нарцистично (както казал някой)

Малко или много всеки търси целостта си. Иначе нямаше да го има дори и самото съществуване, което е нищо друго освен движение по този път.
Това означава, че по един или друг начин, във всичко присъства празнотата на незавършеността.
В психологичен план, обаче, не би могло да съществува каквото и да е понятие за празнота, ако на някакво определено ниво го нямаше допира до нейното стремление. Тоест – бихме могли да се стремим към някакво осъществяване единствено ако то принципно съществува на някакво ниво в нас. Не би имало никакъв друг начин да бъдем предизвикани, ако не съществува обекта на провокацията.
Тогава се оказва, че ние търсим нещо, само защото вече го имаме. Самата завършеност търси себе си чрез своите части. Проблемът е единствено в частността им.
Така пътят се оказва път само за възприятията ни. Те са онова, което може да претърпява трансформации. Но точно те са екзистенцията на нашата частност.
Колко е хубаво, че отвъд личните ни ограничения, съществува и една пребиваваща в себе си Истина, която не можем да засегнем.
И колко лошо е, че постоянно убиваме нейните пратеници в себе си.

Веселин Ханчев

МИКРОКОСМОС

Преди да вляза между вас,
навлизам в себе си,
проникам в себе си,
за да извърша ново сътворение
на тоя свят.

В червения площад
на моето сърце
наказвам хищните,
властолюбивите
и равнодушните.
Събарям стария им строй
и възвестявам нов.
Създавам словото
„любов”,
за да не бъда ням.
По двете полушария на моя мозък
търся нови светила
и пътищя.
Променям направлението на реки и мисли,
свалям планини от заблуждения,
повдигам стъпкани цветя.

Не ме корете,
че се бавя.
Работя.
Не чакайте
в чест дни да сътворя света.

Големи разстояния ще трябва да премина в себе си,
ще трябва цял да се пребродя,
да спася пустини,
обсадени градове,
пленени птици,
да убивам рожбите си,
да руша красиви и спокойни селища,
да се откажа от любими зверове
и скъпоценности,

преди да вляза между вас
най-после

и завинаги.



ТИШИНА

Сърцето ми поиска тишина.

Превърнах в морско дъно
тази стая,
в гора от неми сенки
я превърнах,
за да трепти сърцето ми сред нея
като едно-единствено листо.
Езиците изтръгнах
на вратите,
на стъпките,
на бягащия вятър,
на капките,
на пода,
на звънчците,
осъдих на мълчание устата,
на улиците думата отнех,
за да настъпи пълна тишина.

Но няма тишина.
О, няма, няма.

Аз целият
разсечен съм от релси,
пронизан съм
от думи,
от куршуми,
от плугове
и крачки разрон,
в мен удрят чукове
и шепнат устни,
и кораби реват,
и викат птици,
и пълнят ме
стенания ипесни,
по-силни в тази смешна тишина.

О, няма,
няма вече тишина.

Когато сокът
вече стане вино,
той блъска своя съд,
за да излезе,
да бъде пак движение и звук,
и облакът
когато иде маълком,
набъбва цяло
бялото му виме
от мълнии,
от плясък и криле.

Не, няма тишина.
Къде ще бягам
от този шум
и тези гласове?

Сърце,
от теб излизат те,
събрани
във твоята червена раковина
и аз ги нося в себе си,
и чувам
как те се раждат в мен
и ме разкъсват,
как ме убиват
и ме възкресяват,
как ми отнемат всяка педя място,

за да ми върнат
втори път света.

desert_inrose

"фалшивата мъдрост живее така, сякаш всички останали са и длъжни"