30.04.2012 г.

Чавдар Тепешанов

АВТОПОРТРЕТ

Най-страшното от всичко е това,
че себе си все още не познавам.
Греша все още. Още си прощавам.
И моята размътена глава
ту облачно небе си предвещава,
ту бистра и безбрежна синева.

Но никога не случва! Непознат
и странен сам за себе си ще бъда –
навярно докато съм жив. Заблуда
ще бъде моят път – напред, назад...
И само съвестта като присъда
ще тегне в моя свят половинчат.

Но струва ми се – все ще дойде ден,
когато изведнъж ще разпозная
в живота си и пъкъла, и рая,
и вече твърд и целеустремен,
и с чувство, че наново съм роден,
ще тръгна сам към себе си. До края!



КРЕМЪК И МОЛИТВА

И ето – идва този светъл миг:
със устрема на копие политва
по пътя ми един сподавен вик
и с него почва моята молитва –

да вехне и да съхне всяка скръб,
осеяла земята ни с разпятия!
Да стигне всеки плевел своя сърп!
И всяка плесен – своето проклятие!

И нека бъде истина во век!
Лъжата да остане само спомен!
А аз, понеже също съм човек,
понесъл своя дял, горчив и скромен

по нашия безкрайно труден път,
се моля с тия грапави куплети –
да бъда като кремъка ни твърд!
А другото ще дойде от... сърцето.



СЪРЦЕТО НА КАМЪКА

Половината от живота ни отива –
да тласкаме нагоре своя камък,
към билото, което все прикрива
на щастието трепкащия пламък.

Когато стигнем билото, разбираме,
че няма пламък. Няма пепел даже...
Оттук нататък ние само спираме
надолу своя камък – да не смаже

поне духа на крехкото ни тяло.
Едва накрая на ръба на ямата,
откриваме, че пламъкът изцяло
е бил отвътре – в лоното на камъка.



СПАСЕН ОТ ИЗГРЕВА

И сякаш всичко тръгва отначало,
керванът на нощта когато спре.
Разбунено, катранено море
започва да бучи освирепяло
дълбоко във кръвта. И премаляло,
сърцето се стреми да побере

вълните на въпросите. Когато
ни вика съвестта на нощен съд,
и дух, и плът – в едно се съюзят,
усещаме най-истински нещата:
пред нас горят несвършени – делата,
зад нас дими изминатия път...

Отколе лъкатушим като слепи
и търсим все за истините брод.
Какво ли няма в нашия живот? –
И слънце, и виелици свирепи,
и полети, и пропасти нелепи,
и корени, останали без плод!

И бягства от невкусвани съблазни,
и крадени духовни пиршества,
и празници, и мними тържества,
и страсти, като болести заразни,
и сладка пот, и напъни напразни,
и глад за смърт, и нови рождества...

Да, сякаш всичко тръгва отначало
в безсънните, среднощни полоси.
Когато няма кой да угаси
пожара на сърцето премаляло...
Но изгревът приижда като хала
и пак, за кой ли път, ще ни спаси!

От нас самите. И от участта ни
да търсим и в безсъниците път,
когато дух и плът се съюзят.
Със изгрева изчезват и кервани,
и ужаси, и вечно живи рани...
Остават само пътят и дългът.



ВЪРВЕЙКИ ПО ПЪТЯ

Вървейки по пътя, си свиркам – сам себе си да утеша.
Фучат покрай мене мотори, а аз се кандилкам пеша.

Напразно едни ме окайват, а други изпитват злорадство.
Това, че съм жив – мен ми стига. Не искам аз друго богатство!

Разбоят на дните усърдно в лицето ми бръчки тъче.
Но мъж като мен – и старее, и пак си остава момче.

И все си вървя. Аз не зная какво е да виеш от скука.
Вървя си по пътя и просто на себе си казвам: „Наслука!”

Понякога само се спирам за малко – притварям очи
и слушам как стене земята и господ как гузно мълчи.

Когато се случи да падна, така – ненадейно, от удар,
аз ставам и тръгвам отново, но вече по-твърд и по-мъдър.

Изчезна ли утре в безкрая, не казвайте, че съм умрял!
Кажете: „Вървял си по пътя, с уста си подсвирквал и... спрял!”

22.04.2012 г.

знаци

Като по график, всеки светофар пожълтяваше с приближаването към него и току под носа ни облещваше червено око.
"Това е знак" - усъмни се колегата.

Знак? Първите значения в тълковния речник са: белег, признак. Разбира се!
Много мистично обичаме да го приемаме и глуповато да търсим какво ни се подсказва.
Знакът обаче не е предвестник, а явно проявление на едни електромагнитни условия. Да, щом са налични подобни, то плодът им узрява.
Едва ли ни е нужно предупреждение за настъпването на някоя пролет. А и първите кокичета не са нещо различно от нея.
Човек обича да е подготвен. Но е способен единствено да бъде предубеден.
Стремежът към себеутвърждаване го ръчка да разбере какво му говорят светофарите. И именно стремежът му пречи, тъй като той търси да сграбчи конкретиката и бяга от принципа. А пускайки личната значимост става пределно ясно, че именно това форсиране среща отпор в естествеността.
Чистият път и спокойната, родила себе си посока, вероятно биха срещали зелени светофари?
Не!
Те въобще не биха имали нужда от регулация на движението.
Регулацията е за обърканите. Там са и знаците.
Хубаво ли би било да ги разчитаме?
Или по-добре е да четем реалността, която е в бекграунда, зад фокусната ни точка, блуждаеща по формите... За да виждаш там трябва да изгубиш фокус. Да спреш да разчиташ.
И тогава реалността ще те чете.

17.04.2012 г.

будя Буда за да бъда

Бъда и Будя са две думи, които имат не само общ етимологичен произход и сходен с името на Буда, но и в чистия си и самостоен смисъл много добре обясняват значението му.


"Всички форми на привързаност към съществуването са мъчителни.
...
А ето, благородната Истина за възникването на мъчителността:
поражда я жаждата...,
жаждата за наслади,
жаждата за живот,
жаждата за прекратяване на живота.
...
Всичко, което възниква, е съставно и обречено на разпад."

13.04.2012 г.

Стани, вземи постелката си, и ходи!

Единственият възможен път към свободата е самотата. Хората се плашат от нея, тъй като тя ги изправя пред самите тях. Но самотата е единственото истинско човешко усещане, понеже произлиза от неговата индивидуална отделеност, като същевременно е стремеж към завършеност. Пълнота обаче съществува само в абсолютен план, поради което пътят към нея се върви само чрез преодоляване на относителното себесъзнание. Тоест – чрез тишина. И тъй като човешката индивидуалност е точно обратното на абсолютната Пълнота, всички изяви на личността са препятствия към нейната същинска реализация. Така всичко в този свят, което не е тотална тишина, убива Пълнотата. Приеми присъдата си, престъпнико на всемирната Цялост! Осъзнай посоките си, за да видиш колко си се объркал! И пусни всичко! Пусни най-вече себе си! За да проникне през отслабването на хватката на самоутвърждението ти Светлината, която ти дава виждащи очи и ходещи нозе. Ако си признал инвалидността си... само тогава - Стани, вземи постелката си, и ходи!

9.04.2012 г.

друид

Интересен сблъсък на становища, относно името „друид”...
Познавачите на гелския и сродните езици се разделят на няколко лагера, като едните например твърдят, че „друи” означава дърво, а втори, че означава „този, който вижда надалеч”.
Всъщност, наименованието на самото дърво е последвало именно това значение. Дървото вижда надалеч. Няма разлика в етимологичния произход.
Вероятно някой ще реши, че това е така, просто защото е високо.
Не.
И дървото, и друидът, виждат надалеч, защото им липсват земните страсти и защото живеят в тишина. Не само надалеч, но и нашироко. Няма ги ограниченията за чистото възприятие...

2.04.2012 г.

Аполоний от Тиана

Смъртта не отнася никого, освен по отношение на най-външното му проявление, точно както и никой не се ражда, освен по проявление. Когато нещо преминава от фаза на съществуване във фаза на превръщане, за сетивата това се оприличава на смърт, но в съшността си нищо не умира, както и не възниква. Просто в определено време е видимо, а после – невидимо, като първото се дължи на плътността на субстанцията му, а второто – на финото състояние на самото съществуване, което обаче си остава винаги същото, а се различават само местоположението и подвижността му. Живите същества по необходимост притежават свойствата на изменението, привнесени им не отвън, а чрез разделянето на цялото на своите части и поради връщането на частите към своето цяло, което си дължи на всеединността. Но ако някой попита: Какво е това, което по едно време е видимо, а по друго – невидимо и се изявява и по двата начина в един, или най-различни обекти? – би могло да се отговори, че това е една характеристика на всичко в света тук долу, който когато е запълнен с материя, поради напрегнатостта на нейната плътност става видим, но е невидим когато обграждащата го материя изчезне, поради изключително фината му природа, въпреки че и тогава материята все още ще го обгражда и ще протича през него в невероятно обширното пространство, което го съдържа, но не познава зараждане или погиване.
Но защо това така погрешно схващане (за раждането и смъртта) е било прието толкова дълго? Някои мислят, че самите те създават онова, което се случва всъщност чрез тях. Те не знаят, че едно същество, дошло в света посредством родителите си, не е родено от тези родители, а и това, което израства от земята, е много по-малко от едно друго израстване. Измененията които връхлитат съществото не са причинени от видимата му среда, но от онова едничко нещо, което живее във всяко едно същество.

--------------------------------------------------------
От писмо на Аполоний до консула Валерий Азиатик, по повод смъртта на сина му.