Грешен превод на Еклесиаст

 Всички знаем популярния цитат от Еклесиаст 1:14 „Всичко е суета и гонене на вятъра“. Няма как да сме категорични по въпроса, но най-вероятно тук попадаме на доста значима грешка в превода. Ивритската дума „руах“ наистина може да означава вятър и въздух, но означава също и дух и най-вероятно тук се има това предвид, защото глаголът „гонене“ сме си го добавили сами, а в оригиналния текст  הֶבֶל, וּרְעוּת רוּחַ. 

имаме прилагателно, което означава „извършващ лоши дела“ (зъл, но в практически смисъл). Предхождащата дума „суета“ е донякъде подходяща, но значението е повече на напразност, безсмислие (вероятно затова са се спрели и на гоненето на вятъра, ама са спестили от значението на злия дух). 

Допълнително пояснение намираме в края на тази глава Еклесиаст 1:18, превеждана като „Защото в многото мъдрост има много досада; И който увеличава знание увеличава и печал.“

Но думата „досада“ също не е правилна. В думата  רָב-כָּעַס повече става въпрос за агресия.

Защо е от значение всичко това? В предния стих Еклесиаст казва „И предадох сърцето си, за да позная мъдростта.“ Той реферира към „плода за познаване на добро и зло“ и споделя, че знанието е дуалност, тоест дисбаланс и конфликт, отдалеченост от Центъра. 

Още повече яснота има в последното изречение. Обикновено казваме „който“, но на иврит се използва фраза подобна на поговорка и се използва името Йосиф. Йосиф добавя знание, Йосиф добавя страдание. Но името Йосиф също си има своето значение и е нещо като „който прибавя“. Това допълнително ни обяснява, че знанието е само едно трупане и това трупане води до страдание. 

Накрая можем да сложим и черешка. Еклесиаст е единственото име в Библията, което е преведено. На иврит думата е Кохелет. Тъй като се случва да се използва с определителен член, преводачите решават, че е човек с функция. Превеждат го като проповедник (на гръцки еклесиаст), защото Кохелет означава "този, който събира". Предполагат, че събира хора и им говори. Но в горния контекст се оказва, че е по-скоро може би "трупащият познание".

из "Утаяване на естеството"

 

"Макар да ги храним

с гранулите на суетата,

ние сме домашните любимци

на огледалата.

---------------------------------------------

Единственото нещо, което постига усъвършенстването,

е да разширява измамния обсег на несъвършенството.

---------------------------------------------

Който има очи да вижда

и уши да чува,

нека не го съблазняват!

---------------------------------------------

Откъснах се от смисъла,

за да му дам пространство.

---------------------------------------------

Пътят ти е животът.

Животът е състояние на възприемчивост.

Знанието не помага,

тъй като е отказ от възприемчивост.

---------------------------------------------

Доживотен затвор ли?!

Назовават го тяло, Опитаха

да избягат нагоре,

оковани от своята психика.

---------------------------------------------

Човекът е винаги роб

на представата си за свобода.

---------------------------------------------

Не вярвам на вътрешния си глас,

защото нещата и без гласове се случват.

---------------------------------------------

Всичко е такова,

каквото не би могло

да не бъде.

---------------------------------------------

За да стигнеш до себе си –

трябва да тръгнеш към Началото.

За да тръгнеш към Началото –

трябва да се откажеш от себе си."

Съществува ли насилие над жени (или психология на еманципацията)

Лично аз не мога да приема физическата агресия под каквато и да е форма. Ако стана свидетел на нещо такова, изпадам в някакъв вътрешен бяс. Моята нетолерантност не се дължи толкова на причинените щети у пострадалия, а на подживотинската безсъзнателност, проявена от същество, което си мисли, че е продукт на еволюция. Тази безсъзнателност обаче в никакъв случай не е едностранна, тя е изява на цялостното ни състояние на съзнание и на природата на взаимоотношенията ни изобщо.

Ние сме свикнали да определяме по инерция мъжа и жената за различни полове, без достатъчно добре да си даваме сметка, че с това обозначаваме различен тип полярност – физиологична и психологическа. Най-общо, както във физиката, така и във философията, като мъжки се отбелязва отдаващият (излъчващият) плюс, а като женски – приемащият минус. В психологически план различните полове имат различни начини на мислене, на чувстване и на взаимодействие между мисълта и чувството. От тук произлизат разнообразни качества, които можем условно да определим като мъжки или женски. Именно тези качества са очертали и социалните роли на индивидите в семейство и обществото, като обаче тези роли отдавна са изкривени.

За целта на настоящата публикация е достатъчно да обърнем внимание на онова, което наричаме авторитетност. Авторитетът, както сме свикнали да го разбираме, е символ на мъжествеността. Той е и форма на демонстративност, на отношение към заобикалящата среда, съдържа в себе си висока доза неосъзнатост и с това си остава мъжко свойство. За един мъж е необходимо да се чувства авторитетно и реално погледнато именно това му дава усещането, че е мъж. По отношение на позицията му в общността и в дома, това не е недостатък, само по себе си, а е точно назначението и ролята му.

Както обаче всички ще се съгласим, от доста време насам жената се надпреварва с мъжа за авторитетност. Тя е решила, че нейната роля в този двуполюсен свят е неуважителна, поради което има нужда от друг вид признание, от друг вид ореол, а именно – от глупавото мъжко усещане за привидна значимост. В тази надпревара за „глава на семейство”, за „водач на глутницата”, жената използва всякакви инструменти за дискредитиране авторитета на мъжа, като например подигравки, подмятания, мърморене, показвайки пренебрежително отношение както с думи, така и с действия.

В резултат на това мъжът, чиято мъжественост бива оспорвана, губи почва под краката си, губи усещането за своята полярност и бива неосъзнато принуден да използва някакъв компенсаторен механизъм. Човек не е толкова сложно същество и е ясно, че в подобни случаи бива освободена неговата агресия. А начинът на проявяване на тази агресия е въпрос на себеобузданост.

С изразеното до момента не се опитвам да прехвърля върху жените чувство за вина, тъй като във взаимоотношенията ни няма никой, който да не носи отговорност. Само намеквам за необходмостта от повече съзнателност, за повече внимание. Всичко се дължи на липсата на любов, а тя е резултат от хиперегоцентрираността на съвременния човек. Това, което днес наричаме любов, може да е привързаност, желание, форма на зависимост, но именно поради твърде личния характер, то не е любов. Партньорските взаимоотношения са едно споразумение за взаимни претенции и задоволяване на животинския нагон. И в много голяма степен за това е отговорна загубата на женското – както у жените, така и у мъжете. А тя се дължи на изместването на вниманието ни към външните неща.

Жената е уютът. От него произлизат нежността, красотата и т. н. (днешната красота не е истинска красота, а демонстративна, тоест мъжка). В славянската етимология на думата семейство се съдържа както значението на общия корен (едно семе), така и значението на създаването на нещо ново (семц – млад член) и на нещо единно (съм). В тази единност, според типичната си полярност, мъжът е следвало да бъде лицето, тялото, а жената – душата. Той да е въшно-движещата сила, а тя – същинският извор на тази сила (раждащата тишина). Но именно поради това, че сме започнали да отдаваме значение на външното и да губим от поглед вътрешното, авторитетът е останал единственото, за което да се държим. Жената е поискала и е започнала да става мъж. А двама самци не се понасят, винаги се стига до физически сблъсък, за да се определи водачът на „семейството”, където определяща е грубата сила. Мъжът никога не би посегнал на жената, той е предизвикан и напада мъжа в нея.

Накрая печели грозното и глупавото. За да затвърди липсата на любов. Липсата на живот.

(Тъй като ще има много несъгласни с изложеното, препоръчвам повторно, но внимателно и обмислящо прочитане :) )

Единственият растеж

Ако се наблюдавате сравнително добре, ще установите, че ежедневното ни съществуване е борба, във всяко едно отношение. Това, разбира се, ясно си проличава във взаимоотношенията ни. В разговор ние предимно се стремим да си кажем каквото имаме, а не да слушаме. Или например, така обикновените погледи, които си хвърлят мъжете и жените, в един по-дълбок аспект са малки завоевания – да я огледам, да го преценя и т.н. И извън отношенията с другите, ние постоянно се опитваме да наложим себе си. Да науча нещо, да направя нещо, все според личните: критерий, „нужда”, желание...

Възможно е обаче човек да се отдръпне от всичко това. Това по същество представлява всъщност отказване от себе си. Тогава настъпва нещо невиждано. Първо, всички предишни човешки дейности са едно голямо изразходване, а сега животът си остава в човека и това се усеща не само с всички клетки, а въобще с всичко наоколо, към чиято скрита душевност биваме приобщени. И второ, тази постигната пасивност е най-висшето ниво на възприемчивост и се оказва, че в нейната отвореност ние всъщност познаваме... нещата... света... всичко.

Адам и Ева

В библията ни пише, че Ева е била сътворена от реброто на Адам.

В оригиналния еврейски текст обаче използваната дума „цела”, означава освен „ребро” също и „страна”, и нещо като „външна част”, донякъде и „половина”.

Освен това, в нашия превод се казва, че това става по време на дълбок сън, но гръцката дума, която сме превели така, е „екстазис”, която буквално означава състояние на излизане от себе си.

Да се има предвид.

Вяра

Да споделя днес какво е вяра. Знаем, че вярата не е знание.

Но не знаем и то, точно в този смисъл, че вярата е именно освободеността от знание.

Вяра е да останеш независим от своите лични разбирания за нещата и да ги оставиш спокойно да бъдат себе си, без да им налагаш своите претенции за тях, знаейки че те са точно такива, каквито трябва да бъдат.

Та... всъщност тази вяра е много повече знание от знанието. Или както я наричат – мъдрост.

Свободата

Абсолютно всеки, в различни фази от живота си, в различни моменти на възприятие, е преминавал както през усещането за непробиваема ограниченост, така и през усещането за пребиваване в един по-широк спектър от възможности.

Според тълковния речник свободата е възможността за проявяване на собствената воля. Нека обаче се замислим – собствената воля нещо независимо и неограничено ли е? Или е обусловена и направлявана от условията и личното минало (макар това да не са различни неща)?

Какво можем да кажем по отношение на условията... Те сами по себе ли са ограничаващи, или повече ни блокира отношението ни към тях? Все пак, самото желание за промяна на тези условия е достатъчен показател за зависимостта ни.

Каквито и да са обстоятелствата, нашето желание за освобождение обикновено е форма на съпротива срещу тях, а всяка съпротива води до повишена външна чувствителност и до изостряне на усещането за ограничение. Не и до освобождение.

Какво можем да кажем по отношение на личното миналото... Нали упражнената вчера воля в голяма степен ни води до вида на проявяването и днес. Както казва и Кришнамурти, действията ни се определят от представите ни, които пък са обусловени от жизнения ни опит.

Относителната и повърхностна свобода на този свят ни е помогнала само да си го сътворим точно такъв, какъвто е в момента. Но спрямо актуалното му състояние нашата воля се изявява под формата на реакции. А реакциите са нещо вторично и предизвикано, което ще рече, че в тях няма никакво творчество.

За нас свободата е право на избор, или т. нар. свободна воля, за която се казва, че е най-големия дар, получен от човека. Символ на свободната воля в Стария завет например е Ева. Получилият я Адам обаче се е ползвал от всички качества на своя творец (което е изразено чрез това, че Бог създавал животните и ги изпращал на Адам да ги именова). Какво тогава за една подобна цялост би означавала свободната воля? Тъй като Ева била сътворена от реброто му, то тя е олицетворение на възможността за изолирана от цялото воля. И както е посочено, змията е можела да говори само с нея. И онзи Адам, който избрал именно отделността си, е бил принуден като резултат да затваря в себе си всяко свое решение, което впоследствие да го управлява, докато изразходи заряда си.

Какво понастоящем предполага необходимостта от избор? Не е ли желанието ни да се самоопределим – да сме нещо по-осезателно, по-установено, по-значимо... Но всички тези затвърждавания не са ли обратни на независимостта и неограничеността? В този смисъл – всеки избор ни прави все по-несвободни.

И няма как да отречем предопределеността, на която сами сме се подчинили – предизвикана от нашето собствено минало и неговото несъответствие с природните закони.

От доста отдавна източните религии, а отскоро и съвременната физика, ни показват, че няма частичка във вселената, която да притежава свое собствено отделно съществуване, а всичко е резултат от взаимодействието на всичко друго.

Има ли тогава свобода?

Разбира се, че има, но само за цялото, което съдържа всички възможности в себе си, а не за отделната проявена възможност, която търси начин да се утвърди, чрез което става по-фиксирана и неподвижна – тоест невъзприемчива и безжизнена.

Кой е обратният път? Няма нещо конкретно (думата „конкретно” от лат. означава „твърдо”), което да ни е нужно за преодоляване или освобождение от личните ограничения, освен тяхното непосредствено осъзнаване Виждайки своите граници, същност виждаме и законите, по които функционира природата.

Основа на всички зависимости е това наше желание да сме по-значими и изпъкващи на фона на всичко останало. Можем да го наречем и стремеж към лична свобода. Тази свобода е най-голямото ни ограничение. И тъй като тя е предизвикана от желанието ни за значимост, то и нейните управляващи въздействия са насочени именно към него. Лишаването от егоцентричния порив за лична свобода и значимост отнема опорната точка на всички зависимости и те губят способността да ни контролират. Когато изчезне стената, която изправяме в себе си за да устояваме и да посрещаме всички предизвикателства, просто няма как вече нещо да се удари в нас или да упражни натиск. Потоците на живота протичат естествено, както по принцип, така и за индивидуалността, която сме ние.

Няма противоположности, няма противоборство, няма зависимост.

Както казахме – всички възможности са само в целостта, а лишаването от желанието за значимост на отделното води до спокойствие и възприемчивост, тоест – до отваряне към цялото. А свободата винаги е била там. Всъщност, самата отвореност е свободата, по отношение на човека. А когато по този начин той стане възприемчив за нещо по-универсално и абсолютно, то може да бъде определено с още по-голямо право за Свобода.

Тя не е лична. Тя е самата Свобода.

------------------------------------------------------------------------

Вдъхновяващи цитати по темата:

(„Да живееш истински означава да си свободен. Но това не е свобода на избора или постъпките, тъй като те са ограничени от средата, обществото и т.н. (колкото и да не го осъзнаваме). Свободата няма нищо общо с това. Тя не е свобода от нещо, а свобода за себе си и в себе си.” - Кришнамурти)

(„Единствената ми свобода е да служа на нещо по-добро от себе си.” – Св. Николай Велимирович)

(„Човек е свободен само когато не се определя като някакъв си.” – Мадзу)

Осъществяване - себенаблюдение, себеконтрол и т.н.

Себенаблюдение? Себеконтрол? ...
Да, всеки предлагащ „мъдрости” ще ги препоръча. Всеки търсещ „мъдрости” ще се опита да ги упражни. Какво точно да упражниш обаче – да си даваш сметка, да се преценяваш, да се препрограмираш, насила да си придаваш вид, съответстващ на представата ти за „добро” (а всъщност – за лична авторитетност)?
Всичко това не е по-различно от останалите ни несъзнателни психични активности и създава само напрежение.
Всяка препоръка за поведение или състояние е една празна форма, която подхранва нашите заблуди.
Е, себенаблюдение, себеконтрол и всякакви други пожелателности биха могли да съществуват и действително, макар това да не са най-правилните думи за назоваването им. По-важното обаче е, че те не са нещо, което се упражнява в стремежа ни към развитие, а са просто естествено следствие на съзнателността.
Съзнателността, която вижда добре ограниченията на Аза, който в желанието си за лична изява втвърдява психичните си очертания и ги изпълва със себе си така, че нищо друго да не може да проникне в тях. Тази съзнателност води до намаляване на усещането за лична значимост, по същество – намаляване на самия Аз (той, всъщност е пречката пред осъществяването, а не осъществителят), в резултат на което се освобождава едно психично пространство. Когато то наистина е празно, тоест – изчистено, освободено (а не запълнено пак с представите ни за пространство, чистота, свобода и т.н.), то просто става част от тъканта на пространството в цялост. Това пространство гледа от всички страни и прониква във всички причини. Точно то е онова, което пряко отразява и нашите ограничения, а това представлява истинското себенаблюдение. Точно то е онова, което допуска в психичния ни процес само стойностни активности, а това представлява истинският себеконтрол.
Всъщност, то е всичко. Но от перспективата на Аза, то е нищото...
Да се има предвид.

Какво търсим и какво намираме?

Всички търсим.

Би могло да се каже, че търсенето е причина за движението.

И ако се опитаме да разгледаме процеса, още на повърхността изниква въпросът – какво търсим? Макар че от една страна бихме могли да разграничим различни обекти на търсенето си, например: щастие, пълноценни взаимоотношения, материални блага, нематериални качества, контрол над това, което ни се случва и т.н., всичко това, все пак, е някакъв стремеж за развитие, за цялост.

Малко или много всеки търси целостта си, но тъй като сме различни, всеки – от своето състояние на съзнание – намира смисъл в различни цели и стремежи, които смята, че ще му донесат удовлетворение или някакво израстване.

И очевидно ние няма как да си представим нещо напълно чуждо за нас, а полагаме пред себе си нашата лична идея за ценност, а в последствие търсим начин за нейната реализация. Това обаче означава, че ние всъщност затвърждаваме самите себе си – своите представи, своите критерии...

Днес има много популярни методи за един вид материализация на желанията, които използват определени физични принципи (НЛП, Силва метод, визуализации и др). Неоспоримо е, а Айнщайн дори е извел математическата формула за това, че енергията е разредена материя. Тези методи учат как да насочваме психичната си енергия така, че в един момент тя да събере достатъчно плътност и да се изяви в света на явленията. С това, т.нар. намиране, обаче, ние създаваме една огромна зависимост, която ни управлява и ограничава. Ясно е, че още първоначалното пожелаване на нещо е зависимост, но при получаването, особено когато е материализирано от самите нас, ние вече биваме напълно затворени и подчинени от тази изява, чийто енергиен заряд вбъдеще ще се изразходва върху нас (което някои наричат карма).

Търсенето почти винаги е форма на напрежение. То е свързано с неудовлетворението ни от това, което е в момента и желанието ни да го променим. Проблемът в този процес е, че той стеснява изключително много възприятията ни и сам по себе си е нещо като отказ от приемане на действителността, в актуалната ѝ форма. Това означава най-малко, че ние всъщност не познаваме добре тази действителност. И макар че искаме да вървим, реално не сме сигурни къде сме стъпили в момента, което е една от причините да се лутаме сред онези решения, които други твърдят, че могат да ни предложат.

Така демонстрираме склонност да превърнем търсенето в един външен процес и да се лишим от способността си за себенаблюдение и осъзнаване – есенциална за пътя ни.

Той разбира се, има и други аспекти.

Въпросът „какво” търсим ни предлага готови и видими форми. Доста по-изследователски звучи въпросът „защо”. И то – не по отношение на конкретен обект на търсенето ни, а защо изобщо търсим.

Изглежда в нас има нещо, което ни подсказва, че всичко може да е много по-различно. И изглежда това го има във всеки – някакъв първоначален извор на копнежа ни по нещо по-добро. Ние, обаче, вместо да оставим този чист копнеж да се развива, си присвояваме първичния му импулс и го впрягаме отново в обусловеността на личните си представи и намерения. Все пак хората, в които този подтик звучи по-отчетливо, насочват търсенето си своите идеи за нещо непреходно или универсално.

От една страна е ясно, че нашите концепции за абсолютност няма как да са самата абсолютност.

От друга страна пък, всяко търсене на такива стойности е един ужасно изявен егоцентризъм и демонстрация на бездънната ни алчност. Ние се опитваме да добием такава абсолютност за себе си, с което само доказваме относителния и ограничен характер на представите си за нея.

Ако обаче успеем да придадем едно допълнително измерение към това търсене, можем да установим, че няма как припряното и неспокойно търсещо същество да доближи пълноводното спокойствие на съвършенството.

Универсалното е универсално именно защото е винаги и навсякъде. Нашите тленни ръце не могат да заграбят нетленното. А осъзнаването на тази наша личностна неспособност, е вероятно най-значимата крачка по пътя ни, защото приемането ѝ осъществява един своеобразен пробив в затворената ни психика. В резултат на това у човека се развива една отвореност към всичко, която на Изток например наричат „внимание”. С това внимание ние започваме да улавяме присъствието на всичко около нас.

Когато не пречим с нашите изисквания към нещата, се оказва, че те имат много какво да ни кажат и много какво да ни дадат. Не за да разполагаме с него за себе си, а просто защото всичко е взаимодействие, споделяне. Познаването и непреченето на тази естественост всъщност е намиране. А би могло да се каже и че е една нова и непозната октава на търсенето, която с право можем да наречем и съзнателност.

От тук нататък следва естествен процес, в който вече без да уязвяваме с личната си ограниченост потенциала – в нас и във всичко – можем да наблюдаваме и съучастваме в неговото разгръщане и да позволим самите ние да бъдем намерени от една по-висша действителност.

Няма ненаказано добро

„Няма ненаказано добро.”

Кой не си го е помислял, или казвал. Това обаче не е заучена песничка за хленчене, а е народна мъдрост. Което ще рече, че означава нещо много повече от личното чувство за онеправданост.

Доброто, очакващо да му се върне добро, е сметкаджийство.

Доброто, очакващо благодарност, е показност.

Онова добро, което приема съпротивата срещу него хрисимо, затвърждава себе си именно като добро.

Затова – доброто, което се надява на каквато и да е форма на възмездие, е зле маскирана корист.

Само онова, което приема наказанието си, е с правилна посока. Именно това е началото на обръщането към Доброто.

Сянката на Единността

Пожелаването на физически контакт (например – стискане на ръка) е сянка на желанието за единност с човека.

Желанието за единност с човека е сянка на желанието за единност с всичко.

Желанието за единност е сянка на самата единност.

И е радостно, че зад всички сенки, Единността просто присъства,

но ти няма защо да се радваш, Сянко.

“Злото е нееволюирало добро”

Петър Дънов е казал, че “злото е нееволюирало добро” (и Ваклуш Толев). Не съм сигурен, дали е бил правилно разбран от последователите си. Нещата, разбира се, са прости. Но, първо, простото не привлича вниманието ни (не провокира); второ, сложни са за описание и обяснение - понеже това са вторични ограничени похвати за предаване на информация и нямат общо с действителността, такава, каквато е сама по себе си.

Та... Всичко притежава свойства – отличителни, вътрешни, потенциални... каквито и да са. Свойствата в цялост съставят характеристиката на своя източник, но като конкретни проявления са частични и ограничени. И все пак, ако качествата са подчинени на цялото, те просто служат за разгръщането му. Но ако едно качество вижда себе си като отделност, то опитва да се затвърди, да се наложи и да доминира. И след като то е твърде ограничено, начините, по които опитва да направи това, могат да бъдат всякакви, но винаги насочени срещу съвкупността от други свойства. Това е злото.

Невежеството на отделното качество не му позволява да осъзнае корена на съществуването си. То познава само себе си (реално – няма познание за нищо, след като няма съзнание за взаимността, но има възприятия само за и от личното си ограничение), поради което започва да губи дори жизнено съдържание (понеже то идва от целостта и отвореността) и в стремежа си да го запазва, доколко може, започва да ограбва жизненото съдържание на средата си (което само донякъде е възможно). Това е злото. И точно това представлява човекът.

Когато отделното качество осъзнае ограничението си (когато придобие достатъчно опитност в себеналагането и види, че така печели много неща, но от тези, които после задължително се губят) и усети в себе си фундаментална нужда от по-висш смисъл, то започва да провижда взаимосвързаността на всичко. Ако реши да се отдаде на процеса в един момент осъзнава необходимостта да пожертва своите очертания и да се подчини напълно на цялото. С това възвръща хармоничността на системата. Самото то се разгръща и подпомага разгръщането на всичко. Това е доброто.

Чудеса

Още като са умували върху догматиката си, т.нар. свети Отци на църквата не са имали единодушие върху въпроса - дали чудесата са от бога, или от дявола. После са тръгнали да търсят компромиси по най-невдъхновени начини, но би могло да се каже, че този въпрос си остава неразрешен. За тях.
За наистина мъдрите от тях обаче никога не е съществувал подобен въпрос. Какво казват те - чудото, само за себе си, си е природен феномен, а вече определена сила получава власт в самите човешки възприятия. Когато просто го приемеш и това никак не измести вниманието ти от вътрешната посока, е едно. Когато ти спечели вниманието обаче, тоест - те съблазни, е друго...

заблудата, наречена щастие

В моментите, в които човек успява да се освободи от всяка представа за себе си, и всички концепции и намерения, в него се освобождава едно пространство. Тази чистота и лекота моментално се изпълва с всеобемаща и цялостна съдържателност, усещането за която носи най-пълното право да се нарече Радост (истинска, тъй като разгръща собствената си действителност, а не измислена от човека, или субективна).
Когато обаче човек обърне внимание на тази Радост, тя започва да се втвърдява (достатъчно е да наблюдаваш себе си – това се вижда много ясно). Превръща се в чувство, което човекът се опитва да задържи. Тя става все по-осезателна за неговото съзнание, но именно поради това втвърдяване губи връзката със собствения си извор, който почива в чистотата и липсата на всякакви психични конкретизации.
После човекът започва да търси това усещане и така изгубва реалността му завинаги, като я заменя с имитациите, които сам създава.
Така е родена и заблудата, наречена щастие, като обект на стремление, желание и блян.

Сила

Сила.
Какво е сила?
Всеки я търси, за да я прилага.
А езикът и физиката ни я обясняват.

Думата "сила" в българския език има общ произход с думата "сила" на санскрит (на сансрит се чете межди "с" и "ш"). На сансрит "сила" означава подчинение. По-точно - пълно и смирено приемане на изискванията на това, което е.
И след като физиката казва, че силата е мярка за взаимодействие, а също и че представлява векторна величина - тоест има начало (произход, извор) и посока, би трябвало да ни стане ясно къде се намира силата и как се заражда.
Във вътрешния център на приемането.

Да наблюдаваш

Прав е Кришнамурти, като казва, че най-висшата форма на човешка интелигентност е умението да наблюдаваш, без да оценяваш, но не осветлява пътя за постигането на това умение.
Единственият начин да наблюдаваш чисто, е ако не упражняваш никаква форма на себезаявяване. Възприятие без възприятие. Присъствие без присъствие.
Осъзнавайки, че най-беглата преценка, най-ефирното нaмятане на мисъл върху нещо, е агресия. Опит за субективизация на нещата, поради липсата на собствена - затворена в карцера на личността - действителност. Тази агресия е цялата човешка реалност.
И това, че го казвам и го показвам пред вас, също е част от моята неправомерна намеса в чистата действителност. И вашето възприятие, вашето отношение към тези думи, дори да е прегръщащо, ще е поредната форма на агресия – на субективизиране на нещата – опит за напъхване в психика, за поглъщане на съществуването.
Добре е, че само съществуване си остава неуязвимо. Дори е прекрасно. Това обаче не прави нашето безумие прекрасно. Не би трябвало да е трудно да се откажем от него, нали...

Собственият път

Различни сме. И всеки има свой път към истината, нали така...
Само дето индивидуализирането по същество представлява стесняване. Различията се дължат на натрупвания, които филтрират и изкривяват. Да, всеки има свой път към представата си за истина.
Но пътят към разширяването (не на натрупванията, а на процепа за навлизане на светлина през тях) е един, единствен и универсален. Точно обратният - на освобождаване от всички тези натрупвания и отъждествявания (например с истина).
Пътят към истината няма как да не е единствен, просто защото в него истината води. От нас се изисква да не и налагаме своите зависимости. Достатъчно е да сме тихи и чисти - тя свети и ни приобщава към себе си. Това може да се нарече отвореност, възприемчивост. И няма вариации.
Пътят е един.

Промяна

Спокойно можем да оставим настрана наизустеното и теоретично „можеш да промениш света само като промениш себе си” и да проведем собствено изследване.

Можем ли да променим някого? Нашата намеса винаги е външна спрямо него, а това провокира напрежение. Напрежението винаги е опит за затвърждаване на старото и невъзприемчивост за нещо ново.

Това, което на първо място трябва да се промени, са условията. Същевременно обаче условията са резултат от цялото минало на всички нас и ни обхващат всички. Дори да опитаме да посадим цветче, след нас идва онзи, който ще го стъпче. Средносрочно погледнато – условията не зависят от индивида.

Тогава става ясна единствената възможна промяна за средата – ти самият да си облагородяващо условие. Не да правиш, не да програмираш, а да си.

Това става лесно – достатъчно е само да се откажеш от себе си (освобождаваш своето място и този „вакуум” наистина чисти всичко около теб, доколкото е възможно).