знаци

Много мистично обичаме да ги приемаме и глуповато да търсим какво ни се подсказва.
Знакът обаче не е предвестник, а явно проявление на настоящите условия. Да, щом са налични подобни, то плодът им узрява.
Едва ли ни е нужно предупреждение за настъпването на някоя пролет. А и първите кокичета не са нещо различно от нея.
Човек обича да е подготвен. Но е способен единствено да бъде предубеден.
Стремежът към себеутвърждаване го ръчка да разбере какво му говорят светофарите. И именно стремежът му пречи, тъй като той търси да сграбчи конкретиката и бяга от принципа. А пускайки личната значимост става пределно ясно, че именно това форсиране среща отпор в естествеността.
Чистият път и спокойната, родила себе си посока, вероятно биха срещали зелени светофари?
Не!
Те въобще не биха имали нужда от регулация на движението.
Регулацията е за обърканите. Там са и знаците.
Хубаво ли би било да ги разчитаме?
Или по-добре е да четем реалността, която е в бекграунда, зад фокусната ни точка, блуждаеща по формите... За да виждаш там трябва да изгубиш фокус. Да спреш да разчиташ.
И тогава реалността ще те чете.

будя Буда за да бъда

Бъда и Будя са две думи, които имат не само общ етимологичен произход и сходен с името на Буда, но и в чистия си и самостоен смисъл много добре обясняват значението му.


"Всички форми на привързаност към съществуването са мъчителни.
...
А ето, благородната Истина за възникването на мъчителността:
поражда я жаждата...,
жаждата за наслади,
жаждата за живот,
жаждата за прекратяване на живота.
...
Всичко, което възниква, е съставно и обречено на разпад."

Буда

Стани, вземи постелката си, и ходи!

Единственият възможен път към свободата е самотата. Хората се плашат от нея, тъй като тя ги изправя пред самите тях. Но самотата е единственото истинско човешко усещане, понеже произлиза от неговата индивидуална отделеност, като същевременно е стремеж към завършеност. Пълнота обаче съществува само в абсолютен план, поради което пътят към нея се върви само чрез преодоляване на относителното себесъзнание. Тоест – чрез тишина. И тъй като човешката индивидуалност е точно обратното на абсолютната Пълнота, всички изяви на личността са препятствия към нейната същинска реализация. Така всичко в този свят, което не е тотална тишина, убива Пълнотата. Приеми присъдата си, престъпнико на всемирната Цялост! Осъзнай посоките си, за да видиш колко си се объркал! И пусни всичко! Пусни най-вече себе си! За да проникне през отслабването на хватката на самоутвърждението ти Светлината, която ти дава виждащи очи и ходещи нозе. Ако си признал инвалидността си... само тогава - "Стани, вземи постелката си, и ходи!"

друид

Интересен сблъсък на становища, относно името „друид”...
Познавачите на гелския и сродните езици се разделят на няколко лагера, като едните например твърдят, че „друи” означава дърво, а втори, че означава „този, който вижда надалеч”.
Всъщност, наименованието на самото дърво е последвало именно това значение. Дървото вижда надалеч. Няма разлика в етимологичния произход.
Вероятно някой ще реши, че това е така, просто защото е високо.
Не.
И дървото, и друидът, виждат надалеч, защото им липсват земните страсти и защото живеят в тишина. Не само надалеч, но и нашироко. Няма ги ограниченията пред чистото възприятие...

Аполоний от Тиана

Смъртта не отнася никого, освен по отношение на най-външното му проявление, точно както и никой не се ражда, освен по проявление. Когато нещо преминава от фаза на съществуване във фаза на превръщане, за сетивата това се оприличава на смърт, но в съшността си нищо не умира, както и не възниква. Просто в определено време е видимо, а после – невидимо, като първото се дължи на плътността на субстанцията му, а второто – на финото състояние на самото съществуване, което обаче си остава винаги същото, а се различават само местоположението и подвижността му. Живите същества по необходимост притежават свойствата на изменението, привнесени им не отвън, а чрез разделянето на цялото на своите части и поради връщането на частите към своето цяло, което си дължи на всеединността. Но ако някой попита: Какво е това, което по едно време е видимо, а по друго – невидимо и се изявява и по двата начина в един, или най-различни обекти? – би могло да се отговори, че това е една характеристика на всичко в света тук долу, който когато е запълнен с материя, поради напрегнатостта на нейната плътност става видим, но е невидим когато обграждащата го материя изчезне, поради изключително фината му природа, въпреки че и тогава материята все още ще го обгражда и ще протича през него в невероятно обширното пространство, което го съдържа, но не познава зараждане или погиване.
Но защо това така погрешно схващане (за раждането и смъртта) е било прието толкова дълго? Някои мислят, че самите те създават онова, което се случва всъщност чрез тях. Те не знаят, че едно същество, дошло в света посредством родителите си, не е родено от тези родители, а и това, което израства от земята, е много по-малко от едно друго израстване. Измененията които връхлитат съществото не са причинени от видимата му среда, но от онова едничко нещо, което живее във всяко едно същество.

--------------------------------------------------------
От писмо на Аполоний до консула Валерий Азиатик, по повод смъртта на сина му.