Себенаблюдение? Себеконтрол? ...
Да, всеки предлагащ „мъдрости” ще
ги препоръча. Всеки търсещ „мъдрости” ще се опита да ги упражни. Какво
точно да упражниш обаче – да си даваш сметка, да се преценяваш, да се
препрограмираш, насила да си придаваш вид, съответстващ на представата
ти за „добро” (а всъщност – за лична авторитетност)?
Всичко това не е по-различно от останалите ни несъзнателни психични активности и създава само напрежение.
Всяка препоръка за поведение или състояние е една празна форма, която подхранва нашите заблуди.
Е, себенаблюдение, себеконтрол и всякакви други пожелателности биха
могли да съществуват и действително, макар това да не са най-правилните
думи за назоваването им. По-важното обаче е, че те не са нещо, което се
упражнява в стремежа ни към развитие, а са просто естествено следствие
на съзнателността.
Съзнателността, която вижда добре ограниченията
на Аза, който в желанието си за лична изява втвърдява психичните си
очертания и ги изпълва със себе си така, че нищо друго да не може да
проникне в тях. Тази съзнателност води до намаляване на усещането за
лична значимост, по същество – намаляване на самия Аз (той, всъщност е
пречката пред осъществяването, а не осъществителят), в резултат на което
се освобождава едно психично пространство. Когато то наистина е празно,
тоест – изчистено, освободено (а не запълнено пак с представите ни за
пространство, чистота, свобода и т.н.), то просто става част от тъканта
на пространството в цялост. Това пространство гледа от всички страни и
прониква във всички причини. Точно то е онова, което пряко отразява и
нашите ограничения, а това представлява истинското себенаблюдение. Точно
то е онова, което допуска в психичния ни процес само стойностни
активности, а това представлява истинският себеконтрол.
Всъщност, то е всичко. Но от перспективата на Аза, то е нищото...
Да се има предвид.