13.12.2015 г.

Осъществяване - себенаблюдение, себеконтрол и т.н.

Себенаблюдение? Себеконтрол? ...
Да, всеки предлагащ „мъдрости” ще ги препоръча. Всеки търсещ „мъдрости” ще се опита да ги упражни. Какво точно да упражниш обаче – да си даваш сметка, да се преценяваш, да се препрограмираш, насила да си придаваш вид, съответстващ на представата ти за „добро” (а всъщност – за лична авторитетност)?
Всичко това не е по-различно от останалите ни несъзнателни психични активности и създава само напрежение.
Всяка препоръка за поведение или състояние е една празна форма, която подхранва нашите заблуди.
Е, себенаблюдение, себеконтрол и всякакви други пожелателности биха могли да съществуват и действително, макар това да не са най-правилните думи за назоваването им. По-важното обаче е, че те не са нещо, което се упражнява в стремежа ни към развитие, а са просто естествено следствие на съзнателността.
Съзнателността, която вижда добре ограниченията на Аза, който в желанието си за лична изява втвърдява психичните си очертания и ги изпълва със себе си така, че нищо друго да не може да проникне в тях. Тази съзнателност води до намаляване на усещането за лична значимост, по същество – намаляване на самия Аз (той, всъщност е пречката пред осъществяването, а не осъществителят), в резултат на което се освобождава едно психично пространство. Когато то наистина е празно, тоест – изчистено, освободено (а не запълнено пак с представите ни за пространство, чистота, свобода и т.н.), то просто става част от тъканта на пространството в цялост. Това пространство гледа от всички страни и прониква във всички причини. Точно то е онова, което пряко отразява и нашите ограничения, а това представлява истинското себенаблюдение. Точно то е онова, което допуска в психичния ни процес само стойностни активности, а това представлява истинският себеконтрол.
Всъщност, то е всичко. Но от перспективата на Аза, то е нищото...
Да се има предвид.

19.11.2015 г.

Какво търсим и какво намираме?



Всички търсим.

Би могло да се каже, че търсенето е причина за движението.
И ако се опитаме да разгледаме процеса, още на повърхността изниква въпросът – какво търсим? Макар че от една страна бихме могли да разграничим различни обекти на търсенето си, например: щастие, пълноценни взаимоотношения, материални блага, нематериални качества, контрол над това, което ни се случва и т.н., всичко това, все пак, е някакъв стремеж за развитие, за цялост.

Малко или много всеки търси целостта си, но тъй като сме различни, всеки – от своето състояние на съзнание – намира смисъл в различни цели и стремежи, които смята, че ще му донесат удовлетворение или някакво израстване.

И очевидно ние няма как да си представим нещо напълно чуждо за нас, а полагаме пред себе си нашата лична идея за ценност, а в последствие търсим начин за нейната реализация. Това обаче означава, че ние всъщност затвърждаваме самите себе си – своите представи, своите критерии...

Днес има много популярни методи за един вид материализация на желанията, които използват определени физични принципи (НЛП, Силва метод, визуализации и др). Неоспоримо е, а Айнщайн дори е извел математическата формула за това, че енергията е разредена материя. Тези методи учат как да насочваме психичната си енергия така, че в един момент тя да събере достатъчно плътност и да се изяви в света на явленията. С това, т.нар. намиране, обаче, ние създаваме една огромна зависимост, която ни управлява и ограничава. Ясно е, че още първоначалното пожелаване на нещо е зависимост, но при получаването, особено когато е материализирано от самите нас, ние вече биваме напълно затворени и подчинени от тази изява, чийто енергиен заряд вбъдеще ще се изразходва върху нас (което някои наричат карма).

Търсенето почти винаги е форма на напрежение. То е свързано с неудовлетворението ни от това, което е в момента и желанието ни да го променим. Проблемът в този процес е, че той стеснява изключително много възприятията ни и сам по себе си е нещо като отказ от приемане на действителността, в актуалната ѝ форма. Това означава най-малко, че ние всъщност не познаваме добре тази действителност. И макар че искаме да вървим, реално не сме сигурни къде сме стъпили в момента, което е една от причините да се лутаме сред онези решения, които други твърдят, че могат да ни предложат.
Така демонстрираме склонност да превърнем търсенето в един външен процес и да се лишим от способността си за себенаблюдение и осъзнаване – есенциална за пътя ни.
Той разбира се, има и други аспекти.

Въпросът „какво” търсим ни предлага готови и видими форми. Доста по-изследователски звучи въпросът „защо”. И то – не по отношение на конкретен обект на търсенето ни, а защо изобщо търсим.

Изглежда в нас има нещо, което ни подсказва, че всичко може да е много по-различно. И изглежда това го има във всеки – някакъв първоначален извор на копнежа ни по нещо по-добро. Ние, обаче, вместо да оставим този чист копнеж да се развива, си присвояваме първичния му импулс и го впрягаме отново в обусловеността на личните си представи и намерения. Все пак хората, в които този подтик звучи по-отчетливо, насочват търсенето си своите идеи за нещо непреходно или универсално.

От една страна е ясно, че нашите концепции за абсолютност няма как да са самата абсолютност.
От друга страна пък, всяко търсене на такива стойности е един ужасно изявен егоцентризъм и демонстрация на бездънната ни алчност. Ние се опитваме да добием такава абсолютност за себе си, с което само доказваме относителния и ограничен характер на представите си за нея.
Ако обаче успеем да придадем едно допълнително измерение към това търсене, можем да установим, че няма как припряното и неспокойно търсещо същество да доближи пълноводното спокойствие на съвършенството.

Универсалното е универсално именно защото е винаги и навсякъде. Нашите тленни ръце не могат да заграбят нетленното. А осъзнаването на тази наша личностна неспособност, е вероятно най-значимата крачка по пътя ни, защото приемането ѝ осъществява един своеобразен пробив в затворената ни психика. В резултат на това у човека се развива една отвореност към всичко, която на Изток например наричат „внимание”. С това внимание ние започваме да улавяме присъствието на всичко около нас.

Когато не пречим с нашите изисквания към нещата, се оказва, че те имат много какво да ни кажат и много какво да ни дадат. Не за да разполагаме с него за себе си, а просто защото всичко е взаимодействие, споделяне. Познаването и непреченето на тази естественост всъщност е намиране. А би могло да се каже и че е една нова и непозната октава на търсенето, която с право можем да наречем и съзнателност.
От тук нататък следва естествен процес, в който вече без да уязвяваме с личната си ограничесност потенциала – в нас и във всичко – можем да наблюдаваме и съучастваме в неговото разгръщане и да позволим самите ние да бъдем намерени от една по-висша действителност.

16.11.2015 г.

Св. Йоан Кръстни (Хуан де ла Круз)



 „Всъщност делата, в които човек действа против волята си, най-често са по-угодни и по-ценни пред Бога, отколкото добрите дела, с които човек се успокоява.
Колкото е по-доволен човек от добрите си дела, толкова по невъзприемчив е и неспособен да приеме отвън нещо полезно.
Самолюбието от делата охлажда любовта.”



„Ако душата не потуши всяка възможна радост от осезаемото, в сетивната наслаждение се раждат всички възможни душевни ощетения.
Така радостта от видимото води до суета, разсеяност, ненаситност и безчестие.
Радостта на слуха води до блуждаене на въображението, бъбривост, обърканост.
Радостта от ароматите води до скъперничество, надменност, непокорство, арогантност.
Радостта от вкуса води до лакомия, алчност, агресивност, безсърдечие.
Радостта от предметното осезание води до похотливост, трескавост, страх.
И всичко това – до духовна безчувственост, ако не пълно, то поне съразмерна на влечението.
Удивителни са ползите, които душата извлича от отхвърлянето на подобни влечения. Чрез това плътската душа става духовна.„



„Паметта трябва да остане заключена и запечатана, за да не влиза в нея блуждаенето на мисълта, а да влезе само онзи, който влиза при заключена врата.
Всички най-големи измами влизат през вратата на паметта. И ако тя затъмни себе си, заблудата няма да намери къде да се изяви.
За да достигне до богосъзерцание душата трябва никога да не насочва мисълта си към конкретни и отделни неща и да не съхранява знанието за тях. Като се лиши от притежанията си, душата добива онова, което не може да се притежава.”



"Тъй като по необходимост висшето преобразяване и единосъщието не могат да досегнат човешката възприемчивост и възможности, душата трябва да се изпразни изцяло и драговолно от всичко, и земно, и небесно, което може да има общо с нея, защото в смирената, гола и умъртвена душа вече няма какво да попречи на Бог, да я запълни с делата си.
Ако някой не е напълно сляп, няма да позволи да бъде воден от Водача."



"Който обича сътвореното, пребивава в окаяно положение, тъй като любовта не само приравнява, но дори подчинява обичащия на любимото.
Докато душата обича нещо сътворено - тя остава в противоположност на висотата на Твореца, невъзприемчива за преобразяване и въздигане."
 „Когато се задържаш при нещо
спираш пътуването си.
За да можеш да бъдеш всичко,
трябва да се откажеш
да бъдеш каквото и да било.”



"При просветлението на душата не се додава нищо ново. Само се осветява онова, която тя има."



"Бог е готов много бързо да утеши душата и да облекчи нейните мъки и неволи, стига само тя да няма и да не иска да има друга утеха и облекчение, освен него."



"Когато някой усеща в себе си недостиг на любов, това е знак, че у него има някаква любов, понеже той забелязва недостигащото само чрез наличното. Когато обаче не усеща недостиг у себе си, това е знак, че у него няма никаква любов..."



“А блaженството не е в притежанията, а в голотата от тях и в бедността на духа.”



„Те си мислят, че е достатъчно да се уединят и да си променят начина на живот; на други пък им стига по разни начини да упражняват добродетелност, да редят молитви и да демонстрират смирение... Те гледат само как да нахранят и облекат своята природност в духовни утехи и преживявания, вместо да я оголят и отхвърлят всичко. Смятат, че трябва да отхвърлят само земното, а пропускат да я умъртвят и заради собственическото чувство към духовното.
Колко много се различават тези методи на самозваните Му приятели от тесния път към съвършенството. Те търсят себе си в Бога, а не Бога в себе си.”





Щом душата се опразни от всички неща и започне да пребивава опразнена и несобственически настроена към тях, не е възможно Бог да не стори своето, като ѝ сподели Себе си.”





„Едно от най-големите богатства за душата е осъзнаването и изживяването на нейната неспособност да постигне Бога.”



„Душата, ако иска да се доближи до Бога, е длъжна да живее в тази чистота, която е пълна отреченост от всичко. В този път се встъпва тогава, когато вече си изгубил всички пътища.”
 

18.10.2015 г.

Св. Силуан Атонски



"Дълго не знаех защо трябва да продължим да се съкрушаваме, щом Господ ни е простил греховете. Но после разбрах, че който няма съкрушение, не може да се задържи в смирението, защото гордостта е от злия дух, а Господ учи на кротост и това носи мира на душата."



"Господ е по-близо до нас, отколкото въздуха, който дишаме.
Всички ли знаят в себе си това?
Само онези, които са се отказали от своята воля."



"Молитвата, като връзка с Бога, действа само когато се изрича със съкрушение."

11.10.2015 г.

Джиду Кришнамурти



„Краят на търсенето е начало на нещо напълно различно.
Тогава оставаш част от самия живот и той те понася със себе си. Тогава вече няма нищо за намиране или установяване, а остава само красотата, отвъд тази, която могат да търсят хората.”



„Дали знанието може да доведе до промяна? Знанието е това, което познаваме. А ако умът ми знае към какво се променя, то това няма как да е промяна. Знанието е пагубно за промяната, тъй като по този начин става само средство за задоволяване. А докато има някакъв център, който търси това задоволяване, или друго облагодетелстване, или сигурност – това е затвърждаване на старото, няма промяна. А всички наши усилия са именно такива, нали?! Затова умът, който наистина желае промяна, трябва да бъде напълно свободен от знанието.”



"Ако може да видим един факт, без да изявяваме отношението си към него, тогава самият факт става много по-жив. Не само жив, но остава единствено фактът и нищо друго.Тогава той освобождава своята собствена енергия, която ни насочва в правилната посока."



"Няма път към истината. Тя не принадлежи нито на минало, нито на настояще – няма общо с протичането на времето. Цитатите на велики учители са повтаряне, а това не е истина. Истината е състояние на живот, което се проявява, когато умът не се стреми да разграничава, или да отличава себе си и да мисли за някакви постижения.
Умът, който се опитва нещо и се контролира за да постигне някаква цел, не е способен да докосне истината, тъй като преследва своята собствена проекция на цел. Независимо колко е благородна, тя е форма на себеобожаване."



„Паметта се проявява само когато преживяването не е пълно. Тя е утайка, резултат от предизвикателство, което не е осъзнато. Животът е процес на стимул и реакция. Стимулът винаги е нов, а реакцията винаги е стара, заради паметта. Реакцията, която е обусловена от миналото, не трябва да бъде дисциплинирана или преценявана, а да бъде осъзната. Така животът ще бъде постоянно нов и изпълващ. Това е възможно когато сърцето е пълно, но не с думи, неща и идеи. Паметта спира и идва любовта, в която всяко движение е новораждане.”



"Ние сме празни рафтове, ако не притежаваме. Ако не пълним живота си с обзавеждане, звуци, знания, това и онова. И този рафт вдига голяма врява, а тази врява ние наричаме живот и се радваме. Но когато се случи разрушение, излизане, тогава внезапно разкриваме себе си, такива, каквито сме - празен рафт, без особено значение."



„Авторитетът дава някакво чувство за сигурност, но който разбира смисъла на психичната революция трябва да бъде свободен от авторитети.
А възможно ли е да не разчитам на авторитета и на моя личен опит и преценка?
Моите преживявания са резултат на моите обусловености. Да, разчитането на тях ми дава чувството за сигурност, но това не реалността. Само в едно състояние може да съществува реалността – когато съзнанието е празно, свободно от миналото, преценката и всяка форма на външна или лична авторитетност.”



„Да живееш истински означава да си свободен. Но това не е свобода на избора или постъпките, тъй като те са ограничени от средата, обществото и т.н. (колкото и да не го осъзнаваме). Свободата няма нищо общо с това. Тя не е свобода от нещо, а свобода за себе си и в себе си.”



„Натрупаният опит
принадлежи на миналото,
а то обременява съзнанието.”

26.09.2015 г.

Софроний Сахаров (блажений старец)



„Пълнотата на снишението
предхожда пълнотата на съвършенството.”


„Винаги стой на ръба на бездната на отчаянието, а когато усетиш, че си на края на силите си, отстъпи малка крачка назад и пийни чаша чай.”


„Да се живее по християнски е невъзможно.
По християнски може само да се умира
в земната форма.”


„Бодърстването на ума и трезвостта на сърцето довеждат до онова, което на мнозина неопитни им се струва невероятно или преувеличено: човек открива в душата си наличието – и скрито, и явно – на всяко съществуващо зло, най-малкото като възможност, и действително вижда себе си...
Въпреки цялата тази мъчителност, това е безценно изживяване, понеже е пречистваш огън.”


„Какво става с човекът, който се превръща в покаяние? Той живее Истината вече не като продукт на мислите си, а като състояние на духа – фактът на самото битие.
Болката на собствената и цялата друга тленност разтваря вкамененото сърце, което свидетелства за безначалната Истина.”


„...В ония дни виждах другата Светлина, която проникваше тихо в сърцето ми и по чуден начин ми даваше да изпитвам състрадание и любов към всички, особено към по-суровите към мен. Светлината не ме напускаше през цялото време.
Една нощ при мен дойде отец Ювеналий, единственият ми съсед на етажа и ме попита за химните на св. Симеон Нови Богослов и нетварната светлина, за която той говори. До този момент аз не съм имал вътрешни въпроси за това явление, дадено ми свише и мисълта ми, устремена към Нога, не се връщаше към мен. За да отговоря на отец Ювеналий се замислих върху това, което ми се случва. Отговорих уклончиво, че не е за мене да съдя за опита на св. Симеон, но е възможно в своето благодатно състояние да е изпитвал благодатта като светлина.
Веднага след този разговор Светлината и любовта вече не бяха с мене.
Докато разговарях с Ювеналий не забелязах в себе си никакво трепване на гордост... и въпреки това!
Нямах чистота, бях се върнал в себе си.
Господ намери чудесен начин да ме смири, като ми взе Светлината! Слава Нему!”


„Във втората заповед - ‘Възлюби ближния си като себе си’ – думата ‘като’ посочва не толкова степента или мярата на любовта, колкото дълбоката онтологична общност на целия човешки род. По образа на тази любов се възстановява разрушеното от греха единосъщие на човешкия род, който преди греха е бил един Човек.”



„В основата на духовното израстване е мъчителното усещане за собствената нищета. Това съзнание е източник на молитвена енергия, то е и онази здрава основа, върху която се гради цялото здание на спасението ни, чак до върха.”



„Да, вярваме, че Бог ни е сътворил по свой образ и подобие. Но как да удържаме смирението и то да бъде мяра за живота ни?
За това помага съзнанието, горчивото наше съзнание, че не живеем в съответствие с Божия план, извикал ни за живот. Че с греха сме помрачили Божия образ в нас.
Ако живеем в покаяние, то няма как да има край. Появява се чувството, че болестта е неизлечима с наши сили. Имайте това предвид, за да не би някой да потъне в самоувереност. Съзнанието за божествения ни произход идва по съвсем друг начин – чрез покаяние и плач, с които сърцето ни достига онова състояние, в което сам Бог разказва за собствената си любов. Самият живот ни разкрива пътя. Ако сме наистина надарени от Бога – качествата ни не могат да породят гордост.“