И все пак... Извън човешката формалност....
Рождеството е факт. Всички слънчеви божества - Христос, Аполон, Митра, Один, Озирис, Дионис, Ахура-Мазда, Кетцалкоатъл, Атон и т.н. се раждат, естествено, в зимното слънцестоене - момента, в който денят започва да големее. Младенците растат. И всички те възкръсват в пролетното равноденствие - денят надвива нощта - светлината побеждава мрака.
Това не омаловажава символния заряд на този вид мистерии. Както астрономическите цикли и по-скоро ограничените възприятия за тях са се проектирали в човешките представи и митологии, така самите те са изява на скрити и по-висши управляващи сили.
И тъй като единствените налични условия са само настоящите, как би ни засегнала значимостта (или липсата) на историческите събития, белязали евентуално пътя на някой си, колкото и величествен да е образът му... Но ще намерим хранителна почва и в не особено забележителното и регулярно поредно слънчево "раждане", защото Светилото, определящо живота на нашето дребно планетче, предоставя атмосферата за протичане на всички негови процеси. И в условията на неговите относителни растеж и укрепване, ние намираме благоприятната среда за всяко наше изграждане. Остава да облагородим личната си почва и онова, за което е подходяща, сега ще се роди...
Както Девата (пречистената) Мария (материя) зачева от Светия Дух.
Честито Рождество!
25.12.2011 г.
24.12.2011 г.
Първото падение, според Якоб Бьоме
Определено е прекалено смела инициатива – тълкуванието на образите на Бьоме, който описва непознатото (не и за него) чрез всеизграждащите седем качества, чиито свойства и взаимодействия той представя посредством свои, съвсем лични асоциации (свързани предимно с вкус, влажност, топлина и звук). Въпреки това, доколкото съм успял да разбера (или да съотнеса към своите разбирания), начинът, по който описва първото падение (изключително важно да се отбележи – самото падение е едновременно и създаването на познатия ни свят!), е подобен:
(Без подробности за първичния творчески акт,) Творецът създава от себе си първите същности (едновременно с това и форми, но повече в идеен план) чрез първичната фина материя (Салитер) и своето Слово (Меркурий). Тези първи същности разбира се са били негова изява и ако може да се каже, че са имали самосъзнание, то е било именно това – че са негова изява. Обаче една група от тях (войнство), които именно били най-съвършените, поради точно това си качество получили свое вътрешно удовлетворение – те се зарадвали за себе си (за формата си) в себе си. И точно по този начин те един вид затвърдили формата си, която иначе би трябвало да е динамична и жива, в съответствие с намеренията на Твореца. Така обаче те я втвърдили и тъй като движението им нямало как да спре (понеже все пак са живи и изявяващи се), се получило триене, което ги нагорещило отвън. Понеже самото вливане на живота им било нещо като вътрешна горещина, чрез втвърдяването на формата си те се затворили за него и от този момент нататък техния живот започнал да се образува по друг начин (и самият той да бъде друг) – чрез нагорещяването отвън. Така те един вид отделили, но също и създали - свой свят, който именно е този свят, наречен от Бьоме свят на яростта, но такъв и поради същността си, тъй като яростта, логично, е описаното външно триене-нагряване.
Малко по-друг аспект на същото, представен по-нататък от Бьоме... Първоизявените същности са имали съзнанието за равни и взаимодействащи си с всички други. А събирателният образ, който е и нещо като съродител на отцепилата се група (Луцифер), след като бил създаден най-възвишен, пожелал друг вид взаимодействие с всички останали същности, а именно да ги съблазни чрез красотата си и подчини. По този начин се родили първите сетива, тъй като му е било необходима външна връзка с тях, посредством която да ги примами.
(Без подробности за първичния творчески акт,) Творецът създава от себе си първите същности (едновременно с това и форми, но повече в идеен план) чрез първичната фина материя (Салитер) и своето Слово (Меркурий). Тези първи същности разбира се са били негова изява и ако може да се каже, че са имали самосъзнание, то е било именно това – че са негова изява. Обаче една група от тях (войнство), които именно били най-съвършените, поради точно това си качество получили свое вътрешно удовлетворение – те се зарадвали за себе си (за формата си) в себе си. И точно по този начин те един вид затвърдили формата си, която иначе би трябвало да е динамична и жива, в съответствие с намеренията на Твореца. Така обаче те я втвърдили и тъй като движението им нямало как да спре (понеже все пак са живи и изявяващи се), се получило триене, което ги нагорещило отвън. Понеже самото вливане на живота им било нещо като вътрешна горещина, чрез втвърдяването на формата си те се затворили за него и от този момент нататък техния живот започнал да се образува по друг начин (и самият той да бъде друг) – чрез нагорещяването отвън. Така те един вид отделили, но също и създали - свой свят, който именно е този свят, наречен от Бьоме свят на яростта, но такъв и поради същността си, тъй като яростта, логично, е описаното външно триене-нагряване.
Малко по-друг аспект на същото, представен по-нататък от Бьоме... Първоизявените същности са имали съзнанието за равни и взаимодействащи си с всички други. А събирателният образ, който е и нещо като съродител на отцепилата се група (Луцифер), след като бил създаден най-възвишен, пожелал друг вид взаимодействие с всички останали същности, а именно да ги съблазни чрез красотата си и подчини. По този начин се родили първите сетива, тъй като му е било необходима външна връзка с тях, посредством която да ги примами.
12.12.2011 г.
"напреднала" наука
Навремето, ама съвсем отдавна вече, академичните умове (като се има предвид, че тогава философия, изкуство и естествознание не са познавали разделите помежду си) са проповядвали понашему ограниченото схващане, че Земята е сърцето на света, а главата му е Слънцето. Освен, че всичко се върти около нашата планета, те са смятали, че Слънцето е единствения източник на светлина и по някакъв своеобразен начин захранва луната и звездите.
Аз заявявам, че са били много по-прави, отколкото сме ние днес. Нас индукцията и стремежът към обективност, опитващ уж да обеме повече фактори, са ни отдалечили от основния принцип на всичко съществуващо – живота. Докато те прекрасно са осъзнавали, че не говорят за някакви си изолирани небесна парчета, а за тяхното взаимодействие, взаимовръзките им и отношението им към самите нас, хората.
И след като светът е изтъкан от електромагнитни вълни, не е ли ясно, че нашите електромагнитни индивидуалности са подчинени и управлявани от обхващащия ги електромагнитен организъм на планетата, като и физиката и психологията днес са успели емпирично да установят, че всяко електромагнитно поле пречупва и колонизира всички онези въздействия, които проникват в него отвън. А Земята, разбира се, по същия начин се намира в обсега на определящото електромагнитно влияние на Слънцето. Това, което виждаме по небесния свод, не са реалните местоположения не звездите – та, дори светлината, идваща от тях, е пречупена посредством гравитацията на слънцето и земята (няма смисъл да издребнявам с другите причини, защото те са си пак проявления на електромагнитната идентификация - като йоносфера, слънчев вятър и т.н.). Какво остава тогава за невидимите им електромагнитни въздействия, като по-фини и неосезаеми - чуждото електромагнитно влияние върху тях е изключително моделиращо.
Та...
Е повече от ясно, че земята е център на света, а слънцето е нейния управник, който дава светлината си на звездите. Това е твърдение на наука, която не е празна.
Аз заявявам, че са били много по-прави, отколкото сме ние днес. Нас индукцията и стремежът към обективност, опитващ уж да обеме повече фактори, са ни отдалечили от основния принцип на всичко съществуващо – живота. Докато те прекрасно са осъзнавали, че не говорят за някакви си изолирани небесна парчета, а за тяхното взаимодействие, взаимовръзките им и отношението им към самите нас, хората.
И след като светът е изтъкан от електромагнитни вълни, не е ли ясно, че нашите електромагнитни индивидуалности са подчинени и управлявани от обхващащия ги електромагнитен организъм на планетата, като и физиката и психологията днес са успели емпирично да установят, че всяко електромагнитно поле пречупва и колонизира всички онези въздействия, които проникват в него отвън. А Земята, разбира се, по същия начин се намира в обсега на определящото електромагнитно влияние на Слънцето. Това, което виждаме по небесния свод, не са реалните местоположения не звездите – та, дори светлината, идваща от тях, е пречупена посредством гравитацията на слънцето и земята (няма смисъл да издребнявам с другите причини, защото те са си пак проявления на електромагнитната идентификация - като йоносфера, слънчев вятър и т.н.). Какво остава тогава за невидимите им електромагнитни въздействия, като по-фини и неосезаеми - чуждото електромагнитно влияние върху тях е изключително моделиращо.
Та...
Е повече от ясно, че земята е център на света, а слънцето е нейния управник, който дава светлината си на звездите. Това е твърдение на наука, която не е празна.
11.12.2011 г.
Гьоте - епиграми 2
Искаш ли да встъпиш в безграничното,
извърви си границите – всичките.
На пълния покой загадъчния вкус
ще можеш да усетиш ако слееш минус с плюс.
Отдели ли се от светлината най-подир
и тъмнината ще намери вечен мир.
Как? И кога? И къде? – Боговете са неми.
„Защо” ти не питай, а път към „Защото” поемай.
-----------------------------------------------
Гьоте - епиграми 1
извърви си границите – всичките.
На пълния покой загадъчния вкус
ще можеш да усетиш ако слееш минус с плюс.
Отдели ли се от светлината най-подир
и тъмнината ще намери вечен мир.
Как? И кога? И къде? – Боговете са неми.
„Защо” ти не питай, а път към „Защото” поемай.
-----------------------------------------------
Гьоте - епиграми 1
8.12.2011 г.
до Чикаго и назад
Животът е проектирал в най-финото ниво на материята съществуването.
Съществуването е проектирало по-надолу в материята възприятието.
Възприятието е проектирало нататък различаването.
Различаването е проектирало индивидуалността.
Индивидуалността е проектирала егото,
а то проектира себе си в най-грубото ниво на материята и опитва така да се разшири.
Интересно е как опитва да се разшири чрез продължение на пътя на стесняването-кристализация.
А обратният път е явен.
Това е път на умирането, който води към живот.
Защото при смъртта на егото остава индивидуалността.
При смъртта на индивидуалността остава различаването.
При смъртта на различаването остава възприятието.
При смъртта на възприятието остава съществуването.
И ако успеем да умъртвим съществуването ще остане Животът, безсмъртието.
Това е съзнателно умиране, а не природно. В света, съставен от енергия, умира онова, което престане да бъде захранвано (от отношението ни към него).
Или,
„Който изгуби живота си, той ще го намери.”
Пътят към Живота е път на отказване (тоест освобождение), а не на придобиване.
Съществуването е проектирало по-надолу в материята възприятието.
Възприятието е проектирало нататък различаването.
Различаването е проектирало индивидуалността.
Индивидуалността е проектирала егото,
а то проектира себе си в най-грубото ниво на материята и опитва така да се разшири.
Интересно е как опитва да се разшири чрез продължение на пътя на стесняването-кристализация.
А обратният път е явен.
Това е път на умирането, който води към живот.
Защото при смъртта на егото остава индивидуалността.
При смъртта на индивидуалността остава различаването.
При смъртта на различаването остава възприятието.
При смъртта на възприятието остава съществуването.
И ако успеем да умъртвим съществуването ще остане Животът, безсмъртието.
Това е съзнателно умиране, а не природно. В света, съставен от енергия, умира онова, което престане да бъде захранвано (от отношението ни към него).
Или,
„Който изгуби живота си, той ще го намери.”
Пътят към Живота е път на отказване (тоест освобождение), а не на придобиване.
5.12.2011 г.
Александър Геров
ЛИТЕРАТУРНО ЧЕТЕНЕ
С безброй деца салона беше пълен,
със глъчка и шушукане потайно.
Когато към децата се обърнах,
мен ме потресе една страшна тайна:
че от децата има в мен по нещо,
че капка моя кръв и тях вълнува.
Обгръщах ги със поглед и усещах
изобщо, че смъртта не съществува.
Очите ми отворени прозряха
в дълбочините на велика бездна:
и мен да погребат след време щяха,
но аз не можех вече да изчезна.
Децата, птиците, скалите черни,
луната над морето засияла -
единосъщна, цялата материя
във този миг се беше осъзнала.
ИСТИНСКИЯТ ЖИВОТ
Истинският живот никога не намира
точно отражение в историята.
Ние не можем да познаем
истинския живот.
Това проличава при стихийни бедствия,
при войни, революции,
бомбардировки
и наводнения.
Никой досега не е казал истината за тях.
И не смее да я каже, защото се страхува от нея.
Човешкото съзнание не отразява истината,
а само своите желания.
А истината е проста.
Разбират я водата,
скалите, пясъка,
ветровете
и звездите.
ОБРЪЩЕНИЕ
Вие, които още спите във материята
и ще отворите очи след десет хиляди години,
спомнете се за мен.
Аз бях смутен, безпомощен, объркан.
Не можех да си служа с мащаба на вселената,
да преработвам електричеството в плът,
във всяка жива твар да се превръщам
и да използвам мозъка като антена.
Не знаех точните размери на безкрайността.
И нямах още сили да се радвам на безсмъртието.
По всичко друго аз на вас приличах,
защото иначе не съществува смисъл.
СЕДМИЯТ ДЕН
Духът почива уморен.
Мълчи душата тъмна...
Самотен ден, безкраен ден,
с какво да те запълня?
УМОРА
Кръвта се също уморява
от красотата на света
и закопнява за забрава,
за отдиха, за вечността.
С безброй деца салона беше пълен,
със глъчка и шушукане потайно.
Когато към децата се обърнах,
мен ме потресе една страшна тайна:
че от децата има в мен по нещо,
че капка моя кръв и тях вълнува.
Обгръщах ги със поглед и усещах
изобщо, че смъртта не съществува.
Очите ми отворени прозряха
в дълбочините на велика бездна:
и мен да погребат след време щяха,
но аз не можех вече да изчезна.
Децата, птиците, скалите черни,
луната над морето засияла -
единосъщна, цялата материя
във този миг се беше осъзнала.
ИСТИНСКИЯТ ЖИВОТ
Истинският живот никога не намира
точно отражение в историята.
Ние не можем да познаем
истинския живот.
Това проличава при стихийни бедствия,
при войни, революции,
бомбардировки
и наводнения.
Никой досега не е казал истината за тях.
И не смее да я каже, защото се страхува от нея.
Човешкото съзнание не отразява истината,
а само своите желания.
А истината е проста.
Разбират я водата,
скалите, пясъка,
ветровете
и звездите.
ОБРЪЩЕНИЕ
Вие, които още спите във материята
и ще отворите очи след десет хиляди години,
спомнете се за мен.
Аз бях смутен, безпомощен, объркан.
Не можех да си служа с мащаба на вселената,
да преработвам електричеството в плът,
във всяка жива твар да се превръщам
и да използвам мозъка като антена.
Не знаех точните размери на безкрайността.
И нямах още сили да се радвам на безсмъртието.
По всичко друго аз на вас приличах,
защото иначе не съществува смисъл.
СЕДМИЯТ ДЕН
Духът почива уморен.
Мълчи душата тъмна...
Самотен ден, безкраен ден,
с какво да те запълня?
УМОРА
Кръвта се също уморява
от красотата на света
и закопнява за забрава,
за отдиха, за вечността.
2.12.2011 г.
Имануел Кант - из "Критика на чистия разум"
…Нещата, които си представяме нагледно, не са сами по себе си това, за което си ги представяме... Ако премахнем субекта, или дори само субективното свойство на сетивата изобщо, биха изчезнали... Ние не познаваме нищо друго, освен нашия начин да ги възприемаме, който ни е свойствен... Пространство и време са неговите чисти форми, усещането изобщо е материята.... Разликата между неясна и ясна представа е само логическа и не засяга съдържанието.
...Номиналната дефиниция за истината е, че тя е съгласуването на познанието с предмета му... Общата логика винаги е логика на илюзията, тоест диалектическа. Защото тя не ни казва абсолютно нищо върху съдържанието на познанието, а единствено върху формалните условия на съгласуването с разсъдъка, които обаче са съвсем безразлични към самите предмети...
...Чистият разсъдък се отделя напълно не само от всичко емпирично, но дори и от всяка сетивност... Разсъдъкът не е способност за наглед. Извън нагледа обаче няма никакъв друг начин за познаване, освен чрез понятия. Значи познанието на всеки разсъдък е познание чрез понятия, не интуитивно, а дискурсивно. Всички нагледи почиват върху афекции, понятията почиват върху функции...
...Разсъдъкът е сам извор на законите на природата и следователно на формалното единство на природата... Без съмнение, емпиричните закони, като такива, съвсем не могат да изведат произхода си от чистия разсъдък... но всички емпирични закони са само частни определения на чистите закони на разсъдъка...
...Защото като явления предметите съставляват нещо, което е само в нас, тъй като модификацията на сетивността ни съвсем не би могла да се намира извън нас…
…В действителност, в основата на чистите ни сетивни понятия не лежат образи на предметите, а схеми... А схемите на чистите разсъдъчни понятия са истинските и единствени условия, които създават на тези понятия отношения към обекти, следователно – значение... Обаче въпреки, че схемите на сетивността осъществяват категориите, все пак прави впечатление, че те в същото време ги и стесняват... Значението се придава от сетивността, която реализира разсъдъка, като същевременно го стеснява...
...Всички явления съдържат постоянното като същност и променливото като изява... Изменя се само състоянието... А всички изменения са причинени...
...Всички съществуващи субстанции са в постоянно взаимодействие...
...Всяко начало е във времето и всяка граница на онова, което е протяжно, е в пространството. Но пространство и време са само в сетивния свят. Следователно само явленията в света са ограничени по условен начин, самият свят обаче не е ограничен нито по условен, нито по безусловен начин...
...Разумът търси понятието за една същност, на която подхожда такова преимущество на съществуването, каквото е безусловната необходимост... Ако той може да отстрани всичко, което не се съгласува с тази необходимост, освен едно нещо (казано по този начин създава логическо разминаване, ама...), то това нещо е абсолютно необходимата същност, все едно дали необходимостта и може да се разбере...
...Но понятието за една абсолютно необходима същност е чисто понятие на разума... което дава указание за известна, макар и недостижима завършеност и служи по-скоро за ограничаване на разсъдъка, отколкото за приложение...
...Безусловната необходимост,от която се нуждаем така необходимо като от последна опора на всички неща, е истинската пропаст за човешкия разум. Дори вечността... измерва само продължителността на нещата, но не ги поддържа...
...Номиналната дефиниция за истината е, че тя е съгласуването на познанието с предмета му... Общата логика винаги е логика на илюзията, тоест диалектическа. Защото тя не ни казва абсолютно нищо върху съдържанието на познанието, а единствено върху формалните условия на съгласуването с разсъдъка, които обаче са съвсем безразлични към самите предмети...
...Чистият разсъдък се отделя напълно не само от всичко емпирично, но дори и от всяка сетивност... Разсъдъкът не е способност за наглед. Извън нагледа обаче няма никакъв друг начин за познаване, освен чрез понятия. Значи познанието на всеки разсъдък е познание чрез понятия, не интуитивно, а дискурсивно. Всички нагледи почиват върху афекции, понятията почиват върху функции...
...Разсъдъкът е сам извор на законите на природата и следователно на формалното единство на природата... Без съмнение, емпиричните закони, като такива, съвсем не могат да изведат произхода си от чистия разсъдък... но всички емпирични закони са само частни определения на чистите закони на разсъдъка...
...Защото като явления предметите съставляват нещо, което е само в нас, тъй като модификацията на сетивността ни съвсем не би могла да се намира извън нас…
…В действителност, в основата на чистите ни сетивни понятия не лежат образи на предметите, а схеми... А схемите на чистите разсъдъчни понятия са истинските и единствени условия, които създават на тези понятия отношения към обекти, следователно – значение... Обаче въпреки, че схемите на сетивността осъществяват категориите, все пак прави впечатление, че те в същото време ги и стесняват... Значението се придава от сетивността, която реализира разсъдъка, като същевременно го стеснява...
...Всички явления съдържат постоянното като същност и променливото като изява... Изменя се само състоянието... А всички изменения са причинени...
...Всички съществуващи субстанции са в постоянно взаимодействие...
...Всяко начало е във времето и всяка граница на онова, което е протяжно, е в пространството. Но пространство и време са само в сетивния свят. Следователно само явленията в света са ограничени по условен начин, самият свят обаче не е ограничен нито по условен, нито по безусловен начин...
...Разумът търси понятието за една същност, на която подхожда такова преимущество на съществуването, каквото е безусловната необходимост... Ако той може да отстрани всичко, което не се съгласува с тази необходимост, освен едно нещо (казано по този начин създава логическо разминаване, ама...), то това нещо е абсолютно необходимата същност, все едно дали необходимостта и може да се разбере...
...Но понятието за една абсолютно необходима същност е чисто понятие на разума... което дава указание за известна, макар и недостижима завършеност и служи по-скоро за ограничаване на разсъдъка, отколкото за приложение...
...Безусловната необходимост,от която се нуждаем така необходимо като от последна опора на всички неща, е истинската пропаст за човешкия разум. Дори вечността... измерва само продължителността на нещата, но не ги поддържа...
22.11.2011 г.
Пейо Яворов
Сърце, сърце, смири се клето, –
от зло предчувствие обзето,
защо тревожно биеш ти?
Съдбата даде ли ти нещо,
че днес, настръхнала зловещо,
да може да го похити?
Животът ли? Ах, той един е –
и ти не искаш да премине
без диря някаква в света;
но колко пъти си, унило,
изстивало към всичко мило
и пожелавало смъртта?
-----------------------------------------------------------
ЕПИТАФИЯ
Не тръгна той да търси громка слава
ни в кървав бой, ни в улична разправа;
а там, де зло разбойствува в тъмата,
една любов оръжие занесе -
и там, де култ е с векове лъжата,
на истина хоругвата понесе.
Под кръстно зло плещи се не превиха,
ни сили в път, в трънлив път измениха,
в гранит-гърди не кипна нивга злоба,
за свой, за враг той имаше усмивка...
И тъй до край, и тъй до тук, до гроба -
Герою скъп, най-лека ти почивка!
-----------------------------------------------------------
БАБИНА ПРИКАЗКА
Тръгнала от божи рай
към земята чудна двойка:
Разум, който всичко знай,
с Правда, праведна девойка.
Бог поръчал им на път:
"Вий при хората идете -
стига вече да грешат,
ум и правда ги учете."
- Накъде ли! - "Път е нам
през града и щем намери
да ни слушат много там
сиромаси и болери."
И домъкват се в града -
Божи хора, без петаче;
" Где..?" - търговците крещят,
"Милостиня!" - беден плаче.
А сред ноще весел пир
спят боляри, кой ще слуша?
И замръкват най-подир:
глад и жлъчка, чак до гуша.
Но сред пътя в нощен мрак
върху тях стражар наскочил,
за ръцете - и юнак
с пръст полето им посочил...
"Де щем...?" - Правдичке, не знам!
"То се, Разумчо, видяло..."
- Леле, боже! - Тука-там,
в село слънце ги огряло.
"Бог - добро!" - "Добро ви дал!"
И прииждат хора прости:
сума свят се насъбрал
да послуша млади гости.
Иде попът, а така
слука става - не видели
и не стават на крака
пътниците отмалели.
"Гледай дяволски рога?
Шарко, Муржо!..." - свикал триста
дядо Поп и "ха, сега,
в пъкъл, род на Антихриста!"
Трепва Разум: - Правдо, беж! -
"Дръжте, братя християни!"
И след попа ги поглеж,
хукват всичките събрани.
Бежанците с викове
дън-горите огласили;
наизлезли зверове
и от хора ги спасили...
от зло предчувствие обзето,
защо тревожно биеш ти?
Съдбата даде ли ти нещо,
че днес, настръхнала зловещо,
да може да го похити?
Животът ли? Ах, той един е –
и ти не искаш да премине
без диря някаква в света;
но колко пъти си, унило,
изстивало към всичко мило
и пожелавало смъртта?
-----------------------------------------------------------
ЕПИТАФИЯ
Не тръгна той да търси громка слава
ни в кървав бой, ни в улична разправа;
а там, де зло разбойствува в тъмата,
една любов оръжие занесе -
и там, де култ е с векове лъжата,
на истина хоругвата понесе.
Под кръстно зло плещи се не превиха,
ни сили в път, в трънлив път измениха,
в гранит-гърди не кипна нивга злоба,
за свой, за враг той имаше усмивка...
И тъй до край, и тъй до тук, до гроба -
Герою скъп, най-лека ти почивка!
-----------------------------------------------------------
БАБИНА ПРИКАЗКА
Тръгнала от божи рай
към земята чудна двойка:
Разум, който всичко знай,
с Правда, праведна девойка.
Бог поръчал им на път:
"Вий при хората идете -
стига вече да грешат,
ум и правда ги учете."
- Накъде ли! - "Път е нам
през града и щем намери
да ни слушат много там
сиромаси и болери."
И домъкват се в града -
Божи хора, без петаче;
" Где..?" - търговците крещят,
"Милостиня!" - беден плаче.
А сред ноще весел пир
спят боляри, кой ще слуша?
И замръкват най-подир:
глад и жлъчка, чак до гуша.
Но сред пътя в нощен мрак
върху тях стражар наскочил,
за ръцете - и юнак
с пръст полето им посочил...
"Де щем...?" - Правдичке, не знам!
"То се, Разумчо, видяло..."
- Леле, боже! - Тука-там,
в село слънце ги огряло.
"Бог - добро!" - "Добро ви дал!"
И прииждат хора прости:
сума свят се насъбрал
да послуша млади гости.
Иде попът, а така
слука става - не видели
и не стават на крака
пътниците отмалели.
"Гледай дяволски рога?
Шарко, Муржо!..." - свикал триста
дядо Поп и "ха, сега,
в пъкъл, род на Антихриста!"
Трепва Разум: - Правдо, беж! -
"Дръжте, братя християни!"
И след попа ги поглеж,
хукват всичките събрани.
Бежанците с викове
дън-горите огласили;
наизлезли зверове
и от хора ги спасили...
8.11.2011 г.
Гьоте - епиграми
Наивно вярвах, че от чужди ще мога нещо да науча.
Четиридесетгодишен – лъжата да прозра сполучих.
И глупаво реших, че мога аз пък да поуча други.
Съдба, ти учиш всеки – според нужди и заслуги!
--------------------------------------------------
Какво са бог, човек и свят, е тайна - не чак толкоз скрита.
Но не би я издържал - затуй, приятелю, не питай.
--------------------------------------------------
Видя ли поклонник, тъжен съм и гузен -
прави ни блажени любимата илюзия.
--------------------------------------------------
Хората обичат тривиалното. Мернеш ли тълпата визуално -
можеш да си сигурен, че сбрана е именно за нещо тривиално.
--------------------------------------------------
Човекът - единствено в човек се разпознава;
животът сам уроците си в нас установява.
--------------------------------------------------
--------------------------------------------------
* - оригиналите на епиграмите му са неримувани
--------------------------------------------------
Гьоте - епиграми 2
Четиридесетгодишен – лъжата да прозра сполучих.
И глупаво реших, че мога аз пък да поуча други.
Съдба, ти учиш всеки – според нужди и заслуги!
--------------------------------------------------
Какво са бог, човек и свят, е тайна - не чак толкоз скрита.
Но не би я издържал - затуй, приятелю, не питай.
--------------------------------------------------
Видя ли поклонник, тъжен съм и гузен -
прави ни блажени любимата илюзия.
--------------------------------------------------
Хората обичат тривиалното. Мернеш ли тълпата визуално -
можеш да си сигурен, че сбрана е именно за нещо тривиално.
--------------------------------------------------
Човекът - единствено в човек се разпознава;
животът сам уроците си в нас установява.
--------------------------------------------------
--------------------------------------------------
* - оригиналите на епиграмите му са неримувани
--------------------------------------------------
Гьоте - епиграми 2
31.10.2011 г.
Никъде
Няма нищо за търсене.
Няма нищо за откриване.
Нищо. Нищо не е скрито.
Всичко е тук, сега, в наличност.
И няма нищо, което да привлича, да провокира...
Само тишината спасява сама себе си от непосилната задача – да избира път.
Всеки път води към себе си.
Колко облекчаващо е, че тишината не възнамерява да стига до никъде.
Освен...
да установява в себе си
все по-изпълващо
Никъде.
Няма нищо за откриване.
Нищо. Нищо не е скрито.
Всичко е тук, сега, в наличност.
И няма нищо, което да привлича, да провокира...
Само тишината спасява сама себе си от непосилната задача – да избира път.
Всеки път води към себе си.
Колко облекчаващо е, че тишината не възнамерява да стига до никъде.
Освен...
да установява в себе си
все по-изпълващо
Никъде.
10.10.2011 г.
Александър Бандеров
Самотата е изход в затворена клопка.
Свят нежив, който трябва ти сам да заселиш
с отзвънелия звън на отдавнашни хлопки,
с гласовете на делници и на недели.
В нея можеш да бъдеш божествено слово
и духът, обладал оживялата глина.
Да разменяш в света си измислен, съдбовно,
вчерашно бъдеще с утрешно минало.
Тя е полет в тунела на времето. Бездна,
от коятo смолата на дните изтича
и в чиято условност и аз ще изчезна,
съществувал и ничий.
*************************************
Когато дойде възрастта, отвъд превала,
и самотата връхлети осиротяла,
дори и спомените са отрова
като среднощни гласове на сова.
Какво ли търся в древната пустиня?
Коя надежда искам да намеря?
Което ме изгаряше – изстина.
То беше утре и ще бъде вчера.
Почти безсмислено, почти нелепо.
Улавям се, че с някого говоря.
И трепват светлини, и чувам шепот,
и виждам сенките на скъпи хора.
А няма никой. Някъде отдавна
лавината на времето се свлече
и ехото край мен затихва бавно
и се разсейва в кръг, все по-далече.
*************************************
То е някаква болна тъга.
И протяжност, която усещам
в извисената зимна дъга,
запламтяла по чудо насреща.
То е някакво чувство-мираж.
Като паника тихо обзема
и захвърля на лунния плаж
с нож в гърба или с рана в корема.
То е тайно присъствие, страх,
който слепите нощи владее.
И оная неясна заплаха
на смъртта. А животът къде е?
Може би в януарския ден
той е тръгнал семейно на гости.
Над реката стоя раздвоен
и безпътен – в средата на моста.
*************************************
Сезоните, екстремните пунически сезони,
воюват за съдбата си и времето се рони,
разядено от кариес. Заложената миза
със съхнещата си ръка сърцето ми прониза.
И се загуби слънцето. Изригването стихна,
но дълго още в мен димя верижният му вихър.
И се видях безпомощен в помръкналата бездна,
в която идех да създам живот, за да изчезна.
Сезоните и мъдростта не са тълковен речник,
а оня повей на смъртта и на самата вечност.
Оная звездна тайнопис, от нас неосъзната,
с гласа на бухала в нощта, с гнева на кръговрата.
Свят нежив, който трябва ти сам да заселиш
с отзвънелия звън на отдавнашни хлопки,
с гласовете на делници и на недели.
В нея можеш да бъдеш божествено слово
и духът, обладал оживялата глина.
Да разменяш в света си измислен, съдбовно,
вчерашно бъдеще с утрешно минало.
Тя е полет в тунела на времето. Бездна,
от коятo смолата на дните изтича
и в чиято условност и аз ще изчезна,
съществувал и ничий.
*************************************
Когато дойде възрастта, отвъд превала,
и самотата връхлети осиротяла,
дори и спомените са отрова
като среднощни гласове на сова.
Какво ли търся в древната пустиня?
Коя надежда искам да намеря?
Което ме изгаряше – изстина.
То беше утре и ще бъде вчера.
Почти безсмислено, почти нелепо.
Улавям се, че с някого говоря.
И трепват светлини, и чувам шепот,
и виждам сенките на скъпи хора.
А няма никой. Някъде отдавна
лавината на времето се свлече
и ехото край мен затихва бавно
и се разсейва в кръг, все по-далече.
*************************************
То е някаква болна тъга.
И протяжност, която усещам
в извисената зимна дъга,
запламтяла по чудо насреща.
То е някакво чувство-мираж.
Като паника тихо обзема
и захвърля на лунния плаж
с нож в гърба или с рана в корема.
То е тайно присъствие, страх,
който слепите нощи владее.
И оная неясна заплаха
на смъртта. А животът къде е?
Може би в януарския ден
той е тръгнал семейно на гости.
Над реката стоя раздвоен
и безпътен – в средата на моста.
*************************************
Сезоните, екстремните пунически сезони,
воюват за съдбата си и времето се рони,
разядено от кариес. Заложената миза
със съхнещата си ръка сърцето ми прониза.
И се загуби слънцето. Изригването стихна,
но дълго още в мен димя верижният му вихър.
И се видях безпомощен в помръкналата бездна,
в която идех да създам живот, за да изчезна.
Сезоните и мъдростта не са тълковен речник,
а оня повей на смъртта и на самата вечност.
Оная звездна тайнопис, от нас неосъзната,
с гласа на бухала в нощта, с гнева на кръговрата.
18.09.2011 г.
пак за търсенето
Факт (както механичен, така и психичен) -
движението по различни пътища към една и съща цел води до различен резултат при достигането и.
Рационализацията е очевидна.
Психически, става въпрос за възприятия, които още в постановката са заложени като различни – щом подходът към целта е различен.
Физически е същото – реалността на целта, която е свързана с всяка друга реалност, се моделира също от характера на подстъпите към нея. Различният път още в началото предполага дори различната цел, защото колкото и да е идентична като обект, най-малкото нееднаквостта на посоката към нея определя допълнителни различия в характеристиките и.
То, малко става неясно кое е физика и кое психология, ама кой ни е виновен на човечетата, че фрагментираме всичко и после само счупените парченца можем да наблюдаваме, поотделно.
И сега, пак –
Факт (както механичен, така и психичен) -
движението по различни пътища към една и съща цел води до различен резултат при достигането и (ще рече – различна цел).
движението по различни пътища към една и съща цел води до различен резултат при достигането и.
Рационализацията е очевидна.
Психически, става въпрос за възприятия, които още в постановката са заложени като различни – щом подходът към целта е различен.
Физически е същото – реалността на целта, която е свързана с всяка друга реалност, се моделира също от характера на подстъпите към нея. Различният път още в началото предполага дори различната цел, защото колкото и да е идентична като обект, най-малкото нееднаквостта на посоката към нея определя допълнителни различия в характеристиките и.
То, малко става неясно кое е физика и кое психология, ама кой ни е виновен на човечетата, че фрагментираме всичко и после само счупените парченца можем да наблюдаваме, поотделно.
И сега, пак –
Факт (както механичен, така и психичен) -
движението по различни пътища към една и съща цел води до различен резултат при достигането и (ще рече – различна цел).
11.09.2011 г.
Виолета Христова
“БЛАЖЕН Е, КОЙТО НЕ ОЧАКВА”,
защото всичко ще се сбъдне...
Върви по пътя си нататък -
от изгрева и чак до тъмно...
Мълчи и никъде не стига,
защото всъщност си е там.
Не бърза да догони другите,
и винаги се случва сам.
Изпраща погледа си в тебе,
но погледът не става мост.
Ръцете му не търсят близост,
очите му не са въпрос.
И той не е разочарован,
не е дори разколебан.
Не вдига чаши със отрова,
от себе си не е пиян.
Търпи,
чете различни знаци
и в празнодумие не пада...
Блажен е, който не очаква,
защото той ще се зарадва.
ЗАЩО СИ БУДЕН, АКО НЯМА УТРЕ?
Каква е тази нощ недопустима?
Не съм дърво, но все пак имам чувството,
че пролетта започна като зима.
Забрави да се появи надежда,
зеленото е крайно недостатъчно.
И в мрежите се ежи неизбежност -
смалява се брегът, расте реката.
Късам радостта на малки залъци,
потъвам после в тесния четвъртък...
Ужасно ми се иска да избягам -
да съм щастлива, без да се озъртам...
Къде да ида, ако няма утре?!
За никъде светът не закъснява.
Все бърза да догони нещо мъртво
или от бесове да се спасява.
И този стих е пирова победа -
обърна ли се, ме връхлита упрек:
и днес е само копие на вчера.
Защо си буден, ако няма утре?
Каква е тази нощ недопустима?
Не съм дърво, но все пак имам чувството,
че пролетта започна като зима.
Забрави да се появи надежда,
зеленото е крайно недостатъчно.
И в мрежите се ежи неизбежност -
смалява се брегът, расте реката.
Късам радостта на малки залъци,
потъвам после в тесния четвъртък...
Ужасно ми се иска да избягам -
да съм щастлива, без да се озъртам...
Къде да ида, ако няма утре?!
За никъде светът не закъснява.
Все бърза да догони нещо мъртво
или от бесове да се спасява.
И този стих е пирова победа -
обърна ли се, ме връхлита упрек:
и днес е само копие на вчера.
Защо си буден, ако няма утре?
...И кулите, които обитаваме,
и дрехите, които обитаваме,
и мислите, които обитаваме,
не са преграда за студа и зимата...
Преди да се усмихнем, се разпадаме,
преди да се родим - умираме...
И дишат незавършено комините,
издишват суетата на живота ни -
лютива и безплътна като минало.
Това, което идва, е наоколо.
и дрехите, които обитаваме,
и мислите, които обитаваме,
не са преграда за студа и зимата...
Преди да се усмихнем, се разпадаме,
преди да се родим - умираме...
И дишат незавършено комините,
издишват суетата на живота ни -
лютива и безплътна като минало.
Това, което идва, е наоколо.
... Едното ми око гъмжи от призраци,
а другото се мисли за единствено...
Каква е тази планина от низост?
И в миша дупка ли сте скрили истината?
а другото се мисли за единствено...
Каква е тази планина от низост?
И в миша дупка ли сте скрили истината?
КОЙ СИ
Кой си ти,
че искаш да ти е хубаво?
Колко дълго
си жалил тревите
и земните храсти?
Какво си отрекъл
в недостиг и себелюбие?
И как се спасяваш
от свободата?
Кой си ти,
че искаш да ти е светло
в тъмнината, наречена
животворна?
Пазиш ли нещо важно в шепите си?
Вдишвал ли си ...отново?
Имаш ли своя спасителна мисъл -
вместо въже за никъде?
И какво толкова виждаш
в истината,
че я наричаш събитие?
9.09.2011 г.
Гьоте
Приел един единствен порив
друг никога недей познава!
В гърдите две души се борят
и всяка се разграничава.
Едната за света се враства
и впива корени дълбоко.
А другата – в покой, безстрастно
се вдига над пръстта, високо!
друг никога недей познава!
В гърдите две души се борят
и всяка се разграничава.
Едната за света се враства
и впива корени дълбоко.
А другата – в покой, безстрастно
се вдига над пръстта, високо!
27.08.2011 г.
нарцистично (както казал някой)
Малко или много всеки търси целостта си. Иначе нямаше да го има дори и самото съществуване, което е нищо друго освен движение по този път.
Това означава, че по един или друг начин, във всичко присъства празнотата на незавършеността.
В психологичен план, обаче, не би могло да съществува каквото и да е понятие за празнота, ако на някакво определено ниво го нямаше допира до нейното стремление. Тоест – бихме могли да се стремим към някакво осъществяване единствено ако то принципно съществува на някакво ниво в нас. Не би имало никакъв друг начин да бъдем предизвикани, ако не съществува обекта на провокацията.
Тогава се оказва, че ние търсим нещо, само защото вече го имаме. Самата завършеност търси себе си чрез своите части. Проблемът е единствено в частността им.
Така пътят се оказва път само за възприятията ни. Те са онова, което може да претърпява трансформации. Но точно те са екзистенцията на нашата частност.
Колко е хубаво, че отвъд личните ни ограничения, съществува и една пребиваваща в себе си Истина, която не можем да засегнем.
И колко лошо е, че постоянно убиваме нейните пратеници в себе си.
Това означава, че по един или друг начин, във всичко присъства празнотата на незавършеността.
В психологичен план, обаче, не би могло да съществува каквото и да е понятие за празнота, ако на някакво определено ниво го нямаше допира до нейното стремление. Тоест – бихме могли да се стремим към някакво осъществяване единствено ако то принципно съществува на някакво ниво в нас. Не би имало никакъв друг начин да бъдем предизвикани, ако не съществува обекта на провокацията.
Тогава се оказва, че ние търсим нещо, само защото вече го имаме. Самата завършеност търси себе си чрез своите части. Проблемът е единствено в частността им.
Така пътят се оказва път само за възприятията ни. Те са онова, което може да претърпява трансформации. Но точно те са екзистенцията на нашата частност.
Колко е хубаво, че отвъд личните ни ограничения, съществува и една пребиваваща в себе си Истина, която не можем да засегнем.
И колко лошо е, че постоянно убиваме нейните пратеници в себе си.
6.08.2011 г.
Веселин Ханчев
МИКРОКОСМОС
Преди да вляза между вас,
навлизам в себе си,
проникам в себе си,
за да извърша ново сътворение
на тоя свят.
В червения площад
на моето сърце
наказвам хищните,
властолюбивите
и равнодушните.
Събарям стария им строй
и възвестявам нов.
Създавам словото
„любов”,
за да не бъда ням.
По двете полушария на моя мозък
търся нови светила
и пътищя.
Променям направлението на реки и мисли,
свалям планини от заблуждения,
повдигам стъпкани цветя.
Не ме корете,
че се бавя.
Работя.
Не чакайте
в чест дни да сътворя света.
Големи разстояния ще трябва да премина в себе си,
ще трябва цял да се пребродя,
да спася пустини,
обсадени градове,
пленени птици,
да убивам рожбите си,
да руша красиви и спокойни селища,
да се откажа от любими зверове
и скъпоценности,
преди да вляза между вас
най-после
и завинаги.
ТИШИНА
Сърцето ми поиска тишина.
Превърнах в морско дъно
тази стая,
в гора от неми сенки
я превърнах,
за да трепти сърцето ми сред нея
като едно-единствено листо.
Езиците изтръгнах
на вратите,
на стъпките,
на бягащия вятър,
на капките,
на пода,
на звънчците,
осъдих на мълчание устата,
на улиците думата отнех,
за да настъпи пълна тишина.
Но няма тишина.
О, няма, няма.
Аз целият
разсечен съм от релси,
пронизан съм
от думи,
от куршуми,
от плугове
и крачки разрон,
в мен удрят чукове
и шепнат устни,
и кораби реват,
и викат птици,
и пълнят ме
стенания ипесни,
по-силни в тази смешна тишина.
О, няма,
няма вече тишина.
Когато сокът
вече стане вино,
той блъска своя съд,
за да излезе,
да бъде пак движение и звук,
и облакът
когато иде маълком,
набъбва цяло
бялото му виме
от мълнии,
от плясък и криле.
Не, няма тишина.
Къде ще бягам
от този шум
и тези гласове?
Сърце,
от теб излизат те,
събрани
във твоята червена раковина
и аз ги нося в себе си,
и чувам
как те се раждат в мен
и ме разкъсват,
как ме убиват
и ме възкресяват,
как ми отнемат всяка педя място,
за да ми върнат
втори път света.
Преди да вляза между вас,
навлизам в себе си,
проникам в себе си,
за да извърша ново сътворение
на тоя свят.
В червения площад
на моето сърце
наказвам хищните,
властолюбивите
и равнодушните.
Събарям стария им строй
и възвестявам нов.
Създавам словото
„любов”,
за да не бъда ням.
По двете полушария на моя мозък
търся нови светила
и пътищя.
Променям направлението на реки и мисли,
свалям планини от заблуждения,
повдигам стъпкани цветя.
Не ме корете,
че се бавя.
Работя.
Не чакайте
в чест дни да сътворя света.
Големи разстояния ще трябва да премина в себе си,
ще трябва цял да се пребродя,
да спася пустини,
обсадени градове,
пленени птици,
да убивам рожбите си,
да руша красиви и спокойни селища,
да се откажа от любими зверове
и скъпоценности,
преди да вляза между вас
най-после
и завинаги.
ТИШИНА
Сърцето ми поиска тишина.
Превърнах в морско дъно
тази стая,
в гора от неми сенки
я превърнах,
за да трепти сърцето ми сред нея
като едно-единствено листо.
Езиците изтръгнах
на вратите,
на стъпките,
на бягащия вятър,
на капките,
на пода,
на звънчците,
осъдих на мълчание устата,
на улиците думата отнех,
за да настъпи пълна тишина.
Но няма тишина.
О, няма, няма.
Аз целият
разсечен съм от релси,
пронизан съм
от думи,
от куршуми,
от плугове
и крачки разрон,
в мен удрят чукове
и шепнат устни,
и кораби реват,
и викат птици,
и пълнят ме
стенания ипесни,
по-силни в тази смешна тишина.
О, няма,
няма вече тишина.
Когато сокът
вече стане вино,
той блъска своя съд,
за да излезе,
да бъде пак движение и звук,
и облакът
когато иде маълком,
набъбва цяло
бялото му виме
от мълнии,
от плясък и криле.
Не, няма тишина.
Къде ще бягам
от този шум
и тези гласове?
Сърце,
от теб излизат те,
събрани
във твоята червена раковина
и аз ги нося в себе си,
и чувам
как те се раждат в мен
и ме разкъсват,
как ме убиват
и ме възкресяват,
как ми отнемат всяка педя място,
за да ми върнат
втори път света.
3.08.2011 г.
27.07.2011 г.
човешкото умиране
Смъртта не е изчерпване, а обратното - тя е едно природно препълване. Нейната причина е егоцентричния стремеж за задържане, който отдавна е убил именно всеотдайността. Ако приемането на оживяващия принцип и всеотдайността ни бяха истински, в нас щеше да се извършва просто една нормална "обмяна на веществата" - на по-фино от химическото ниво. Но именно поради стремежът ни да задържаме за себе си, веществата (и енергиите) се натрупват в нас, застояват и се развалят... Което е причината за старостта и смъртта на телата.
25.07.2011 г.
Николай Кънчев
НЕДОУМЕНИЕ
Застанал
между злото и доброто,
между двата хладни полюса,
най-сетне
между човека и човека,
взирам се
и не разбирам:
как животът свързва двата края?
ПОСТСКРИПТУМ
На края на града,
където свършват къщите,
е манастирът.
На края на света,
където свършват думите,
е Словото!
„...Смъртта говори със заобикалки
и само затова живеем дълго.”
„Невидимият образ трябва да бъде винаги невидим. С появата на бога може творението да изчезне.”
„О, просветлението идва, когато всичко си отива: изгряващият лъч за мрака е вече първият бял косъм!”
„На младини отчаяно се лутах, за да открия кой къде отива...
Отшелникът, далеч от всички хора, се приближил най-много до човека.”
„...Духът не ще за похлупак дори камбана.”
„...Полетът към други светове дали ще окрили земята?...”
Застанал
между злото и доброто,
между двата хладни полюса,
най-сетне
между човека и човека,
взирам се
и не разбирам:
как животът свързва двата края?
ПОСТСКРИПТУМ
На края на града,
където свършват къщите,
е манастирът.
На края на света,
където свършват думите,
е Словото!
„Сраснал се със себе
си, не е отделял
лев за друг, троха
за птица, миг за Бога
и не знам дали
пелтечи или срича…
О, това необходимо
зло, което вече
има наготово
гражданската смелост,
от която и плашилото
се плаши!
Предисторията на
града била е
градската градина,
за да може в нея
селянин да хвърли
пробен камък.”
„...Смъртта говори със заобикалки
и само затова живеем дълго.”
“Идва
с аза страховитата душевна буря
и, понеже вече няма накъде да бяга,
слънцето зад себе си се скри и няма слънце...
До несвяст помръкнало, сърцето се бои, че
чувството дори да грее, няма да огрее
този, който няма за сърце самото слънце.”
„Господи, да бъде
волята ти, като пещ по жътва:
знам, че хлябът наш
насъщен винаги е хлябът, който
се пече на огъня, на
който се печем и ние.”
„Невидимият образ трябва да бъде винаги невидим. С появата на бога може творението да изчезне.”
„О, просветлението идва, когато всичко си отива: изгряващият лъч за мрака е вече първият бял косъм!”
„На младини отчаяно се лутах, за да открия кой къде отива...
Отшелникът, далеч от всички хора, се приближил най-много до човека.”
„...Духът не ще за похлупак дори камбана.”
„...Полетът към други светове дали ще окрили земята?...”
Абонамент за:
Публикации (Atom)