От гледна точка на космическото въздействие, има една единствена съзидателна сила, насочваща всичко по пътя си, или в частност Земята, към следване на закодираната в нея програма.
Земята обаче има своя електромагнитна идентификация, която в най-голяма степен се определя от психичното състояние на населяващото я човечество. Физическите характеристики на електромагнитната ѝ сигнатура са зависими най-вече от това, което наричаме колективно подсъзнание.
Според вида на електромагнитното поле на един обект се определя и начина на въздействието на иначе обективното космическо лъчение. При съответствие между двете, космическият импулс се явява подхранващ, инспириращ. При несъответствие, или образно казано - невъзприемчивост, космическият импулс се явява разрушаващ. Той е все същата съзидателна сила, но срещайки една затворена и невъзприемчива система, е принуден да се блъсне със страшна мощ в стените ѝ, за да може да отвори в нея възможност за промяна. Колкото по-неадаптивна и неприемаща е процесната система, толкова по-радикално въздействие ѝ бива оказано.
И както се спомена, електромагнитното качество на планетата ни се определя предимно от зарядите на човешките психични процеси. Задълбочаващият се егоцентризъм на отделните индивиди намира своето умножено отражение в колективното подсъзнание, което определя електромагнитните качества на целия планетен организъм.
Нагнетеността на космическото въздействие се усилва и му предстои един скорошен пик. Не съществува възможност човек да бъде възприемчив и отворен специално за него, за да се избави от евентуалното му революционно въздействие. Единствената възможност е човекът да бъде отворен по принцип.
Дали всъщност това е възможност, нека всеки сам в себе си прецени.
29.10.2012 г.
18.10.2012 г.
Иван Милчев
ЗИМА
Светът превърза като с бинт
ранените от студ полета.
Пребродих своя лабиринт
с една надежда неотнета.
От всички рани досега
дори и спомен не остана.
Мълчи пред мен като дъга
пътеката неизвървяна.
На кой внезапен смел завой
като връвчица ще се скъса,
насън или в последен бой,
преди да победя врага си?
Не ме корете, че съм тих,
покорността е моя броня.
Аз гоня онзи мъдър стих -
и още има да го гоня -
все ненаписан досега,
за да се съхрани до века.
Мълчи пред мен като дъга
неизвървяната пътека.
ТРУДНО...
И всеки факт е с две лица,
и всяка вещ е с двойно име.
Очакваните чудеса
остават все неуловими.
Неспирно стържат те с пили
раздели, срещи, отчуждения
и всяка мисъл те боли
от чуждите превъплъщения.
Светът е толкова голям
и толкоз пътища са слепи,
че трябва в себе си и сам
да го поемеш в чисти шепи,
да го оголиш като плод
от пошлости и от апатии,
макар в един тъй къс живот,
да превъзмогнеш сто разпятия...
8.10.2012 г.
да хванеш Духа за рогата
От
не една страна в последните дни се заизсипваха странни понятия – като дух,
душа, ум... И напълно прозрачно е, че всеки ги товари със собствени съдържания,
но остава съмнителна все пак базата за макар субективния им пълнеж.
Добре
де, ясно е, че указват някаква разграниченост от тялото, макар тук пак да става
въпрос за недоизяснено понятие (тяло). Но щом говорим за разграниченост, нека
всеки, използващ тези „надматериални” обозначения за абстрактни разни
предполагаемости, се запита – успявал ли е някога да се отграничи тотално от
тялото си, за да може с положително утвърждение да заяви – „да, аз бях
неизменно в онова другото, което не е тяло.” Първо ще се почудя, защо не е още
там, ако понятието за дух, душа, или каквото и да е такова нещо, реално
отговаря на представите му за липса на ограничение.
Но
има и един по-академичен въпрос и той е следният – ако предположим, че това
разграничение се е случило и не се говори ей така, наизуст, като се посочват
подобни понятия... И ако пребиваването в онова безтелесие е било осъществено –
това автоматично означава, че то има своите времепространствени измерения и
самото то използва свое си разграничение (от тялото например), което веднага го
превръща във форма, тоест тяло.
И
нека не забравяме елементарния факт, установен дори в някаква си физична
формулка, че материя и енергия са просто различни степени на разреденост.
Вярно, че по-безплътното е по-безплътно. Но си остава субстанция и форма на
вещественост.
Не,
че изясняваме проблема с използването на странните понятия – дух, душа и т.н. И
аз си имам свои съдържания за тях. Но можем да сме малко по-съзнателни за
онова, което сами опитваме да кажем.
6.10.2012 г.
Драгомир Шопов
СЪДБА
Не можеш да се скриеш ти. Не можеш.
Навярно вече си разбрал това.
Усещаш ли как всичко те тревожи
и как за всичко трябват сетива.
В прозореца ти есенният вятър
подхвърля мъртви летните листа.
Разбираш ли - така е на земята -
със раждането идва и смъртта.
И тежка круша клоните превива,
преди към плочите да полети.
Разбираш ли как всяка съпротива
намира вече своите черти.
Навярно всичко в теб ще се повтори,
човеко, от природата роден.
Ти също си дърво с листа и корен.
И даваш плод. И падаш уморен.
МАРТЕНСКО ВРЕМЕ
Довчера - слънце. После дъжд,
а вече гледам - сняг прехвърча.
И там върви жена с чадърче
пред погледа на влюбен мъж.
И някой бърза с колело,
прозорците пък друг залоства.
Как всичко ти се струва просто -
като рисунка на стъкло.
Но малко е все пак това.
На теб ти трябва още нещо -
навярно ненадейна среща,
навярно нови сетива...
А то -сезонът променлив
и в нас несигурност навява:
ту слънчев лъч, ту сняг остава
на фона, общо взето сив.
* * *
И все по-кратък вече става
предесенния ден.
Дървото бавно опустява,
загледано във мен.
Не мога да му върна нищо -
ни птици, ни листа.
На дни и спомени разнищен -
стоя пред есента...
ПРИСЪСТВИЕ
Червено кукуригат петлите до реката.
О, звук, забравен вече от мойте сетива!
Сега аз нямам възраст - съвсем като тревата.
Дано по-дълго мога със нея да вървя
през вятъра - към слънце, през зимата - към корен
и дълго да ме сгрява един забравен плод.
Кога разбрах - не помня - по цвят, по клон оголен,
че цял живот съм търсил аз думата живот.
Намерих ли я вече? Дървото прецъфтява,
пръстта полека стинe и може в близък ден
да чуя как ме моли, как просто настоява
да и платя за всичко. Да и платя със мен...
ЗАВРЪЩАНЕ
Градината с изтъпкани лехи
и старата черница до асмата...
И гълъбите пак кълват трохи,
а мислиш си - кълват от тишината...
Внимателно към портата мини.
Не си се връщал сякаш че от вчера.
И все си казвал: "Колко много дни!
Какво ли, щом се върна, ще намеря?"
Промяна няма. Само по-висок
е станал бурена до стъпалата.
И там един окъсан некролог
небето изравнява със земята.
* * *
Каквото и да ми се случи
от днес нататък, знам добре,
че своето сърце научих
на милост. И преди да спре
навярно все така ще страда
в света докрай немилостив –
чудесно копие на ада,
във който мислиш, че си жив.
Не можеш да се скриеш ти. Не можеш.
Навярно вече си разбрал това.
Усещаш ли как всичко те тревожи
и как за всичко трябват сетива.
В прозореца ти есенният вятър
подхвърля мъртви летните листа.
Разбираш ли - така е на земята -
със раждането идва и смъртта.
И тежка круша клоните превива,
преди към плочите да полети.
Разбираш ли как всяка съпротива
намира вече своите черти.
Навярно всичко в теб ще се повтори,
човеко, от природата роден.
Ти също си дърво с листа и корен.
И даваш плод. И падаш уморен.
МАРТЕНСКО ВРЕМЕ
Довчера - слънце. После дъжд,
а вече гледам - сняг прехвърча.
И там върви жена с чадърче
пред погледа на влюбен мъж.
И някой бърза с колело,
прозорците пък друг залоства.
Как всичко ти се струва просто -
като рисунка на стъкло.
Но малко е все пак това.
На теб ти трябва още нещо -
навярно ненадейна среща,
навярно нови сетива...
А то -сезонът променлив
и в нас несигурност навява:
ту слънчев лъч, ту сняг остава
на фона, общо взето сив.
* * *
И все по-кратък вече става
предесенния ден.
Дървото бавно опустява,
загледано във мен.
Не мога да му върна нищо -
ни птици, ни листа.
На дни и спомени разнищен -
стоя пред есента...
ПРИСЪСТВИЕ
Червено кукуригат петлите до реката.
О, звук, забравен вече от мойте сетива!
Сега аз нямам възраст - съвсем като тревата.
Дано по-дълго мога със нея да вървя
през вятъра - към слънце, през зимата - към корен
и дълго да ме сгрява един забравен плод.
Кога разбрах - не помня - по цвят, по клон оголен,
че цял живот съм търсил аз думата живот.
Намерих ли я вече? Дървото прецъфтява,
пръстта полека стинe и може в близък ден
да чуя как ме моли, как просто настоява
да и платя за всичко. Да и платя със мен...
ЗАВРЪЩАНЕ
Градината с изтъпкани лехи
и старата черница до асмата...
И гълъбите пак кълват трохи,
а мислиш си - кълват от тишината...
Внимателно към портата мини.
Не си се връщал сякаш че от вчера.
И все си казвал: "Колко много дни!
Какво ли, щом се върна, ще намеря?"
Промяна няма. Само по-висок
е станал бурена до стъпалата.
И там един окъсан некролог
небето изравнява със земята.
* * *
Каквото и да ми се случи
от днес нататък, знам добре,
че своето сърце научих
на милост. И преди да спре
навярно все така ще страда
в света докрай немилостив –
чудесно копие на ада,
във който мислиш, че си жив.
Абонамент за:
Публикации (Atom)