26.04.2018 г.

Съществува ли насилие над жени (или психология на еманципацията)


Лично аз не мога да приема физическата агресия под каквато и да е форма. Ако стана свидетел на нещо такова, изпадам в някакъв вътрешен бяс. Моята нетолерантност не се дължи толкова на причинените щети у пострадалия, а на подживотинската безсъзнателност, проявена от същество, което си мисли, че е продукт на еволюция. Тази безсъзнателност обаче в никакъв случай не е едностранна, тя е изява на цялостното ни състояние на съзнание и на природата на взаимоотношенията ни изобщо.
Ние сме свикнали да определяме по инерция мъжа и жената за различни полове, без достатъчно добре да си даваме сметка, че с това обозначаваме различен тип полярност – физиологична и психологическа. Най-общо, както във физиката, така и във философията, като мъжки се отбелязва отдаващият (излъчващият) плюс, а като женски – приемащият минус. В психологически план различните полове имат различни начини на мислене, на чувстване и на взаимодействие между мисълта и чувството. От тук произлизат разнообразни качества, които можем условно да определим като мъжки или женски. Именно тези качества са очертали и социалните роли на индивидите в семейство и обществото, като обаче тези роли отдавна са изкривени.
За целта на настоящата публикация е достатъчно да обърнем внимание на онова, което наричаме авторитетност. Авторитетът, както сме свикнали да го разбираме, е символ на мъжествеността. Той е и форма на демонстративност, на отношение към заобикалящата среда, съдържа в себе си висока доза неосъзнатост и с това си остава мъжко свойство. За един мъж е необходимо да се чувства авторитетно и реално погледнато именно това му дава усещането, че е мъж. По отношение на позицията му в общността и в дома, това не е недостатък, само по себе си, а е точно назначението и ролята му.
Както обаче всички ще се съгласим, от доста време насам жената се надпреварва с мъжа за авторитетност. Тя е решила, че нейната роля в този двуполюсен свят е неуважителна, поради което има нужда от друг вид признание, от друг вид ореол, а именно – от глупавото мъжко усещане за привидна значимост. В тази надпревара за „глава на семейство”, за „водач на глутницата”, жената използва всякакви инструменти за дискредитиране авторитета на мъжа, като например подигравки, подмятания, мърморене, показвайки пренебрежително отношение както с думи, така и с действия.
В резултат на това мъжът, чиято мъжественост бива оспорвана, губи почва под краката си, губи усещането за своята полярност и бива неосъзнато принуден да използва някакъв компенсаторен механизъм. Човек не е толкова сложно същество и е ясно, че в подобни случаи бива освободена неговата агресия. А начинът на проявяване на тази агресия е въпрос на себеобузданост.
С изразеното до момента не се опитвам да прехвърля върху жените чувство за вина, тъй като във взаимоотношенията ни няма никой, който да не носи отговорност. Само намеквам за необходмостта от повече съзнателност, за повече внимание. Всичко се дължи на липсата на любов, а тя е резултат от хиперегоцентрираността на съвременния човек. Това, което днес наричаме любов, може да е привързаност, желание, форма на зависимост, но именно поради твърде личния характер, то не е любов. Партньорските взаимоотношения са едно споразумение за взаимни претенции и задоволяване на животинския нагон. И в много голяма степен за това е отговорна загубата на женското – както у жените, така и у мъжете. А тя се дължи на изместването на вниманието ни към външните неща.
Жената е уютът. От него произлизат нежността, красотата и т. н. (днешната красота не е истинска красота, а демонстративна, тоест мъжка). В славянската етимология на думата семейство се съдържа както значението на общия корен (едно семе), така и значението на създаването на нещо ново (семц – млад член) и на нещо единно (съм). В тази единност, според типичната си полярност, мъжът е следвало да бъде лицето, тялото, а жената – душата. Той да е въшно-движещата сила, а тя – същинският извор на тази сила (раждащата тишина). Но именно поради това, че сме започнали да отдаваме значение на външното и да губим от поглед вътрешното, авторитетът е останал единственото, за което да се държим. Жената е поискала и е започнала да става мъж. А двама самци не се понасят, винаги се стига до физически сблъсък, за да се определи водачът на „семейството”, където определяща е грубата сила. Мъжът никога не би посегнал на жената, той е предизвикан и напада мъжа в нея.
Накрая печели грозното и глупавото. За да затвърди липсата на любов. Липсата на живот.

(Тъй като ще има много несъгласни с изложеното, препоръчвам повторно, но внимателно и обмислящо прочитане :) )

20.04.2018 г.

Сьорен Киркегор



„Установих, че имам все по-малко и все по-малко за казване. И в един момент започнах да слушам. Самият аз станах тишина. И само в тази слушаща тишина различих и гласа на Бога.”



„Повечето хора търсят удоволствие с такава шеметна задъханост, че и самото удоволствие отминават с превишена скорост.”



„Хората се задоволяват с онова ниво на безнадеждност, което са способни да толерират и го наричат щастие.
Щастието е най-доброто място, в което да укриваш отчаянието си.”



„Хората с ясно съзнание са тези, които гледат живота право в лицето, разбират че всяко нещо в него е предизвикателство и се чувстват изгубени. Това е простата истина – да живееш, означава да си изгубен. И онзи, който приеме това, започва да намира себе си.”



„Истината е капан. Няма как ти да я имаш, без тя да има теб. А да я имаш – не можеш като я уловиш, а само ако се оставиш тя да те улови.”



„Не е далеч времето, когато вероятно на доста висока цена ще се осъзнае, че изходен пункт за откриване на абсолютността е отчаянието на личността.”



„Задачата на молитвата не е да се променят намеренията на Бог, а да се промени природата на молещия се.”



„Хората изискват свобода на словото за компенсация на свободата на мисълта, която твърде рядко са способни да използват.”



„Това, което ме класифицира, ме отрича.”



„В тъгата се намират мир, утешение и уют.”



„Бъдещето е всичко онова, което миналото е забравило.”

8.04.2018 г.

Варнава Янку



„В момента, в който се направя на високоумен и повярвам, че доброто е мое, автоматически го губя. Но когато приема, че аз нищо не струвам, Бог автоматично ми дава доброто. Ако смятам, че аз съм успял в доброто, губя свободата и светлината, помрачавам се и това ме прави раздразнителен и започвам да се занимавам с външната страна на закона, започвам да оценявам, критикувам и да слагам табели.
Кой те е поставил да правиш това? Липсата на живот. Вътрешното умъртвяване.
Ако се откъснеш – губиш всичко. Ако се снишиш – се наслаждаваш на всичко в Божията благодат. Това са духовните закони, те са много прости.”



„Скандално е да повярваш, че Бог те спасява даром, понеже дарът е за бедния, а ти все нещо имаш. Но ако не приемеш, че нямаш нищо свое, не можеш да се спасиш. Св. Йоан Касиян казва, че падението на Луцифер е от това, че той повярвал, че блясъкът на мъдростта и красотата на добродетелите са от мощта на собствената му природа, а не от Божията блгодат.
Ние вярваме теоретично, че ако се изправим на нозете си, това е по Божия милост, но практично не вярваме. А ако вярвахме на Божията милост, не бихме и осъждали онзи, който я няма. Обвиним ли някого, това означава, че не вярваме в Бога.”



„В степента, в която човек дава кръв в борбата с греха – той получава духа. Да, Бог е Любов, но ако тази любов стане повод да оправдавам себе си и постоянно да съм в падение, не получавам Духа. Макар че ми се дава от Бог, аз просто нямам тази вместимост, нямам възприемчивост. Кое е това, което култивира възприемчивостта на човека и той става плодоносен? Аскезата – да дам кръв, да се жертвам, вътрешно да се открия.”



„Една от най-големите пречки за покаянието е идеята, която имаме за себе си.
Противим се на всяко събитие, дали вътрешно или външно, за да защити хубава картина за своето аз. Ние изтласкваме вините, или признаваме грешките си, но намираме алиби за тях, за да възстановим образа за себе си.
Чрез собственото си лъжеусещане упражняваме схема на потискане на вината, защото не можем да приемем покаянието като възможност за изцеление, понеже то означава признаване на нашия крах, сгромолясване на идола, който сме създали за себе си.”



Мислим, че сме дали много и очакваме да ни върнат обратно. Не познаваме любовта, изопачили сме я. Това, което си мислим, че е любов, е пълно изключване на другия и подхвранване на нашия нарцисизъм. Търсим някой, в който да проектираме себе си. Той да удовлетворява нашите емоционални угоди, да го чувстваме като наше притежание. Впоследствие превръщаме в идол това, което наричаме любов, обожествяваме я в степента, в която се удовлетворяват нашите фантазии и в която намираме сурогат на Бога. Началото на истинското развитие на човека идва, когато всичко това започне да се руши.”



Светостта не се измерва с количеството на нашата „безгреховност”, а с качеството на нашето покаяние.  Покаянието не е събитие, от което някой може вече да не се нуждае, понеже се е осветил. Освещението е просто постоянно състояние на покаяние.”



"Много е съществено човек да осъзнава какво прави.
Много пъти религиозността представлява затваряне за Бога - когато упражняваме добродетели, за да сме добри и да имаме оправдание в своята доброта. Това е отричане на Бога."



„Проблемите, които се проявяват и са показателни за нашето състояние в дадени взаимоотношения, са голямо благословение. Човек не е способен да преодолее трудностите, защото смята, че връзката съществува, за да и прекарва добре, да се нагоди, а не да се развива, не да работи върху себе си. Той не разглежда връзката като път към светостта и това е елемент от бездуховността в нашия живот. Човек си представя връзката като път към щастие и наслада, а не към освещаване, тоест за него това е едно приспиване.”



"Отците казват, че когато някой има гордост, той не бива изкушаван, защото вече е претърпял голямата катастрофа. Може да имаш всички добродетели, но ако имаш гордост, всички рухват. Нищо да нямаш, съкрушение имаш ли, имаш всичко. Затова и всички добродетели да придобиеш, наведнъж можеш да ги загубиш, само с един помисъл, който ще те закове. С увереността, че си нещо."



„Това, което светът нарича психическо равновесие, за Бога е неравновесие. Като се чувстваме добре, приятно и в пълни сили, започваме да си мислим, че седим на някакъв престол. Дори и в живота да има красота, трябва да се запитаме каква е тя – тленна, тоест изгубена красота.
Истинското състояние, в което се доближаваме до Бога, е приемането на нашата слепота, като осъзнаваме, че сме неспособни да вкусим божиите дарове. Затова се съкрушаваме, за да срещнем не своята, а реалната божия красота.”



„Какво са помислите? Проекция на моя егоизъм. Помислите са моята отбрана, която изразява страха от истинската среща с другия. Понеже не мога да си позволя да бъда прозрачен, чист и автентичен, поставям помислите между мен и ближния, а така започва подкопаването на връзката ми с него. Започвам да не съм директен, казвам едно, за да постигна друго и ме е страх, че и той може да ме използва или лъже.
Хората, които имат помисли, ревност, осъждане, капризи не са лоши, а клети, понеже не са обикнали себе си и воюват с другите за любов и признание.
Това, което отсъства от днешните християни, е благородството. Загубата му ни кара да имаме ропот и завист в помислите си. А колко свобода би имало в това – в нашата любов да няма целесъобразност. Ние правим нещо, „за да...”, но това е целесъобразност. В любовта не съществува „за да...”.”



„Насищаме се с толкова много информация, че колкото и издръжлив да е човек, накрая умът му се разболява и дори не разбира какво се случва с него. А когато душата е замаяна, тялото не може да я следва. В този смисъл е изключително важно човек да влезе в процеса на оскъдност, да махне от живота си излишните неща, които му пречат да вижда ясно.”



„Има много телесни болести, които произлизат от храненето, но не поради качеството на самата храна. Доколкото аз съм вътрешно нездрав, храната, която поглъщам, ме разболява.
Ако например ядеш много, това значи, че имаш душевен проблем. Който яде много – нещо му липсва. Когато съм загубил връзката със съкровеното в себе си, храната не ми дава живот, не я оценявам по правилен начин и правейки опит да потисна вътрешните си смущения – ям своето безпокойство.”



“Аскезата е съпротива срещу пренебрежението към другия и другото, съпротивата срещу индивидуалната употреба на благата, която представлява блудство. Когато човек няма покой, той желае. Това е разпространяваща се отрова, с което желанията ни нарастват, но дори Земята не може да понесе претенциите ни и се разболява.”



„Човек се потиска и е мъртъв, защото съгрешава, но е мъртъв и когато е добродетелен, дори по-мъртъв, защото неговата добродетел не идва от осъзнаването на Божията любов, а е постижение на нуждата му да се утвърждава и самолюбува на собствената си нравственост.
Желанието да си радостен е напълно разбираемо, но човек не е намерил истинския начин за това. Той е намерил лъжлив начин, облягайки се на себе си, без значение дали следва изкушението отляво, стигайки до явно престъпване на божиите закони, или отдясно, следвайки морала и силата на своето его.”