Гьоте - епиграми

Наивно вярвах, че от чужди ще мога нещо да науча.
Четиридесетгодишен – лъжата да прозра сполучих.
И глупаво реших, че мога аз пък да поуча други.
Съдба, ти учиш всеки – според нужди и заслуги!

--------------------------------------------------

Какво са бог, човек и свят, е тайна - не чак толкоз скрита.
Но не би я издържал - затуй, приятелю, не питай.

--------------------------------------------------

Видя ли поклонник, тъжен съм и гузен -
прави ни блажени любимата илюзия.

--------------------------------------------------

Хората обичат тривиалното. Мернеш ли тълпата визуално -
можеш да си сигурен, че сбрана е именно за нещо тривиално.

--------------------------------------------------

Човекът - единствено в човек се разпознава;
животът сам уроците си в нас установява.

--------------------------------------------------
--------------------------------------------------

* - оригиналите на епиграмите му са неримувани

--------------------------------------------------
Гьоте - епиграми 2

Никъде

Няма нищо за търсене.
Няма нищо за откриване.
Нищо. Нищо не е скрито.
Всичко е тук, сега, в наличност.
И няма нищо, което да привлича, да провокира...
Само тишината спасява сама себе си от непосилната задача – да избира път.
Всеки път води към себе си.
Колко облекчаващо е, че тишината не възнамерява да стига до никъде.
Освен...
да установява в себе си
все по-изпълващо
Никъде.

Александър Бандеров

Самотата е изход в затворена клопка.
Свят нежив, който трябва ти сам да заселиш
с отзвънелия звън на отдавнашни хлопки,
с гласовете на делници и на недели.
В нея можеш да бъдеш божествено слово
и духът, обладал оживялата глина.
Да разменяш в света си измислен, съдбовно,
вчерашно бъдеще с утрешно минало.

Тя е полет в тунела на времето. Бездна,
от коятo смолата на дните изтича
и в чиято условност и аз ще изчезна,
съществувал и ничий.

*************************************

Когато дойде възрастта, отвъд превала,
и самотата връхлети осиротяла,
дори и спомените са отрова
като среднощни гласове на сова.
Какво ли търся в древната пустиня?
Коя надежда искам да намеря?
Което ме изгаряше – изстина.
То беше утре и ще бъде вчера.
Почти безсмислено, почти нелепо.
Улавям се, че с някого говоря.
И трепват светлини, и чувам шепот,
и виждам сенките на скъпи хора.
А няма никой. Някъде отдавна
лавината на времето се свлече
и ехото край мен затихва бавно
и се разсейва в кръг, все по-далече.

*************************************

То е някаква болна тъга.
И протяжност, която усещам
в извисената зимна дъга,
запламтяла по чудо насреща.
То е някакво чувство-мираж.
Като паника тихо обзема
и захвърля на лунния плаж
с нож в гърба или с рана в корема.
То е тайно присъствие, страх,
който слепите нощи владее.
И оная неясна заплаха
на смъртта. А животът къде е?
Може би в януарския ден
той е тръгнал семейно на гости.
Над реката стоя раздвоен
и безпътен – в средата на моста.

*************************************

Сезоните, екстремните пунически сезони,
воюват за съдбата си и времето се рони,
разядено от кариес. Заложената миза
със съхнещата си ръка сърцето ми прониза.

И се загуби слънцето. Изригването стихна,
но дълго още в мен димя верижният му вихър.
И се видях безпомощен в помръкналата бездна,
в която идех да създам живот, за да изчезна.

Сезоните и мъдростта не са тълковен речник,
а оня повей на смъртта и на самата вечност.
Оная звездна тайнопис, от нас неосъзната,
с гласа на бухала в нощта, с гнева на кръговрата.