25.04.2020 г.

Рабиндранат Тагор



„Когато покоят праха си изтупва – надига се буря.”



„В живота ми продължават да се носят облаци, но вече не за да ми носят дъжд и пакостливи бури, а за да добавят цвят към небето ми по залез.”



„В тази необятна вселена
се върти огромното колело на болката.
Малко е човешкото тяло,
но колко безпределна е способността му да страда.
Защо на всеки миг то придава такава безкрайна стойност
с непреклонната си воля?”



„Вековете, над които са проблеснали и са потънали
царски корони, подобно на мехури,
са оставили своите знаци
по кората на това старинно дърво.
Под него ми е позволено да поседя още един ден
и това е безкрайно чудо.”



„Дочух приглушените ти стъпки в моята кръв,
нестихващо минало.
Не е ли неспокойното настояще
само стълпотворение
от собствените ти видения...”



„А Бог очаква от човека храм –
да го положи с обич и признателност.
Ала човекът пак полага тухли.”



"Времето е безмилостно към човешкото сърце
и се присмива на тъжната му борба да помни...
А тайната е въплътена
в безкрайното мълчание на камъка."



„Въпросът защо има зло на тоя свят
е еднакъв с въпроса защо има несъвършенство,
или с други думи – защо е светът изобщо.”



„Казано е, че хората постигат желаното чрез своеволие и надмогват другите, но така те се погубват сами, защото отрязват собствените си корени.
Винаги, когато частта пренебрегва цялото и опитва да върви по собствен път, получава мощен удар и се разсипва на прах.
Назначението на нашата личност е да достигне до Единността. Тя трябва да наведе ниско своята глава, с любов и кротост да заеме мястото си там, където всичко, и голямо, и малко, е едно. Тя печели чрез загубата си и се издига чрез падението си.”



„Ние се стремим към притежания не защото те са ценни сами по себе си, а защото нашата алчност ги прави преувеличени. Това фалшифициране на перспективата на нещата разваля на всяка крачка хармонията на живота. Изгубваме истиснката мярка за стойност и се объркваме в лъжливите ламтежи на разнообразните и противоречиви житейски интереси.”



„Историята на човека е история на неговото странстване към непознатото.
И крайната цел е да достигне Единството.
Не можем обаче да достигнем до тази висша душевност посредством натрупване – къс по къс, пък макар и за цяла вечност. Единството е едно. Не се състои от части. Можем да го доближим само подобно на любовта и радостта, които усещаме когато се откажем от себе си и така застанем пред него непосрествено.”



„Ние разделяме народ от народ, наука от наука, човек от природа. Това подхранва у нас едно силно недоверие към всичко, което е отатък издигнатите от нас прегради.
В живота сред града човекът насочва вниманието си върху собствените си дела и съществуване, а това поражда изкуствено отчуждаване.
Щом човек напуска всемирното си убежище той тръгва по тънкото въже на отделената човешка природа и трябва непрестанно да напряга всичите си нерви и мускули, за да запазва равновесие при всяка своя крачка. И в моментите на умора се гневи на провидението и чувства от това скрита гордост и доволство, изграждайки в себе си усещането за неспрведливост.
Но така не може да върви вечно. Трябва да знае, че колкото и да се старае, никога няма да събере нужния за хранене мед в килийката на своя кошер, тъй като запасите на живота се намират отатък стените на кошера. Трябва да разбере, че ако се отдели от цялото и започне да търси храна и лек в самия себе си, ще се самоизяде.”



„Прахта на мъртви думи е полепнала по теб.
Измий душата си с мълчание.

Водата в съда блещука;
водата в морето е тъмна.
Малката истина има ясни слова;
голямата истина има голяма тишина.“
 

Няма коментари:

Публикуване на коментар