29.06.2015 г.

заблудата, наречена щастие

В моментите, в които човек успява да се освободи от всяка представа за себе си, и всички концепции и намерения, в него се освобождава едно пространство. Тази чистота и лекота моментално се изпълва с всеобемаща и цялостна съдържателност, усещането за която носи най-пълното право да се нарече Радост (истинска, тъй като разгръща собствената си действителност, а не измислена от човека, или субективна).
Когато обаче човек обърне внимание на тази Радост, тя започва да се втвърдява (достатъчно е да наблюдаваш себе си – това се вижда много ясно). Превръща се в чувство, което човекът се опитва да задържи. Тя става все по-осезателна за неговото съзнание, но именно поради това втвърдяване губи връзката със собствения си извор, който почива в чистотата и липсата на всякакви психични конкретизации.
После човекът започва да търси това усещане и така изгубва реалността му завинаги, като я заменя с имитациите, които сам създава.
Така е родена и заблудата, наречена щастие, като обект на стремление, желание и блян.

20.06.2015 г.

Сила

Сила.
Какво е сила?
Всеки я търси, за да я прилага.
А езикът и физиката ни я обясняват.
Думата "сила" в българския език има общ произход с думата "сила" на санскрит (на сансрит се чете межди "с" и "ш"). На сансрит "сила" означава подчинение. По-точно - пълно и смирено приемане на изискванията на това, което е.
И след като физиката казва, че силата е мярка за взаимодействие, а също и че представлява векторна величина - тоест има начало (произход, извор) и посока, би трябвало да ни стане ясно къде се намира силата и как се заражда.
Във вътрешния център на приемането.

17.06.2015 г.

Лю Дунбин (Люй Бин)



„Всички форми са условни. Познанието е функция на ума, но субстанцията му е тишината. Ако държиш ума върху нещо условно, тогава те владеят личните ти условности и ти не разполагаш със себе си напълно, нито можеш да познаеш нещо напълно.”

  ............................

"Остави изявените неща, така че нищо пред ума да няма.
Това е истинската безкрайност на първоначалното.
Пространството е тихо,
няма знаци;
по пътя на същността и живота
ти забравяш концептуалното съзнание.
След като изчезне концептуалното съзнание -
реалността в основата просто се вижда."

 ............................

„Оживяването на Духа произхожда от умирането на ума.
Ако хората успеят да убият ума си, оживява онова, което само по себе си е.
Убиването на ума въобще не означава пустота, а означава неразграничено, пълно внимание.”

13.06.2015 г.

Да наблюдаваш

Прав е Кришнамурти, като казва, че най-висшата форма на човешка интелигентност е умението да наблюдаваш, без да оценяваш, но не осветлява пътя за постигането на това умение.
Единственият начин да наблюдаваш чисто, е ако не упражняваш никаква форма на себезаявяване. Възприятие без възприятие. Присъствие без присъствие.
Осъзнавайки, че най-беглата преценка, най-ефирното нaмятане на мисъл върху нещо, е агресия. Опит за субективизация на нещата, поради липсата на собствена - затворена в карцера на личността - действителност. Тази агресия е цялата човешка реалност.
И това, че го казвам и го показвам пред вас, също е част от моята неправомерна намеса в чистата действителност. И вашето възприятие, вашето отношение към тези думи, дори да е прегръщащо, ще е поредната форма на агресия – на субективизиране на нещата – опит за напъхване в психика, за поглъщане на съществуването.
Добре е, че само съществуване си остава неуязвимо. Дори е прекрасно. Това обаче не прави нашето безумие прекрасно. Не би трябвало да е трудно да се откажем от него, нали...

9.06.2015 г.

Собственият път

Различни сме. И всеки има свой път към истината, нали така...
Само дето индивидуализирането по същество представлява стесняване. Различията се дължат на натрупвания, които филтрират и изкривяват. Да, всеки има свой път към представата си за истина.
Но пътят към разширяването (не на натрупванията, а на процепа за навлизане на светлина през тях) е един, единствен и универсален. Точно обратният - на освобождаване от всички тези натрупвания и отъждествявания (например с истина).
Пътят към истината няма как да не е единствен, просто защото в него истината води. От нас се изисква да не и налагаме своите зависимости. Достатъчно е да сме тихи и чисти - тя свети и ни приобщава към себе си. Това може да се нарече отвореност, възприемчивост. И няма вариации.
Пътят е един.

4.06.2015 г.

Промяна



Спокойно можем да оставим настрана наизустеното и теоретично „можеш да промениш света само като промениш себе си” и да проведем собствено изследване.
Можем ли да променим някого? Нашата намеса винаги е външна спрямо него, а това провокира напрежение. Напрежението винаги е опит за затвърждаване на старото и невъзприемчивост за нещо ново.
Това, което на първо място трябва да се промени, са условията. Същевременно обаче условията са резултат от цялото минало на всички нас и ни обхващат всички. Дори да опитаме да посадим цветче, след нас идва онзи, който ще го стъпче. Средносрочно погледнато – условията не зависят от индивида.
Тогава става ясна единствената възможна промяна за средата – ти самият да си облагородяващо условие. Не да правиш, не да програмираш, а да си.
Това става лесно – достатъчно е само да се откажеш от себе си (освобождаваш своето място и този „вакуум” наистина чисти всичко около теб, доколкото е възможно).