19.11.2015 г.

Какво търсим и какво намираме?



Всички търсим.

Би могло да се каже, че търсенето е причина за движението.
И ако се опитаме да разгледаме процеса, още на повърхността изниква въпросът – какво търсим? Макар че от една страна бихме могли да разграничим различни обекти на търсенето си, например: щастие, пълноценни взаимоотношения, материални блага, нематериални качества, контрол над това, което ни се случва и т.н., всичко това, все пак, е някакъв стремеж за развитие, за цялост.

Малко или много всеки търси целостта си, но тъй като сме различни, всеки – от своето състояние на съзнание – намира смисъл в различни цели и стремежи, които смята, че ще му донесат удовлетворение или някакво израстване.

И очевидно ние няма как да си представим нещо напълно чуждо за нас, а полагаме пред себе си нашата лична идея за ценност, а в последствие търсим начин за нейната реализация. Това обаче означава, че ние всъщност затвърждаваме самите себе си – своите представи, своите критерии...

Днес има много популярни методи за един вид материализация на желанията, които използват определени физични принципи (НЛП, Силва метод, визуализации и др). Неоспоримо е, а Айнщайн дори е извел математическата формула за това, че енергията е разредена материя. Тези методи учат как да насочваме психичната си енергия така, че в един момент тя да събере достатъчно плътност и да се изяви в света на явленията. С това, т.нар. намиране, обаче, ние създаваме една огромна зависимост, която ни управлява и ограничава. Ясно е, че още първоначалното пожелаване на нещо е зависимост, но при получаването, особено когато е материализирано от самите нас, ние вече биваме напълно затворени и подчинени от тази изява, чийто енергиен заряд вбъдеще ще се изразходва върху нас (което някои наричат карма).

Търсенето почти винаги е форма на напрежение. То е свързано с неудовлетворението ни от това, което е в момента и желанието ни да го променим. Проблемът в този процес е, че той стеснява изключително много възприятията ни и сам по себе си е нещо като отказ от приемане на действителността, в актуалната ѝ форма. Това означава най-малко, че ние всъщност не познаваме добре тази действителност. И макар че искаме да вървим, реално не сме сигурни къде сме стъпили в момента, което е една от причините да се лутаме сред онези решения, които други твърдят, че могат да ни предложат.
Така демонстрираме склонност да превърнем търсенето в един външен процес и да се лишим от способността си за себенаблюдение и осъзнаване – есенциална за пътя ни.
Той разбира се, има и други аспекти.

Въпросът „какво” търсим ни предлага готови и видими форми. Доста по-изследователски звучи въпросът „защо”. И то – не по отношение на конкретен обект на търсенето ни, а защо изобщо търсим.

Изглежда в нас има нещо, което ни подсказва, че всичко може да е много по-различно. И изглежда това го има във всеки – някакъв първоначален извор на копнежа ни по нещо по-добро. Ние, обаче, вместо да оставим този чист копнеж да се развива, си присвояваме първичния му импулс и го впрягаме отново в обусловеността на личните си представи и намерения. Все пак хората, в които този подтик звучи по-отчетливо, насочват търсенето си своите идеи за нещо непреходно или универсално.

От една страна е ясно, че нашите концепции за абсолютност няма как да са самата абсолютност.
От друга страна пък, всяко търсене на такива стойности е един ужасно изявен егоцентризъм и демонстрация на бездънната ни алчност. Ние се опитваме да добием такава абсолютност за себе си, с което само доказваме относителния и ограничен характер на представите си за нея.
Ако обаче успеем да придадем едно допълнително измерение към това търсене, можем да установим, че няма как припряното и неспокойно търсещо същество да доближи пълноводното спокойствие на съвършенството.

Универсалното е универсално именно защото е винаги и навсякъде. Нашите тленни ръце не могат да заграбят нетленното. А осъзнаването на тази наша личностна неспособност, е вероятно най-значимата крачка по пътя ни, защото приемането ѝ осъществява един своеобразен пробив в затворената ни психика. В резултат на това у човека се развива една отвореност към всичко, която на Изток например наричат „внимание”. С това внимание ние започваме да улавяме присъствието на всичко около нас.

Когато не пречим с нашите изисквания към нещата, се оказва, че те имат много какво да ни кажат и много какво да ни дадат. Не за да разполагаме с него за себе си, а просто защото всичко е взаимодействие, споделяне. Познаването и непреченето на тази естественост всъщност е намиране. А би могло да се каже и че е една нова и непозната октава на търсенето, която с право можем да наречем и съзнателност.
От тук нататък следва естествен процес, в който вече без да уязвяваме с личната си ограничесност потенциала – в нас и във всичко – можем да наблюдаваме и съучастваме в неговото разгръщане и да позволим самите ние да бъдем намерени от една по-висша действителност.

16.11.2015 г.

Св. Йоан Кръстни (Хуан де ла Круз)



 „Всъщност делата, в които човек действа против волята си, най-често са по-угодни и по-ценни пред Бога, отколкото добрите дела, с които човек се успокоява.
Колкото е по-доволен човек от добрите си дела, толкова по невъзприемчив е и неспособен да приеме отвън нещо полезно.
Самолюбието от делата охлажда любовта.”



„Ако душата не потуши всяка възможна радост от осезаемото, в сетивната наслаждение се раждат всички възможни душевни ощетения.
Така радостта от видимото води до суета, разсеяност, ненаситност и безчестие.
Радостта на слуха води до блуждаене на въображението, бъбривост, обърканост.
Радостта от ароматите води до скъперничество, надменност, непокорство, арогантност.
Радостта от вкуса води до лакомия, алчност, агресивност, безсърдечие.
Радостта от предметното осезание води до похотливост, трескавост, страх.
И всичко това – до духовна безчувственост, ако не пълно, то поне съразмерна на влечението.
Удивителни са ползите, които душата извлича от отхвърлянето на подобни влечения. Чрез това плътската душа става духовна.„



„Паметта трябва да остане заключена и запечатана, за да не влиза в нея блуждаенето на мисълта, а да влезе само онзи, който влиза при заключена врата.
Всички най-големи измами влизат през вратата на паметта. И ако тя затъмни себе си, заблудата няма да намери къде да се изяви.
За да достигне до богосъзерцание душата трябва никога да не насочва мисълта си към конкретни и отделни неща и да не съхранява знанието за тях. Като се лиши от притежанията си, душата добива онова, което не може да се притежава.”



"Тъй като по необходимост висшето преобразяване и единосъщието не могат да досегнат човешката възприемчивост и възможности, душата трябва да се изпразни изцяло и драговолно от всичко, и земно, и небесно, което може да има общо с нея, защото в смирената, гола и умъртвена душа вече няма какво да попречи на Бог, да я запълни с делата си.
Ако някой не е напълно сляп, няма да позволи да бъде воден от Водача."



"Който обича сътвореното, пребивава в окаяно положение, тъй като любовта не само приравнява, но дори подчинява обичащия на любимото.
Докато душата обича нещо сътворено - тя остава в противоположност на висотата на Твореца, невъзприемчива за преобразяване и въздигане."
 „Когато се задържаш при нещо
спираш пътуването си.
За да можеш да бъдеш всичко,
трябва да се откажеш
да бъдеш каквото и да било.”



"При просветлението на душата не се додава нищо ново. Само се осветява онова, която тя има."



"Бог е готов много бързо да утеши душата и да облекчи нейните мъки и неволи, стига само тя да няма и да не иска да има друга утеха и облекчение, освен него."



"Когато някой усеща в себе си недостиг на любов, това е знак, че у него има някаква любов, понеже той забелязва недостигащото само чрез наличното. Когато обаче не усеща недостиг у себе си, това е знак, че у него няма никаква любов..."



“А блaженството не е в притежанията, а в голотата от тях и в бедността на духа.”



„Те си мислят, че е достатъчно да се уединят и да си променят начина на живот; на други пък им стига по разни начини да упражняват добродетелност, да редят молитви и да демонстрират смирение... Те гледат само как да нахранят и облекат своята природност в духовни утехи и преживявания, вместо да я оголят и отхвърлят всичко. Смятат, че трябва да отхвърлят само земното, а пропускат да я умъртвят и заради собственическото чувство към духовното.
Колко много се различават тези методи на самозваните Му приятели от тесния път към съвършенството. Те търсят себе си в Бога, а не Бога в себе си.”





„Едно от най-големите богатства за душата е осъзнаването и изживяването на нейната неспособност да постигне Бога.”



„Душата, ако иска да се доближи до Бога, е длъжна да живее в тази чистота, която е пълна отреченост от всичко. В този път се встъпва тогава, когато вече си изгубил всички пътища.”