.



МОЖЕ ЛИ

Може ли конче да се ядоса?
Може ли мравка да бъде сърдита?
Спирам, задавам си тези въпроси,
и неусетно ядът ми отлита.

И, за момента, светът се подрежда.
Дъх си поемам, нагазвам в тревата.
Тропвам с копито. През сламка поглеждам -
колко далечни изглеждат нещата.



ВСЕ ОЩЕ Е ТУК

Радостта си е тук,
но сега си почива.
Диша кротко, без звук.
Закопчана накриво,

без чорапи, без лак,
без парфюм, без надежда.
Свита в топлия мрак,
тишината подрежда.

Няма друг алкохол -
само мекия спомен.
Във сърцето й голо
след възторга огромен,

след труда, след страха,
след звънтящите страсти -
една остра троха
изостанало щастие…

Радостта се е свила
на кълбо, на юмрук.
Няма никаква сила.
Но все още е тук.

3.11.2012 г.

Петър Караангов

ДЮЛЕВА СЯНКА

Нагоре по пътя, който води към стария храм,
озарен от свещта,от фенера на гълъба, от тишината.
Отивам. После все още се връщат от там,
осъзнал същинската безсмисленост на нещата.

Живите сме неопитни - знаем оттука до тук.
А - преди, след това - всичко за нас е забрава.
И вървя, вслушан в неизбежния звук
на живота, който се отдалечава.

Долу лятото е иззидало своите градове -
карамфил до бадем, вместо тухла до тухла.
Синя дюлева сянка по моето рамо снове
и вкамененото пладне рухва.

Моят плах и изящно нетраен живот
търси билка лъжовна за своята собствена рана:
семена ще просветнат в прозрачния утрешен плод,
без да знаят, че мене вече ме няма.

Но след мен, по закона на природното тържество,
битието неизтощимо ще продължава -
ще възкръсне отново разпънатото дърво
на живота в несвършващата държава.

Работлива, природата в повтарящ се такт
ще люлее своето вечно махало.
Не би имало светлина, ако нямаше мрак.
Всеки край е всъщност ново начало.



ГЕОМЕТРИЯ

Небето - челото на Бога -
опира о земята -
Бог се моли някому!
Кому се моли Бог?
На своя бог, навярно!
- А той?
- На своя... и така нататък!
Така -
прониквайки от сфера в сфера,
от тяло в тяло
и от дух във дух -
вселената се моли!
Неутешима в своята безкрайност,
на себе си вселената се моли,
опряло чело о земята!
Земята!
Ето я
търсената от Архимед опорна точка.
Ако някой има лост,
вече може
да обърне цялата вселена.
Поне във моите очи така изглежда.
Но тогава се боя, че ще изпадне
(по-добрата дума е: ще се отрони)
черквата от хълма с явора,
звънкото звъниче от ливадата...
...
И ще се отрони оня том със стихове, в които
поетите воюват
с границите на безкрайността,
и ще изтече реката (моята река,
от моите стихове),
като млечен път в безкрая,
и ще се отрони като лист сезонът есен,
а сезонът пролет ще избухне като вишнева галактика.

И не знам какво ще стане по-нататък...
Навярно
и самият бог ще се отрони,
ще се завърти, ще се обърне
и ще падне в собствените си ръце.

Ще настане тишина и после
ще започне всичко отначало.
Цели шест светлинни
вселенолетия
ще трябва да работи богът,
за да може седмото да си почине,
след като отново е поставил всичко
едно до друго и
едно във друго!
Може би и той съзнава вече
важността на Архимедовата точка!
Затова опира чело в нея
и се моли някому.
Кому се моли Бог?
На своя бог, навярно!
- А той?
- На своя... и така нататък.

Важното е нещо да се върши,
за да се запази равновесието!