15.06.2018 г.

Блага Димитрова


„Пред ничий земен трон,
пред ничий бронз и блясък –
поклон пред себеотказа.
Над всички върхове стърчи,
невидим, този връх обратен.
...
И под носа на колоса,
забит в изцъклената вис,
ръка без пръсти да протегнеш.
И да останеш в сянката.”



“На загуба си все, на загуба.
...
И все пак там, на дъното, прозря:
триумфите на травми с обръщат,
нашийник става всеки ореол...
За въздуха все още се държиш –
висяща между облака и блатото.
Докрай преследвай в себе си страха,
изхвърляй хлопатарите на славата,
на унизителната суета,
за да постигнеш озарени мигове
в свободната безкрайност на духа.
На загуба – какво владение!”



„Когато се завърнеш,
ако се върнеш –
тогава чак ще видиш, че те няма.
...
Ще влезеш гузно вкъщи,
ще се озърташ
като в забравен дом, видян насън.
И ще докоснеш с пръсти
самото си отсъствие
в разместените книги и предмети.
И ще ти стане ясно,
че нещо е разместено
не само в твоя дом, но и в света.
Тъй просто и естествено –
за да се запълни
пространството, заемано от теб.”



“Никак не се боя,
че ще ме стъпчат.
Стъпканата трева
се превръща в пътека.”



Всяка моя нова рана
върху старите,
незараслите,
е едно отворено око,
през което аз проглеждам,
за да видя в нова и по-ярка светлина
света необозрим.”



„По-силна съм така.
За губене да нямам нищо.
Над нищо свое не треперя в страх,
не си заключвам нищо със мълчание,
не се озъртам да не ме ограбят.
Безстрашна аз излизам
срещу световете на света.

Обрулвайте ме, ветрове!
Какво ли повече ще ми отнемете?
Не нося тежестта на нищо свое,
за да ме огънете.
Не моля нищо свое да опазя,
за да ме свалите на колене.
Не стискам нищо в шепи,
за да ме приклещите в окови.

Свободна съм сега,
с отвързани криле и мисли,
за да обхвана всичко.
Колкото ти повече ми вземаш, свят,
толкова аз повече те притежавам.
Никога не си бил така мой,
както мой ще бъдеш, свят,
когато няма аз и себе си да имам.”



„Ще си отида.
И там, където съм била,
ще се намести въздухът
като освобождение –
невидим и просторен.
Едно присъствие смълчано,
което друг, без сам да знае,
ще вдишва с пълна гръд.”



„Незапомнените – те са истинските мои дни.

Всички скъпи спомени разменям
за един забравен ден.
Най-обикновен, удавен
цял в разсеяната дневна светлина.

Да го вкуся пак
с простата му незначителност,
с ведрата му пълнота,
неразмътена от нищо паметно.”



„Колебание – моето постоянство.

Има безброй възможности,
има безброй варианти.
Грешка ще бъде, каквото и
да предпочета между тях.

Изборът е самоограбване.
За да не се укорявам,
искам не аз, а случаят
да избере вместо мен.

„Само че случаят никога
не е толкова натраплив
да ме избави от отговорност.
Предоставя ми свобода.

Към каквото и да посегна,
ще се лиша от всичко останало.
Ако посегна към всичко,
нищо не ще уловя.”



Бих изгубила вяра в бъдещето,
ако не познавах хора с изгубено бъдеще.

Те могат,  но не искат да забогатеят –
скъпернически си пазят невинната бедност.
Те могат, но не искат да получат слава –
избрали са гордостта да бъдат никои.
Те могат – какво нищожно усилие –
но не искат да се катерят нагоре.
Поели са пътя – какво свръхнапрежение –
надолу, надолу, към върха на корена.
Оттам да откриват скритата перспектива
на цвета и плода – още в предзародиш.

Наивници безименни с изгубено бъдеще –
без вас бих изгубила вяра в бъдещето.”

Няма коментари:

Публикуване на коментар