Йохан Арндт

„Мъдър може да се нарече този, който внимателно избягва да се уповава в личното си разбиране.”


„Още повече трябва да знаеш, че утешението на Евангелието не би могло да бъде изпитано, освен ако не е било предшествано от искрена и благочестива скръб, от която следва съкрушеното и разкаяно сърце. Как на практика вярата би могла да оживи сърцето – само ако преди това сърцето е било умъртвено чрез чиста тъга и същинско осъзнаване на греховността.”

 
„Сега християните жадуват за един Христос с внушителна външност, който е величествен, богат на качества и съответстващ на света. А никой не жадува да получи, да изповяда и да последва бедният, слаб, презрян и приведен Христос. Затова и той казва: ‘Аз никога не съм ви познавал’ (Матей 7:23); тъй като не желаете да ме познаете в моето смирение – аз не мога да ви познавам във вашата гордост.”

 
„От това, че е образ на Божественото същество, човек би трябвало да почерпи познание за себе си. Трябва добре да разумее безмерното различие между Бога и себе си. Образът на Бога би следвало да изобразява нищо друго освен Бога. Затова нищо друго не следва да живее в човека, освен самият Бог. Нищо, освен божествеността, не следва да се стреми, да желае, да обича, да мисли, говори и действа. И ако нещо друго, а не самият Бог живее или действа в човека – той спира да е образ на Бога и става образ на онова, което живее и действа. Затова, ако човек иска да стане и да продължи да бъде божествен образ, той трябва да предаде себе си напълно в Божиите ръце и да им се подчини във всичко. Само ако отрече собствената си воля, той може да се подложи на волята на Отца без пречки. Такъв човек не обича себе си и не търси за себе си нищо. Така се издига високо над любовта към съществата и света. Само ако съблече от себе си всяка собствена любов, успява да приготви място за самия Бог. В това се състои съвършената чистота, невинност и святост.”


„С падението на Адам човекът е станал земен, плътски, лишен от божествеността. Той се обърнал от обичта към Бога до обичта към света и особено към себе си.
Това изкривяване на човешката природа следва да бъде изцяло премахнато, което е възможно единствено посредством изключително покаяние, богоподобна скръб, от които произлиза онази вяра, която надвива греха – разпъване на кръст на гордостта и себелюбието.
Това означава, че човекът трябва да отрече себе си и да умъртви своята лична воля и да с болка да пожелае, и да остави себе си – да бъде напълно воден от божията воля. Той трябва да приеме себе си за най-недостойното и невзрачно от всички същества. Трябва да се откаже шт всичко своя в името на Христовата любов и да загърби света, с неговите красоти и суети. Само така ще бъде ученик на Исус Христос.”


“Онзи, който в най-голяма степен съзнава собственото си нищожество – в най-голяма степен е възприемчив за божественото.
Човекът, който е „нещо”, явно е вече овеществен и няма какво да прави в него Творецът.”