Ако се наблюдавате сравнително добре, ще установите, че
ежедневното ни съществуване е борба, във всяко едно отношение. Това, разбира се,
ясно си проличава във взаимоотношенията ни. В разговор ние предимно се стремим
да си кажем каквото имаме, а не да слушаме. Или например, така обикновените
погледи, които си хвърлят мъжете и жените, в един по-дълбок аспект са малки
завоевания – да я огледам, да го преценя и т.н. И извън отношенията с другите,
ние постоянно се опитваме да наложим себе си. Да науча нещо, да направя нещо,
все според личните: критерий, „нужда”, желание...
Възможно е обаче човек да се отдръпне от всичко това. Това
по същество представлява всъщност отказване от себе си. Тогава настъпва нещо
невиждано. Първо, всички предишни човешки дейности са едно голямо изразходване,
а сега животът си остава в човека и това се усеща не само с всички клетки, а
въобще с всичко наоколо, към чиято скрита душевност биваме приобщени. И второ,
тази постигната пасивност е най-висшето ниво на възприемчивост и се оказва, че
в нейната отвореност ние всъщност познаваме... нещата... света... всичко.