Човекът
е една индивидуализирана проява на живота. Или би трябвало да бъде.
Бил
е, донякъде. Спрял е да бъде, донякъде. Но винаги ще е това - донякъде.
Иначе
не би го имало.
Без
значение, че е ставал все повече индивидуализиран и все по-малко проявител,
единствено последното осмисля съществуването му.
С
предоставянето нему на една лична воля, независима от общия ход на природните
закономерности, животът постига нещо като прибавяне към себе си на едно
допълнително измерение - своеобразно удълбочаване. Така пък природните
закономерности стават външни спрямо човека и започват да упражняват върху него
принудителни въздействия. Той получава правото да упражнява своята воля и сам
да изразходва резултатите и, но тъй като самата му жизнена сфера не би могла да
бъде изведена от собственото си равновесие, върху него действат корективите на
самото естество. Това не е едно специално наказателно внимание върху
съответната личност, а само обратнопосочни напрежения, които тя сама е създала посредством
несъответствието си спрямо потока на живота. А от посоката и възприемателната
система на човека зависи как той би приел въпросните въздействия. За потъналия
в своите ограничения човек - всички напрежения биха били обремененост. За
следващия своето истинско призвания човек - всички напрежения биха били
освобождение.
А
човешкото призвание е да обогати самия живот. Това бе началото му. Това е и
продължението му.
Продължението
е за онези, които не са парализирани в своята центростремителност. За онези,
които не тъпчат на място своето себеутвърждение.
Свободата
е в атмосферата. Който излезе от себе си - ще вдиша.