10.02.2013 г.

Добромир Тонев 1

НЕЖНА МАШИНА
Поема

Ще се съпротивлявам срещу Навика,
безбройните му маски, пипалата му:
в спиралите му виждам слепи славеи,
възпяващи нелепо свободата си.
Докато всички свикваме полека
със тежките уранови играчки –
от втората природа на човека
до третата война остава крачка...

Защо да не живея хармонично?

Въпрос, на който бих се смял до сълзи,
ако не чувствах как и ироничната
усмивка върху устните замръзва,
и моето лице се изкривява
от първите си клоунадни спазми;
звънчетата отдясно и отляво
започват все по-малко да ме дразнят.

Към тебе, гняв, навеждам си ухото,
ти, който си баща на много грешки –
макар и лош, съвет ми дай, защото
ми е студено в тия тънки дрешки.
Ти, който сляп размахваш алебардата,
така приличаща на пеперуда –
виж! – нежността скимти по тротоарите,
смалена до размерите на пудел.
Но кой е отредил един да страда,
а друг да си подсвирква с пълни бузи?
Или да ни напътства с тях? Над кладата
от есенни листа димят илюзии...
И, умножена, болката ми расне,
пълзи като къпинов храст над всичко,
наричано от някои прекрасно,
от други премълчавано скептично.

Напразно се опитва паметта ми
да се завърне в детството, което
отгледа кон със Кумовата слама,
поеше го с вода от дъждовете.
Препъвам се сега в трупа му, светва
в рисуваното му око сълзата
и осветява случки и предмети,
които бяха някога загадки.
Които бяха някога красиви
и тайнствени, а моето невежество
ме правеше безсмъртен и всесилен,
но повече от всичко друго – нежен.
Изграждали душата на момчето,
защо мълчат днес всички книги прашни
пред моя вик, издигнат до небето
като хвърчило с дяволска опашка:
– Живея ли? И за какво живея?
Усмихвам се с ирония, разбира се...
А от стъклото счупено към мене
нахлува хлад направо от всемира.
Как вият динозаврите в бензина,
освободили свойта праенергия,
а нежната двутактова машина
калява в самота и грохот нерви.
Какво Го чака? Кой е зад вратата?
(Градът мълчи като евакуиран.)
В компания е Той със самотата,
защото самотата Го разбира.
А в самотата ще покълне истина –
като стебло на ябълка. Под нея
огромният му мозък ще измисли
каквото трябва, за да оцелее.
Но чувствата – листата на дървото –
дали не ги пилее бавно вятърът,
създаван непрекъснато в живота
от пешовете черни на саката ни?

Наивна нежност! – дъщеря ми тича
в градината с класическите вишни,
разперила към слънцето ръчичка,
за да му каже колко е годишна.
Пчели `и правят златни ореоли
(безсмислени при нейната невинност),
а аз я гледам и на глас се моля
да бъде жива пет по сто години.
Сърцето ми се свива, като виждам
как пъпките се пукат, как животът
взривява хлорофила си верижно
и триумфират мравешки пехоти.
Оттук нататък всичко, общо взето,
е спускане по хребета на юни...
И старците, загледани в небето,
почукват по отвъдното с бастуни.

Зелена е като буквар природата.
О, колко аналогии невинни
с това, което преживяват хората
за шестдесет и толкова години.
Каква неудържима философия
от цветове, от форми и от страсти,
които тихо, с лазене и скокове
зачеват плът за своите стомаси.
От птичи поглед всичко е естествено.
Хармония! – въздишат в хор туристите.
Хармония е, но да си надвесен
над нея, не сред слепите `и пристъпи!
И стреснат – между макове и глогове –
извивам врат към слънчевата брадва:
дали така не прави аналогии
и с мене някой – и жесток, и страдащ?

Комините димят и този дим е
послание до цялата вселена,
че тук човекът има дом и име
и че земята още е зелена,
че можем да отидем на екскурзия,
да се дивим на истинските преспи,
а коледният студ да бръсне бузите
на юноши, запели древни песни;
и селянин, комуто пукат костите
от здраве, да отпий „за бог да прoсти“...
Непоносимо щастие от простите
неща, които никак не са прости.

С невидимите свои телескопи
кажи, творецо, за кого будуваш?
Приспан от ежедневния си опит,
човекът рядко в облаците плува.
Върти го механизмът на живота
с надеждата, че утре ще почива,
но все по-бързи стават оборотите
и все по-слаба всяка съпротива.
И все по-малко време за душата
и тялото, което го напуща...
Преди да си е подредил нещата,
ще му обуят новите обуща.

Завършено е сякаш всичко, движат се
нещата по излъсканите релси,
отлитат като малки гари грижите,
пищят локомотивно интересите.

Пристигат дъждове като по ноти,
из опитни поля кълнят филизи
и юноши навлизат във живота,
от който никога не са излизали.
И колко лакти, колко много раници –
къде отиват всички тия хора?
Отмества се невидимата граница
между реалността ни и възторга.
Край малката волфрамова планета
на лампата – мухи чертаят орбити.
И сякаш астронавти, стиховете
пристигат и си тръгват с тъжни проби.

Пo виждащи от пръстите на слепия,
когато се докосват до момиче,
случайните прозрения и трепети
създават в мене този алогичен
и нежен свят, където свети още
(спасена от безкрайните усилия
на грубостта) Надеждата и нощем
прогонва на страха ми ципокрилите.
Душата ми навярно е лилава
от непрестанно взиране в отвъдното...
Какъв прекрасен щит си изковава
човекът, който е достигнал дъното
и който е видял веднъж в елхата
жестоката извивка на приклада,
в усмивката – змия, а във змията –
лекарство за човека, който страда...
дин невидим Хефест изковава
а теб, творецо, този щит. И нека,
ако от богове не те спасява,
поне да те закриля от човека.

"Събрано - стихотворение фрагменти шаржове", ИК "Жанет 45", 2007