13.12.2015 г.

Осъществяване - себенаблюдение, себеконтрол и т.н.

Себенаблюдение? Себеконтрол? ...
Да, всеки предлагащ „мъдрости” ще ги препоръча. Всеки търсещ „мъдрости” ще се опита да ги упражни. Какво точно да упражниш обаче – да си даваш сметка, да се преценяваш, да се препрограмираш, насила да си придаваш вид, съответстващ на представата ти за „добро” (а всъщност – за лична авторитетност)?
Всичко това не е по-различно от останалите ни несъзнателни психични активности и създава само напрежение.
Всяка препоръка за поведение или състояние е една празна форма, която подхранва нашите заблуди.
Е, себенаблюдение, себеконтрол и всякакви други пожелателности биха могли да съществуват и действително, макар това да не са най-правилните думи за назоваването им. По-важното обаче е, че те не са нещо, което се упражнява в стремежа ни към развитие, а са просто естествено следствие на съзнателността.
Съзнателността, която вижда добре ограниченията на Аза, който в желанието си за лична изява втвърдява психичните си очертания и ги изпълва със себе си така, че нищо друго да не може да проникне в тях. Тази съзнателност води до намаляване на усещането за лична значимост, по същество – намаляване на самия Аз (той, всъщност е пречката пред осъществяването, а не осъществителят), в резултат на което се освобождава едно психично пространство. Когато то наистина е празно, тоест – изчистено, освободено (а не запълнено пак с представите ни за пространство, чистота, свобода и т.н.), то просто става част от тъканта на пространството в цялост. Това пространство гледа от всички страни и прониква във всички причини. Точно то е онова, което пряко отразява и нашите ограничения, а това представлява истинското себенаблюдение. Точно то е онова, което допуска в психичния ни процес само стойностни активности, а това представлява истинският себеконтрол.
Всъщност, то е всичко. Но от перспективата на Аза, то е нищото...
Да се има предвид.

19.11.2015 г.

Какво търсим и какво намираме?



Всички търсим.

Би могло да се каже, че търсенето е причина за движението.
И ако се опитаме да разгледаме процеса, още на повърхността изниква въпросът – какво търсим? Макар че от една страна бихме могли да разграничим различни обекти на търсенето си, например: щастие, пълноценни взаимоотношения, материални блага, нематериални качества, контрол над това, което ни се случва и т.н., всичко това, все пак, е някакъв стремеж за развитие, за цялост.

Малко или много всеки търси целостта си, но тъй като сме различни, всеки – от своето състояние на съзнание – намира смисъл в различни цели и стремежи, които смята, че ще му донесат удовлетворение или някакво израстване.

И очевидно ние няма как да си представим нещо напълно чуждо за нас, а полагаме пред себе си нашата лична идея за ценност, а в последствие търсим начин за нейната реализация. Това обаче означава, че ние всъщност затвърждаваме самите себе си – своите представи, своите критерии...

Днес има много популярни методи за един вид материализация на желанията, които използват определени физични принципи (НЛП, Силва метод, визуализации и др). Неоспоримо е, а Айнщайн дори е извел математическата формула за това, че енергията е разредена материя. Тези методи учат как да насочваме психичната си енергия така, че в един момент тя да събере достатъчно плътност и да се изяви в света на явленията. С това, т.нар. намиране, обаче, ние създаваме една огромна зависимост, която ни управлява и ограничава. Ясно е, че още първоначалното пожелаване на нещо е зависимост, но при получаването, особено когато е материализирано от самите нас, ние вече биваме напълно затворени и подчинени от тази изява, чийто енергиен заряд вбъдеще ще се изразходва върху нас (което някои наричат карма).

Търсенето почти винаги е форма на напрежение. То е свързано с неудовлетворението ни от това, което е в момента и желанието ни да го променим. Проблемът в този процес е, че той стеснява изключително много възприятията ни и сам по себе си е нещо като отказ от приемане на действителността, в актуалната ѝ форма. Това означава най-малко, че ние всъщност не познаваме добре тази действителност. И макар че искаме да вървим, реално не сме сигурни къде сме стъпили в момента, което е една от причините да се лутаме сред онези решения, които други твърдят, че могат да ни предложат.
Така демонстрираме склонност да превърнем търсенето в един външен процес и да се лишим от способността си за себенаблюдение и осъзнаване – есенциална за пътя ни.
Той разбира се, има и други аспекти.

Въпросът „какво” търсим ни предлага готови и видими форми. Доста по-изследователски звучи въпросът „защо”. И то – не по отношение на конкретен обект на търсенето ни, а защо изобщо търсим.

Изглежда в нас има нещо, което ни подсказва, че всичко може да е много по-различно. И изглежда това го има във всеки – някакъв първоначален извор на копнежа ни по нещо по-добро. Ние, обаче, вместо да оставим този чист копнеж да се развива, си присвояваме първичния му импулс и го впрягаме отново в обусловеността на личните си представи и намерения. Все пак хората, в които този подтик звучи по-отчетливо, насочват търсенето си своите идеи за нещо непреходно или универсално.

От една страна е ясно, че нашите концепции за абсолютност няма как да са самата абсолютност.
От друга страна пък, всяко търсене на такива стойности е един ужасно изявен егоцентризъм и демонстрация на бездънната ни алчност. Ние се опитваме да добием такава абсолютност за себе си, с което само доказваме относителния и ограничен характер на представите си за нея.
Ако обаче успеем да придадем едно допълнително измерение към това търсене, можем да установим, че няма как припряното и неспокойно търсещо същество да доближи пълноводното спокойствие на съвършенството.

Универсалното е универсално именно защото е винаги и навсякъде. Нашите тленни ръце не могат да заграбят нетленното. А осъзнаването на тази наша личностна неспособност, е вероятно най-значимата крачка по пътя ни, защото приемането ѝ осъществява един своеобразен пробив в затворената ни психика. В резултат на това у човека се развива една отвореност към всичко, която на Изток например наричат „внимание”. С това внимание ние започваме да улавяме присъствието на всичко около нас.

Когато не пречим с нашите изисквания към нещата, се оказва, че те имат много какво да ни кажат и много какво да ни дадат. Не за да разполагаме с него за себе си, а просто защото всичко е взаимодействие, споделяне. Познаването и непреченето на тази естественост всъщност е намиране. А би могло да се каже и че е една нова и непозната октава на търсенето, която с право можем да наречем и съзнателност.
От тук нататък следва естествен процес, в който вече без да уязвяваме с личната си ограничесност потенциала – в нас и във всичко – можем да наблюдаваме и съучастваме в неговото разгръщане и да позволим самите ние да бъдем намерени от една по-висша действителност.

16.11.2015 г.

Св. Йоан Кръстни (Хуан де ла Круз)



 „Всъщност делата, в които човек действа против волята си, най-често са по-угодни и по-ценни пред Бога, отколкото добрите дела, с които човек се успокоява.
Колкото е по-доволен човек от добрите си дела, толкова по невъзприемчив е и неспособен да приеме отвън нещо полезно.
Самолюбието от делата охлажда любовта.”



„Ако душата не потуши всяка възможна радост от осезаемото, в сетивната наслаждение се раждат всички възможни душевни ощетения.
Така радостта от видимото води до суета, разсеяност, ненаситност и безчестие.
Радостта на слуха води до блуждаене на въображението, бъбривост, обърканост.
Радостта от ароматите води до скъперничество, надменност, непокорство, арогантност.
Радостта от вкуса води до лакомия, алчност, агресивност, безсърдечие.
Радостта от предметното осезание води до похотливост, трескавост, страх.
И всичко това – до духовна безчувственост, ако не пълно, то поне съразмерна на влечението.
Удивителни са ползите, които душата извлича от отхвърлянето на подобни влечения. Чрез това плътската душа става духовна.„



„Паметта трябва да остане заключена и запечатана, за да не влиза в нея блуждаенето на мисълта, а да влезе само онзи, който влиза при заключена врата.
Всички най-големи измами влизат през вратата на паметта. И ако тя затъмни себе си, заблудата няма да намери къде да се изяви.
За да достигне до богосъзерцание душата трябва никога да не насочва мисълта си към конкретни и отделни неща и да не съхранява знанието за тях. Като се лиши от притежанията си, душата добива онова, което не може да се притежава.”



"Тъй като по необходимост висшето преобразяване и единосъщието не могат да досегнат човешката възприемчивост и възможности, душата трябва да се изпразни изцяло и драговолно от всичко, и земно, и небесно, което може да има общо с нея, защото в смирената, гола и умъртвена душа вече няма какво да попречи на Бог, да я запълни с делата си.
Ако някой не е напълно сляп, няма да позволи да бъде воден от Водача."



"Който обича сътвореното, пребивава в окаяно положение, тъй като любовта не само приравнява, но дори подчинява обичащия на любимото.
Докато душата обича нещо сътворено - тя остава в противоположност на висотата на Твореца, невъзприемчива за преобразяване и въздигане."
 „Когато се задържаш при нещо
спираш пътуването си.
За да можеш да бъдеш всичко,
трябва да се откажеш
да бъдеш каквото и да било.”



"При просветлението на душата не се додава нищо ново. Само се осветява онова, която тя има."



"Бог е готов много бързо да утеши душата и да облекчи нейните мъки и неволи, стига само тя да няма и да не иска да има друга утеха и облекчение, освен него."



"Когато някой усеща в себе си недостиг на любов, това е знак, че у него има някаква любов, понеже той забелязва недостигащото само чрез наличното. Когато обаче не усеща недостиг у себе си, това е знак, че у него няма никаква любов..."



“А блaженството не е в притежанията, а в голотата от тях и в бедността на духа.”



„Те си мислят, че е достатъчно да се уединят и да си променят начина на живот; на други пък им стига по разни начини да упражняват добродетелност, да редят молитви и да демонстрират смирение... Те гледат само как да нахранят и облекат своята природност в духовни утехи и преживявания, вместо да я оголят и отхвърлят всичко. Смятат, че трябва да отхвърлят само земното, а пропускат да я умъртвят и заради собственическото чувство към духовното.
Колко много се различават тези методи на самозваните Му приятели от тесния път към съвършенството. Те търсят себе си в Бога, а не Бога в себе си.”





„Едно от най-големите богатства за душата е осъзнаването и изживяването на нейната неспособност да постигне Бога.”



„Душата, ако иска да се доближи до Бога, е длъжна да живее в тази чистота, която е пълна отреченост от всичко. В този път се встъпва тогава, когато вече си изгубил всички пътища.”
 

18.10.2015 г.

Св. Силуан Атонски



"Дълго не знаех защо трябва да продължим да се съкрушаваме, щом Господ ни е простил греховете. Но после разбрах, че който няма съкрушение, не може да се задържи в смирението, защото гордостта е от злия дух, а Господ учи на кротост и това носи мира на душата."



"Господ е по-близо до нас, отколкото въздуха, който дишаме.
Всички ли знаят в себе си това?
Само онези, които са се отказали от своята воля."



"Молитвата, като връзка с Бога, действа само когато се изрича със съкрушение."

11.10.2015 г.

Джиду Кришнамурти



„Краят на търсенето е начало на нещо напълно различно.
Тогава оставаш част от самия живот и той те понася със себе си. Тогава вече няма нищо за намиране или установяване, а остава само красотата, отвъд тази, която могат да търсят хората.”



„Дали знанието може да доведе до промяна? Знанието е това, което познаваме. А ако умът ми знае към какво се променя, то това няма как да е промяна. Знанието е пагубно за промяната, тъй като по този начин става само средство за задоволяване. А докато има някакъв център, който търси това задоволяване, или друго облагодетелстване, или сигурност – това е затвърждаване на старото, няма промяна. А всички наши усилия са именно такива, нали?! Затова умът, който наистина желае промяна, трябва да бъде напълно свободен от знанието.”



"Ако може да видим един факт, без да изявяваме отношението си към него, тогава самият факт става много по-жив. Не само жив, но остава единствено фактът и нищо друго.Тогава той освобождава своята собствена енергия, която ни насочва в правилната посока."



"Няма път към истината. Тя не принадлежи нито на минало, нито на настояще – няма общо с протичането на времето. Цитатите на велики учители са повтаряне, а това не е истина. Истината е състояние на живот, което се проявява, когато умът не се стреми да разграничава, или да отличава себе си и да мисли за някакви постижения.
Умът, който се опитва нещо и се контролира за да постигне някаква цел, не е способен да докосне истината, тъй като преследва своята собствена проекция на цел. Независимо колко е благородна, тя е форма на себеобожаване."



„Паметта се проявява само когато преживяването не е пълно. Тя е утайка, резултат от предизвикателство, което не е осъзнато. Животът е процес на стимул и реакция. Стимулът винаги е нов, а реакцията винаги е стара, заради паметта. Реакцията, която е обусловена от миналото, не трябва да бъде дисциплинирана или преценявана, а да бъде осъзната. Така животът ще бъде постоянно нов и изпълващ. Това е възможно когато сърцето е пълно, но не с думи, неща и идеи. Паметта спира и идва любовта, в която всяко движение е новораждане.”



"Ние сме празни рафтове, ако не притежаваме. Ако не пълним живота си с обзавеждане, звуци, знания, това и онова. И този рафт вдига голяма врява, а тази врява ние наричаме живот и се радваме. Но когато се случи разрушение, излизане, тогава внезапно разкриваме себе си, такива, каквито сме - празен рафт, без особено значение."



„Авторитетът дава някакво чувство за сигурност, но който разбира смисъла на психичната революция трябва да бъде свободен от авторитети.
А възможно ли е да не разчитам на авторитета и на моя личен опит и преценка?
Моите преживявания са резултат на моите обусловености. Да, разчитането на тях ми дава чувството за сигурност, но това не реалността. Само в едно състояние може да съществува реалността – когато съзнанието е празно, свободно от миналото, преценката и всяка форма на външна или лична авторитетност.”



„Да живееш истински означава да си свободен. Но това не е свобода на избора или постъпките, тъй като те са ограничени от средата, обществото и т.н. (колкото и да не го осъзнаваме). Свободата няма нищо общо с това. Тя не е свобода от нещо, а свобода за себе си и в себе си.”



„Натрупаният опит
принадлежи на миналото,
а то обременява съзнанието.”

26.09.2015 г.

Софроний Сахаров (блажений старец)



„Пълнотата на снишението
предхожда пълнотата на съвършенството.”


„Винаги стой на ръба на бездната на отчаянието, а когато усетиш, че си на края на силите си, отстъпи малка крачка назад и пийни чаша чай.”


„Да се живее по християнски е невъзможно.
По християнски може само да се умира
в земната форма.”


„Бодърстването на ума и трезвостта на сърцето довеждат до онова, което на мнозина неопитни им се струва невероятно или преувеличено: човек открива в душата си наличието – и скрито, и явно – на всяко съществуващо зло, най-малкото като възможност, и действително вижда себе си...
Въпреки цялата тази мъчителност, това е безценно изживяване, понеже е пречистваш огън.”


„Какво става с човекът, който се превръща в покаяние? Той живее Истината вече не като продукт на мислите си, а като състояние на духа – фактът на самото битие.
Болката на собствената и цялата друга тленност разтваря вкамененото сърце, което свидетелства за безначалната Истина.”


„...В ония дни виждах другата Светлина, която проникваше тихо в сърцето ми и по чуден начин ми даваше да изпитвам състрадание и любов към всички, особено към по-суровите към мен. Светлината не ме напускаше през цялото време.
Една нощ при мен дойде отец Ювеналий, единственият ми съсед на етажа и ме попита за химните на св. Симеон Нови Богослов и нетварната светлина, за която той говори. До този момент аз не съм имал вътрешни въпроси за това явление, дадено ми свише и мисълта ми, устремена към Нога, не се връщаше към мен. За да отговоря на отец Ювеналий се замислих върху това, което ми се случва. Отговорих уклончиво, че не е за мене да съдя за опита на св. Симеон, но е възможно в своето благодатно състояние да е изпитвал благодатта като светлина.
Веднага след този разговор Светлината и любовта вече не бяха с мене.
Докато разговарях с Ювеналий не забелязах в себе си никакво трепване на гордост... и въпреки това!
Нямах чистота, бях се върнал в себе си.
Господ намери чудесен начин да ме смири, като ми взе Светлината! Слава Нему!”


„Във втората заповед - ‘Възлюби ближния си като себе си’ – думата ‘като’ посочва не толкова степента или мярата на любовта, колкото дълбоката онтологична общност на целия човешки род. По образа на тази любов се възстановява разрушеното от греха единосъщие на човешкия род, който преди греха е бил един Човек.”

15.09.2015 г.

Румен Денев



„Щастие няма.
Щастието на разума е капан за глупаци
в навалицата от алчни граждани.
Радостта е безплатна,
безкрайна и окончателна.”

 -------------------------------------------------

"Обикновеното блаженство на битието
ме понесе във вечното днес."

  -------------------------------------------------

"...винаги е късно да се бърза."

  -------------------------------------------------

„Вселената е чудесна местност,
където безнадеждните срещи са неизбежни.”

  -------------------------------------------------

„Сладка благодат капе от залеза.
Залязвам в залеза.
Залязвам в празната сегашност на пространството.
Залязвам зад оградите на разума. Залязвам.”

  -------------------------------------------------

„Когато се родих,
веднага се заплеснах
по състезания за шарени дрънкулки.
Сега си спомних моята любовница,
любимата любовница – смъртта.
Тя чака някъде
с часовниче,
което час по час поглежда.
А аз не помня в колко беше срещата.
И мястото не помня.
И лицето и.”

  -------------------------------------------------

„Умниците се обличат в принципи
и нападат с „ура” вселената,
а аз бях гол, без ризница,
но вселената беше в мене.”

  -------------------------------------------------

„Престъплението е наказание.”

12.08.2015 г.

Джон Дън




Червената Христова кръв поели –
червените души ще станат бели.

------------------------------------------------

И ме учѝ на покаяние, защото то е същото,
като изкупването на кръвта ми с Твоето могъщество.

------------------------------------------------

Сърцето оформи, о, Бог триипостасен,
понеже то все тъй към теб върви;
за да ме извисиш – стъпчи ме с тежестта си,
убивай ме и тъй ме обнови.
...
Разкъсай, раздели ми възела особен,
вземи ме в плен, със цялата си грубост,
единствено затворен от Теб – ще съм свободен
и ще съм свят - когато ме погубиш.



1.08.2015 г.

Маргьорит Порет



„Ако някой попита свободната душа дали иска да иде в рая, тя ще отговори: Не. Защо да поиска нещо подобно? Ако тя пожелае каквото и да е, ще разграничи себе си от Любовта, в която живее.”

"Да си беден по дух означава да си оставил всичко в божиите ръце. Тъй както преди да те е имало."

„Само непорочният се спасява от безпокойствата.”

„И желанията ме бяха затворили
в своята обвързваща сила...
А сърцето се очиства от това –
да пожелае чистото Нищо.”

„Делът на човека е да направи всичко, което се отнася до разума,
делът на любовта е на Бог и единствено нему.”

29.07.2015 г.

Няма ненаказано добро



„Няма ненаказано добро.”
Кой не си го е помислял, или казвал. Това обаче не е заучена песничка за хленчене, а е народна мъдрост. Което ще рече, че означава нещо много повече от личното чувство за онеправданост.
Доброто, очакващо да му се върне добро, е сметкаджийство.
Доброто, очакващо благодарност, е показност.
Онова добро, което приема съпротивата срещу него хрисимо, затвърждава себе си именно като добро.
Затова – доброто, което се надява на каквато и да е форма на възмездие, е зле маскирана корист.
Само онова, което приема наказанието си, е с правилна посока. Именно това е началото на обръщането към Доброто.

27.07.2015 г.

Сянката на Единността

Пожелаването на физически контакт (например – стискане на ръка) е сянка на желанието за единност с човека.
Желанието за единност с човека е сянка на желанието за единност с всичко.
Желанието за единност е сянка на самата единност.

И е радостно, че зад всички сенки, Единността просто присъства,
но ти няма защо да се радваш, Сянко.

19.07.2015 г.

Нисаргадатта Махарадж



"Личният интерес и вниманието към себето са фокусните точки на илюзията. Наблюдавай деня си, блуждаещ между желание и страх. Наблюдавай го добре и виж как съзнанието ти приема неизброими имена и форми, като съскаща срещу скалите река. Наблюдавай внимателно себичния му (затворен в себе си) мотив и го опознай, с което той ще се разтвори."


~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~

"Тялото е само храна за съзнанието."


~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~

"Каквото знаеш за себе си идва отвън, затова го изхвърли."

15.07.2015 г.

“Злото е нееволюирало добро”



Петър Дънов е казал, че “злото е нееволюирало добро” (и Ваклуш Толев). Не съм сигурен, дали е бил правилно разбран от последователите си. Нещата, разбира се, са прости. Но, първо, простото не привлича вниманието ни (не провокира); второ, сложни са за описание и обяснение - понеже това са вторични ограничени похвати за предаване на информация и нямат общо с действителността, такава, каквато е сама по себе си.
Та... Всичко притежава свойства – отличителни, вътрешни, потенциални... каквито и да са. Свойствата в цялост съставят характеристиката на своя източник, но като конкретни проявления са частични и ограничени. И все пак, ако качествата са подчинени на цялото, те просто служат за разгръщането му. Но ако едно качество вижда себе си като отделност, то опитва да се затвърди, да се наложи и да доминира. И след като то е твърде ограничено, начините, по които опитва да направи това, могат да бъдат всякакви, но винаги насочени срещу съвкупността от други свойства. Това е злото.
Невежеството на отделното качество не му позволява да осъзнае корена на съществуването си. То познава само себе си (реално – няма познание за нищо, след като няма съзнание за взаимността, но има възприятия само за и от личното си ограничение), поради което започва да губи дори жизнено съдържание (понеже то идва от целостта и отвореността) и в стремежа си да го запазва, доколко може, започва да ограбва жизненото съдържание на средата си (което само донякъде е възможно). Това е злото. И точно това представлява човекът.
Когато отделното качество осъзнае ограничението си (когато придобие достатъчно опитност в себеналагането и види, че така печели много неща, но от тези, които после задължително се губят) и усети в себе си фундаментална нужда от по-висш смисъл, то започва да провижда взаимосвързаността на всичко. Ако реши да се отдаде на процеса в един момент осъзнава необходимостта да пожертва своите очертания и да се подчини напълно на цялото. С това възвръща хармоничността на системата. Самото то се разгръща и подпомага разгръщането на всичко. Това е доброто.

11.07.2015 г.

Св. Николай Велимирович



„Гордост?!
Атом въстанал срещу Необята.”


„Единствената ми свобода е
да служа на нещо по-добро от себе си.”


"Телесният пост е само символ.
Внесох пост и в душата си, за да я очистя;
в ума си - за да изпъдя мечтите;
в сърцето си - за да изтребя привързаностите.
И постът внесе в душата ми смирение.
Вля в мен храброст, за която не знаех,
когато бях въоръжен с цялото мирско оръжие."


"Знанието си духовният взор е нарекъл със скромно име - вяра.
Вярата си плътските очи са нарекли с гордо име - знание."


"Никой нов ден не признава уговорката ти със стария."

6.07.2015 г.

Едвин Сугарев

ЗАВЕЩАНИЕТО

аз бях и съм
не знам дали ще бъда
но всъщност няма никакво значение
тревата ще расте и изворът ще блика
потоците ще следват своя път
ще идват птиците и после ще отлитат
и все тъй празнотата ще обвързва
огромната скала и песъчинката

това е всъщност мойто завещание
изписано с дъха ми
на ветровете поверено
за всякакви наследници валидно


-------------------------------------------------




ОТ САМО СЕБЕ СИ


„Сините планини от само себе си са сини планини,
белите облаци от само себе си са бели облаци.”

Дзенрин Кушу


Аз от само себе си съм този който съм
ни повече
защото няма повече
ни по-малко
защото няма по-малко
да бъдеш себе си не се постига чрез това да си голям или малък
и няма общо с никакви мащаби
но има нещо общо с тяхното взаимно
пресичане преливане разтапяне
с това да бъде всичкото във всичко
дори и в липсата
дори в самото нищо

Аз от само себе си съм само празнота
защото ако всички форми тук са обиталища
то празнотата е
което обитава
вървя под празното небе и стъпвам върху празната трева
която също тъй от само себе си израства

Аз от само себе си съм ръкопляскане с една ръка
проход без врата желязна флейта
мога да позная себе си единствено
когато разбера че няма аз
и всъщност няма нищо за познаване
в този сплит натрапени понятия приети вери и назаем взети възгледи
в дъното на самоличността
в утаечната тиня

Аз от само себе си съм само в този миг
и миг преди това съм бил съвсем различен
и само миг по-сетне друг ще бъда
никаква застиналост като река потичам
и от само себе си съм обитателят на тези погранични територии
положени помежду минало и бъдеще
достатъчно нищожни
да не съществува времето във тях
но и достатъчно обширни
за да ги наричаме Голямата земя
където хоризонтите изчезват

Аз от само себе си съм процепът към други светове

Аз от само себе си съм тясното око на бога
моето око което гледа бога
окото божие което гледа мен
едно взаимно гледане през дупка в огледалото

Аз от само себе си съм лукова глава
и времето лицата ми обелва

Аз от само себе си съм сребърната охлювна следа
която чезне в черен процеп между камъните
и като нишката на Ариадна води в тъмното
към дъното на нищото където
ме чака истинското ми лице ме чака същността ми
от времето преди да се родя

Аз от само себе си съм само прах под вятъра

Аз от само себе си съм този който съм

4.07.2015 г.

Чудеса

Още като са умували върху догматиката си, т.нар. свети Отци на църквата не са имали единодушие върху въпроса - дали чудесата са от бога, или от дявола. После са тръгнали да търсят компромиси по най-невдъхновени начини, но би могло да се каже, че този въпрос си остава неразрешен. За тях.
За наистина мъдрите от тях обаче никога не е съществувал подобен въпрос. Какво казват те - чудото, само за себе си, си е природен феномен, а вече определена сила получава власт в самите човешки възприятия. Когато просто го приемеш и това никак не измести вниманието ти от вътрешната посока, е едно. Когато ти спечели вниманието обаче, тоест - те съблазни, е друго...

29.06.2015 г.

заблудата, наречена щастие

В моментите, в които човек успява да се освободи от всяка представа за себе си, и всички концепции и намерения, в него се освобождава едно пространство. Тази чистота и лекота моментално се изпълва с всеобемаща и цялостна съдържателност, усещането за която носи най-пълното право да се нарече Радост (истинска, тъй като разгръща собствената си действителност, а не измислена от човека, или субективна).
Когато обаче човек обърне внимание на тази Радост, тя започва да се втвърдява (достатъчно е да наблюдаваш себе си – това се вижда много ясно). Превръща се в чувство, което човекът се опитва да задържи. Тя става все по-осезателна за неговото съзнание, но именно поради това втвърдяване губи връзката със собствения си извор, който почива в чистотата и липсата на всякакви психични конкретизации.
После човекът започва да търси това усещане и така изгубва реалността му завинаги, като я заменя с имитациите, които сам създава.
Така е родена и заблудата, наречена щастие, като обект на стремление, желание и блян.

20.06.2015 г.

Сила

Сила.
Какво е сила?
Всеки я търси, за да я прилага.
А езикът и физиката ни я обясняват.
Думата "сила" в българския език има общ произход с думата "сила" на санскрит (на сансрит се чете межди "с" и "ш"). На сансрит "сила" означава подчинение. По-точно - пълно и смирено приемане на изискванията на това, което е.
И след като физиката казва, че силата е мярка за взаимодействие, а също и че представлява векторна величина - тоест има начало (произход, извор) и посока, би трябвало да ни стане ясно къде се намира силата и как се заражда.
Във вътрешния център на приемането.

17.06.2015 г.

Лю Дунбин (Люй Бин)



„Всички форми са условни. Познанието е функция на ума, но субстанцията му е тишината. Ако държиш ума върху нещо условно, тогава те владеят личните ти условности и ти не разполагаш със себе си напълно, нито можеш да познаеш нещо напълно.”

  ............................

"Остави изявените неща, така че нищо пред ума да няма.
Това е истинската безкрайност на първоначалното.
Пространството е тихо,
няма знаци;
по пътя на същността и живота
ти забравяш концептуалното съзнание.
След като изчезне концептуалното съзнание -
реалността в основата просто се вижда."

 ............................

„Оживяването на Духа произхожда от умирането на ума.
Ако хората успеят да убият ума си, оживява онова, което само по себе си е.
Убиването на ума въобще не означава пустота, а означава неразграничено, пълно внимание.”

13.06.2015 г.

Да наблюдаваш

Прав е Кришнамурти, като казва, че най-висшата форма на човешка интелигентност е умението да наблюдаваш, без да оценяваш, но не осветлява пътя за постигането на това умение.
Единственият начин да наблюдаваш чисто, е ако не упражняваш никаква форма на себезаявяване. Възприятие без възприятие. Присъствие без присъствие.
Осъзнавайки, че най-беглата преценка, най-ефирното нaмятане на мисъл върху нещо, е агресия. Опит за субективизация на нещата, поради липсата на собствена - затворена в карцера на личността - действителност. Тази агресия е цялата човешка реалност.
И това, че го казвам и го показвам пред вас, също е част от моята неправомерна намеса в чистата действителност. И вашето възприятие, вашето отношение към тези думи, дори да е прегръщащо, ще е поредната форма на агресия – на субективизиране на нещата – опит за напъхване в психика, за поглъщане на съществуването.
Добре е, че само съществуване си остава неуязвимо. Дори е прекрасно. Това обаче не прави нашето безумие прекрасно. Не би трябвало да е трудно да се откажем от него, нали...

9.06.2015 г.

Собственият път

Различни сме. И всеки има свой път към истината, нали така...
Само дето индивидуализирането по същество представлява стесняване. Различията се дължат на натрупвания, които филтрират и изкривяват. Да, всеки има свой път към представата си за истина.
Но пътят към разширяването (не на натрупванията, а на процепа за навлизане на светлина през тях) е един, единствен и универсален. Точно обратният - на освобождаване от всички тези натрупвания и отъждествявания (например с истина).
Пътят към истината няма как да не е единствен, просто защото в него истината води. От нас се изисква да не и налагаме своите зависимости. Достатъчно е да сме тихи и чисти - тя свети и ни приобщава към себе си. Това може да се нарече отвореност, възприемчивост. И няма вариации.
Пътят е един.

4.06.2015 г.

Промяна



Спокойно можем да оставим настрана наизустеното и теоретично „можеш да промениш света само като промениш себе си” и да проведем собствено изследване.
Можем ли да променим някого? Нашата намеса винаги е външна спрямо него, а това провокира напрежение. Напрежението винаги е опит за затвърждаване на старото и невъзприемчивост за нещо ново.
Това, което на първо място трябва да се промени, са условията. Същевременно обаче условията са резултат от цялото минало на всички нас и ни обхващат всички. Дори да опитаме да посадим цветче, след нас идва онзи, който ще го стъпче. Средносрочно погледнато – условията не зависят от индивида.
Тогава става ясна единствената възможна промяна за средата – ти самият да си облагородяващо условие. Не да правиш, не да програмираш, а да си.
Това става лесно – достатъчно е само да се откажеш от себе си (освобождаваш своето място и този „вакуум” наистина чисти всичко около теб, доколкото е възможно).

28.05.2015 г.

Преодоляване на страховете



Страховете са преодолими, това е сигурно. И животът, и възприятията ще се подобрят от това – също е сигурно.
Другото обаче, което е сигурно, че ако тръгнеш да преодоляваш страхове, само ги захранваш още повече с внимание и енергия.
Опитът за преодоляване, който се прави с цел и намерение за облагодетелстване на себето, всъщност увеличава площта, върху която въздействат страховете, но може да ги направи по-рафинирани (не толкова явни и груби) и именно затова - по-опасни.
Страхът може да се стопи само като следствие на преодоляването на субективността (той винаги е ирационален и е просто една глупост на егоцентризма), а то пък е следствие от отказването от лично утвърждаване.
Ама, как така отказване от утвърждаване?! Ами, ей така – качествата ти няма да изчезнат, но желанието да ги изтъкваш си е пак глупост на егоцентризма, а желанието за облагодетелстване е просто алчност, която търси какво и от кого да заграби. Нали затова са страховете – да не вземеш да не успееш.
Щото иначе – няма какво да успяваш – достатъчно цялостен си, а и добре знаеш, че каквото има да идва, ще дойде, каквото има да си заминава – ще си иде. Да искаш нещо да задържиш е просто истерия.
Пък и ценности извън себе си търсят само онези, които нямат вътре.
Тъй де, дерзай!

20.05.2015 г.

Егоизмът и неговата здравословност



Колкото и абстрактно да звучи понятието егоизъм, все пак би могло да се приеме, че има и някаква форма на дефинираност. Състои се във вниманието, поставено само или предимно върху личните интереси. Това е форма на психично отношение към нещата въобще и се проявява във видими действия, по които другите често определят степента на егоизъм. Докато видимите проявления биха могли да бъдат различни, което се дължи и на останалите качества на съответната личност, всъщност принципът на психичното отношение “егоизъм” си остава непроменим за човека, понеже е обвързан с природата на психиката и начина, по който тя функционира. Както аз често казвам, всеки човек е точка на възприятие и измерва всичко останало като относително движение спрямо тази точка. Това е съдържанието на понятието “егоцентричен”, но егоизмът е естествено следствие от егоцентризма. Психологията би ги разграничила напълно, което обаче е просто отказ от цялостен образ и от проследяване на взаимовръзките. Егоцентризмът за човека е фундаментален, а егоизмът би могъл да се приеме дори за инстинкт, тъй като условно той може да бъде разгледан и като силно култивирана и леко рафинирана форма на инстинкта за себесъхранение. Този инстинкт се смята за есенциален за запазването на човешките живот и здраве, но точно тук си проличава най-много ограничеността на научния подход и липсата на истинско наблюдение върху психичните процеси. Със сигурност, ако можем да разграничим само физиологичния аспект на човека – инстинктът за себесъхранение звучи като нещо здравословно. Със сигурност обаче, ако разграничим само психологичния аспект – инстинктът за самосъхранение е вероятно най-големият ограничител на човешкото съзнание. Да не говорим, че е и една от носещите колони на страха. Точно така стоят нещата и с егоизма. Има изключително естетични и хуманни форми на егоизъм, но те се дължат единствено на култивираност, която просто води човека към различни нива, сфери и начини за постигане на удовлетворение. Независимо от това, личното удовлетворение и неговите застрашители си остават единственият мотиватор на човешките действия. Вероятно “зравословността” би могла да се преценява по резултата, но това е само ако приемем за абсолютно меродавни познатите ни критерии, а дори и така - можем да измерваме единствено относителни различия между един резултат и друг. Приемаме за здрава: една добре функционираща система, според представите ни за нея и управляващите я закономерности. В представите ни обаче почти винаги отсъства възможността за фундаментална промяна и за революция в системата, понеже това са непознати за нас неща. Така например, един човек, който остарява бавно и без изявени конкретни физиологични недостатъци, се приема за идеално здрав. В днешното общество дори това “здраве” звучи невероятно. Обаче искам да обърна внимание, че остаряването, само по себе си, е вид физиологична дисфункция, която между другото се дължи именно на егоизма. На пръв поглед може да прозвучи изненадващо подобно твърдение, но няма нищо по-логично от него. Човешкият, а и всеки друг организъм, за да може да функционира осъществява определени метаболитни процеси – извършва се обмяна на веществата (а също и на енергии, което е същото). Какво означава обмяна – би следвало нещо да се приема, да се адаптира и обработва за нуждите на системата и нещо да се изхвърля. В нас обаче винаги има процеси на задържане на тези, уж външни вещества и енергии, поради което в организма се натрупват техни отлагания. По този начин той става все по-задръстен и непроводим и така се движи уверено към смъртта. Това е точно егоизмът, който винаги се опитва да задържи нещо, без значение колко съзнателно е това. От тази гледна точка дори самата идея за здравословен егоизъм звучи изключително нездравословно, тъй като именно добрите и полезни за нас неща са онези, които ние най-много искаме да задържим. Това всъщност е много по-изявен егоизъм от онзи, който успява да осъзнае “вредата” си. Той води до много особени форми на високомерие и надменност, които най-често биват наричани “съзнателност”, що се отнася до себе си и “любов”, що се отнася до другите – пак поради липсата на критерий и поради съответствията им с изградените в нас (а реално – заимствани) представи. Само чистото наблюдение върху собствената психика и нейните процеси може да ни държи будни за пълното ни подчинение на егостремителността. И само тази начална форма на съзнателност ни дава възможност да познаем нещо, което може да се нарече трансперсонално съзнание, тъй като преодоляването на зависимостта от личното възприятие води до една широка осветеност на обективните (а и невидими) процеси във и около нас. Това е, което носи съдържанието на понятия като мъдрост, познание, гносис, дори дух....
Това трансперсонално съзнание, поради непосредственото осезаване на свързаността на всичко с всичко, е и действителното съдържание на любовта.

17.03.2015 г.

вяра

Думата вѣра е старославянска, а произходът и е свързан с праиндоевропейското прилагателно wēros, което, всъщност знаем (използва се в почти всички европейски езици), че означава – правдив, истинен.
Затова значението на думата „вяра” не е свързано с убедеността в нещо, а напротив – със свободата от убедености и упованието в истинността на самата истина, освободена от човешките представи за нея.
Затова и не можеш да вярваш в нещо, а вярваш във всичко. Или по-скоро: вярваш.

17.02.2015 г.

Криза

Така модерната дума „криза” произлиза от гръцки език и означава „осъждане”. Използвана е например в Евангелие на Йоан, където е превеждана като „съд”.
Тоест – кризата е съдбата, която сами сме заслужили.

13.02.2015 г.

причината за цялата човешка мъка

Само една малка част от теб е тази,
която може да чувства болки, несгоди и разочарования.
Това е човешката самонадеяност.

15.01.2015 г.

Manisola

За тайнството на богомилите и катарите Консоламент (Утешението на Светия дух) се намират, все пак, оскъдни исторически и литературни сведения. За следващото, по-висше тайнство, такива отсъстват напълно.
Сакраментът Манисола е ритуално посвещение на Съвършения катар, представляващо „добрия край” на земния човешки път, в смисъла на най-висшата фаза на човешко развитие – едно завършено човешко същество, осъществяващо в себе си и чрез себе си божествения план.
Празникът Манисола е бил свързван с есенното равноденствие, тъй като равните ден и нощ са били символ на пълното преодоляване на полярността, при което съвършеният помирява окончателно мъжкия и женския принцип в себе си, слети в единство и любов.
Названието произлиза от Мани и Сол. Името Мани, прието от вдъхновителя на манихейството, произлиза от санскрит и се превежда обикновено като кристал, скъпоценен камък. Реално обаче означава материя, която е напълно проникната от светлината. Затова Манисола символизира момента, в който човек става напълно проникнат от светлината на духовното слънце (Сол). Докато Консоламентът представя навлизането на Светия Дух в човека (Петдесетница) и определена фаза от процеса на обожествяването му (трансфигурация), Манисола е завършването на този процес, когато земният човек става напълно проникнат от Духа.
Самият ритуал е наподобявал донякъде Тайната вечеря, тъй като е бил разчупван хляб (като символ на всепроникващото излъчване на Светия дух) и е била поднасяна онази славна свещена чаша с Христова кръв (приемайки която съвършеният става пълнокръвна клетка от Христовото тяло). Място в него е заемал и следният пасаж от Евангелие на Лука: „А ония, които се удостоят да достигнат онзи свят и възкресението от мъртвите, нито се женят нито се омъжват. И не могат вече да умрат, понеже са равни на ангелите; и, като участници на възкресението, са чада на Бога.”
Това тайнство е било изпълнявано и при манихеите, и есеите.
С името Манисола от малцина е била наричана и чистата жизнена сила, необвързана още с материалния си носител, както и онова отвъдземно пространство, населено от вече освободените, осъществили Манисола човешки същества (а всъщност всички употреби означават една и съща Чистота).