Иван Методиев

Космогония

Ленива космогония от плява
И плетища с проскубани петли.
Мълчание, което се прозява.
От край до край магарешки бодли.

Насред дерето – вирче и върби.
А във водата – чергици продрани.
И вечните им прани-педопрани,
С канап пришити български съдби.

Надникнеш към небето – полумрак.
Мъгли. В мъглите – бог. И мокра глина...
Надникнеш във душата си невинна
И плахо се отдръпнеш – прахоляк...

И дълго слушаш после как вали,
А с всяка капка все по-тихо става...
И ето на – животът си минава...
И уж боли, а никак не боли.

~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~

С каква непостижима простота
тълкуваш ти природните закони,
дръвче дъждовно... Капка се отрони:
сияйна смърт – нехайна красота.

По детски просто, сякаш на шега,
прониквам в сетивата ти зелени
и бавно се пробужда в моите вени
една любов, подобна на тъга...

О, аз съм сам, така безумно сам,
че мога с всяко нещо да се слея,
да претворя плътта си във идея,
да бъда бог, света да пресъздам:

и да превърна свойта самота
в една безкрайна пролетна вселена,
а своята душа осакатена –
в едно дръвче с потрепващи листа.

~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~

…Докоснеш ли се до плътта,
завинаги се разрушаваш...
Ти можеш да твориш света,
но не и да го притежаваш!

И твоята безумна жажда
кой би могъл да ти прости?
Погубваш всичко свое ти –
тогава любовта се ражда!

~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~

Вятърът ли шумоли в листата на дърветата,
или листата проронват вятъра?

Дъждовният ручей шепне в съня си:
Луната е сянка
на луните във мен!

Промени ли се лицето ти,
променя се и образа.

Промени ли се образът,
променя се и лицето ти.

Вселената с ехо – къде е гласът?
Изтече ручеят –
замълчаха дърветата.

~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~

Елементи

Дървото, храста, камъка, пръстта,
Въздишката, която ти се дава,
Са само елементи от света...

О, смърт, нима чрез теб се изразява
Природното единство... Идва час
И всичко се покрива със забрава...

И нищо не остава уж от нас,
А именно чрез нас светът остава.