27.01.2013 г.

Емил Симеонов

ЕДИН ЖИВОТ

Един живот - и пак не можем
до края да го поделим.
Един до друг - а се тревожим.
Един за друг - а си мъстим.
Доказваме си правотата
един на друг... И все така
изтегляме назад ръката -
подадената уж ръка.
Не вярваме... Не си говорим
по цели седмици дори.
Осакатена подир спора,
кръвта ни преходна гори.
Проклинаме немилостиви.
Но - без от нас да се бои -
животът просто си отива.
...
А колко смърт ни предстои!


АКО СИ ТУКА

Всяка вечер е късно...
Нямаш пръсти, с които
своя ден да откъснеш
от дървото на дните.
Своя ден - най-добрия.
Най-накрая дочакан.
Извоюван. Избиран.
Измечтан. И изплакан.
Своя ден - в който всичко
се е случило точно
както би го предричал -
за утеха - нарочно...

А дървото затваря
в кръговете дървесни
всяка вчерашна радост,
всички вчерашни песни.
Само сутрин в стъклото
с клон висок ще почука
да те чуе дървото -
ако още си тука...


ЧОВЕК

Откакто себе си запомни -
и го уплаши тишината.
Какви страдания огромни
зачака той от самотата.
И чувството, че е излишен
така жестоко го потресе...
А насаме стиха се пише.
И книга насаме чете се.
Ах, колко пъти - пак от ужас -
потъва в пиршествата шумни.
И все заради тая пустош -
ах, колко крачки неразумни...

Каква представа за самотност!
Не искам да повярвам в нея.
Самотен е човекът, който
не може сам да поживее.


УЧИЛИЩЕ

И вместо да се плашиш от това, че
едва ли още нещо ще напишеш,
и вместо да се имаш за сираче
от няколко приятелства предишни,
и вместо да се самонаблюдаваш –
кога, къде и кой те е разсърдил,
и вместо да очакваш шумна слава,
която поначало е за мъртви,
и вместо да бленуваш кариера,
която само в живите дълбае,
и вместо да се силиш да намериш
мечтаното – което е накрая,
и вместо да допускаш сто обиди
хазяи да ти бъдат на сърцето –

далече по-добре е да отидеш
и вземеш от училище детето.


"Дъжд към края на декември - лирика", София, 2007

Марсилио Фичино

Ако страдахме само от една или друга болест, вероятно който и да е лекар би бил достатъчен, за да ни излекува. Но нашата епидемия е цялото зло. И поради това антидот е само цялото добро. Ние сме заразени от ненаситното желание и непрекъснатата невъздържаност, поради което може да ни излекува само безмерно благият и неизменен покой.