17.08.2010 г.

Истината

Човек и свят са едно и също нещо. Само различен аспект, ъгъл, осветеност, посока - човекът е изявата навътре, а светът е изявата навън.
Разбира се, когато кажем, че Истината е тук и не би могла да не е тук, защото е всеприсъстваща, ние няма как да не сме прави. Проблемът е, че го казваме, защото така сме се научили, а не защото Истината е част от нас. Тя не би могла да е част от нас, точно поради нейната неизменност и непрекъснатост. Не би могла да бъде затворена в нечия индивидуалност. Тя наистина е тук, но само и единствено когато Аз не съм тук. Когато аз стана прозрачен, евентуално през мен ще може да се вижда, а тази "дематериализация" е изявата на психичното ми отношение (както всичко).
Когато Аз се стремя към истината, ставам по-ярък и контрастен. О, как обичаме да сме ярки и конктрастни и в глупостта си да наричаме това духовност. Точно тогава обаче истината я няма. Тя е безкрайно фина и безплътна и нашата развита устойчивост я убива. Затова предимно и лъжем, като казваме, че тя е тук. Когато аз избледнея обаче, започват да изпъкват нейните черти.

16.08.2010 г.

Фанатизмът

Основата е търсенето.
И отчаянието.
Фанатикът е точно като нас.
Желае да стъпи върху една истинна основа.
И обхожда всички посоки, за да я подири.
Но когато успее - без значение дали полусъзнателно или напълно подсъзнателно - да прозре фундаменталната си невъзможност, посредством дадеността си да докосне Онова, което е скрития извор на същността,
той без избор отдава цялостната си личност на външното.
Той изпитва нужда да се отдаде напълно и с това е много повече от всички нас.
Но не успява да притихне в този си стремеж, за да потъне към основата на нещата.
И се самопосвещава на някаква конкретна твърдост, защото осезанието ѝ му носи удовлетворение.

За първите стъпки ( с ненужна конкретика)

Онзи път, който с право можем да наречем духовен, започва от там, където човек напълно осъзнава своята неспособност да се "одухотвори". Тогава възниква онова истинско смирение, което води до хармонизиране на предния и задния дял на хипофизата. Понеже те отговарят съответно за състоянията на главата и сърцето, затихването им носи възприемчивост към една по-висша природа, която спи в нас.

Ентропия

Ентропията не е нещо по-различно от потенциалната енергия на някаква частичка, която е обратнопропорционална на кинетичната. И ако се замислим, това въобще не са различни сили, а само различно впрягане, различна посока (навън или навътре). Редът е изява на определени възможности. Безредието е с по-ниско ниво на изява, кристализация, уплътняване и т.н., поради което с по-голям брой възможности за евентуална изява. Така стигаме до теоретичния извод, че тоталният хаос би било единственото начало на евентуалното всичко. Точно както ако бе възможно една частица да достигне до абсолютен кинетичен покой, това би означавало, че притежава безкрайна честота на собствено трептене, което пък ще рече, че тя е навсякъде едновременно.

Мисъл и свобода

Дали е толкова просто: "Мислим, енергията ни следва нашите мисли и те стават неща", които после трябва да отглеждаме и храним, а те растат и ни правят все по-зависими от самите тях. Това ли е свобода?
Самата мисъл е плод на ограниченията и границите, защото тя е финоматериална форма, излъчвана от друга форма, притежаваща творчески сили според одушевеността си. Мисълта се ражда за да достига до нещо, а липсата на ограничения би означавала пълнота и слятост...
Но ние наистина създаваме своята реалност...
в която отдавна сме се заключили.
Именно по силата на своята необективност, тя е липса на свобода.

Смелост

Смелостта не е някакво конкретно качество, а по-скоро липса на други.
Качеството, с което кореспондира, е спокойствието.
Някои я свързват с определен вид импулсивност, но помоему почвата на нейната проява е благодатна без първичности.

Смелост е да посрещаш всяка неизвестност с мир, а не с примитивна упоритост (което някои смятат за смелост).

Щастието

Щастие можеш да намериш само там, където вече не се стремиш към постигане, защото то изключва всякакви напрежения, каквито пък представляват човешките усилия.
В този смисъл ще кажа, че щастието не е в теб, то е много зад теб, отвъд... Можеш да достигнеш до него само ако си се преодолял, а само тогава ще можеш и наистина да се раздаваш.
Та, наистина, това, което е необходимо за да сме щастливи, е нищо. Защото когато превърнеш преходното в нищо, ставаш едно с непреходното, което е всичко.

Равновесие

Хармонията и равновесието са ирационалности.
Това са качества, с които може да се охарактеризира само тоталното небитие. Оттам нататък – всяко начало, всеки зародиш, представлява едно уплътняване, ядрен конденз, който формира определена локалност. Така, след нарушаване на асболютната хомогенност в нищото, вече съществуват разнородностите, които причиняват зараждането на всеобщото движение. Следва, че самото негово наличие е най-голямо доказателство и явност на липсата на равновесие, тъй като е причинено и изявител на различни потенциали.
Тогава – хармония и равновесие не съществуват.
Но пък са в несъществуването.

Сен Жермен

"Любознателен изследовател на цялата природа,
съзрях могъщо злато в дълбините на двойния живак,
улових субстанцията му и повлиях на трансформацията му.
По този начин обясних как душата, чрез майчинството си,
става дом за него, отнася го като семенце
от пшенични класове във влажната пръст;
едничкия клас, а от друга страна цялата лоза, са хляба и виното.
Беше Нищо, но Бог пожела и Нищото в нещо се превърна,
аз не бях убеден и потърсих основите на вселената,
Нищото поддържаше равновесието и крепеше всичко.
И тогава, с тежестите на хвалебство и вина,
аз претеглих вечността, която призова душата ми,
Умрях, Поклоних се, Познах Нищото."

* - мой превод от английски, сравняван с руски вариант.

15.08.2010 г.

Буда

"Ако тази земя беше всичко, за което мечтаят поетите, ако цялото зло бъде унищожено, всяка болка престане да съществува, всяка радост бъде изживяна, всяка красота - възвишена, дори и ако всичко тук би било издигнато до съвършенство, то душата пак ще се умори от всичко това и, освободила се от всички желания, тя ще се отвърне."