Рабиндранат Тагор

„Когато покоят праха си изтупва – надига се буря.”

„В живота ми продължават да се носят облаци, но вече не за да ми носят дъжд и пакостливи бури, а за да добавят цвят към небето ми по залез.”

„В тази необятна вселена
се върти огромното колело на болката.
Малко е човешкото тяло,
но колко безпределна е способността му да страда.
Защо на всеки миг то придава такава безкрайна стойност
с непреклонната си воля?”

„Вековете, над които са проблеснали и са потънали
царски корони, подобно на мехури,
са оставили своите знаци
по кората на това старинно дърво.
Под него ми е позволено да поседя още един ден
и това е безкрайно чудо.”

„Дочух приглушените ти стъпки в моята кръв,
нестихващо минало.
Не е ли неспокойното настояще
само стълпотворение
от собствените ти видения...”

„А Бог очаква от човека храм –
да го положи с обич и признателност.
Ала човекът пак полага тухли.”

"Времето е безмилостно към човешкото сърце
и се присмива на тъжната му борба да помни...
А тайната е въплътена
в безкрайното мълчание на камъка."

„Въпросът защо има зло на тоя свят
е еднакъв с въпроса защо има несъвършенство,
или с други думи – защо е светът изобщо.”

„Казано е, че хората постигат желаното чрез своеволие и надмогват другите, но така те се погубват сами, защото отрязват собствените си корени.
Винаги, когато частта пренебрегва цялото и опитва да върви по собствен път, получава мощен удар и се разсипва на прах.
Назначението на нашата личност е да достигне до Единността. Тя трябва да наведе ниско своята глава, с любов и кротост да заеме мястото си там, където всичко, и голямо, и малко, е едно. Тя печели чрез загубата си и се издига чрез падението си.”

„Ние се стремим към притежания не защото те са ценни сами по себе си, а защото нашата алчност ги прави преувеличени. Това фалшифициране на перспективата на нещата разваля на всяка крачка хармонията на живота. Изгубваме истиснката мярка за стойност и се объркваме в лъжливите ламтежи на разнообразните и противоречиви житейски интереси.”

„Историята на човека е история на неговото странстване към непознатото.
И крайната цел е да достигне Единството.
Не можем обаче да достигнем до тази висша душевност посредством натрупване – къс по къс, пък макар и за цяла вечност. Единството е едно. Не се състои от части. Можем да го доближим само подобно на любовта и радостта, които усещаме когато се откажем от себе си и така застанем пред него непосрествено.”

„Ние разделяме народ от народ, наука от наука, човек от природа. Това подхранва у нас едно силно недоверие към всичко, което е отатък издигнатите от нас прегради.
В живота сред града човекът насочва вниманието си върху собствените си дела и съществуване, а това поражда изкуствено отчуждаване.
Щом човек напуска всемирното си убежище той тръгва по тънкото въже на отделената човешка природа и трябва непрестанно да напряга всичите си нерви и мускули, за да запазва равновесие при всяка своя крачка. И в моментите на умора се гневи на провидението и чувства от това скрита гордост и доволство, изграждайки в себе си усещането за неспрведливост.
Но така не може да върви вечно. Трябва да знае, че колкото и да се старае, никога няма да събере нужния за хранене мед в килийката на своя кошер, тъй като запасите на живота се намират отатък стените на кошера. Трябва да разбере, че ако се отдели от цялото и започне да търси храна и лек в самия себе си, ще се самоизяде.”

„Прахта на мъртви думи е полепнала по теб.

Измий душата си с мълчание.

Водата в съда блещука;

водата в морето е тъмна.

Малката истина има ясни слова;

голямата истина има голяма тишина.“

 

Николай Кузански

„С каква цел съществуваме? От само себе си ние сме нищо и не можем да изведем отговор на този въпрос от самите нас. Та ние дори и за себе си знание нямаме. Да знае може само онзи, по чиято помисъл сме създадени такива, каквито сме. Никой от нас няма глас, във всеки от нас само неговите гласове могат да говорят. Ако желаеш да научиш нещо за човека, търси го в неговия принцип, в неговата причина, но не в него. А там, ако намериш едно, ще намериш всичко.“

„Всяко тление става само спрямо един или друг модус на съществуване, когато се разпаднат влиянията, събрани преди това в конкретната отделност на индивида. Затова загива само определен начин на съществуване, а няма принципна смърт, която да присъства някъде. Смъртта е само разпадане на някакво сложно образувание на съставните му части. А кой би могъл да знае дали съществото, конкретно определено от тези влияния, не се освобождава когато се върне към своите начала?“

„Никакви определения не са пригодни за Бога, защото те му налагат нещо от своето значение, а Бог е толкова това нещо, колкото и всичко останало. Така Бог бива почитан не като безкраен, а като творение – именно такъв вид почитание е идолопоклонството, отреждащо на образа онова, което подобава единствено на безкрайната истина.”

„Безкрайността е мярата за всички крайни неща, които се различават едно от друго по степента на причастност към нея.“

„Това, което може да бъде увеличено, е крайна величина. А най-голямото, което не може да бъде превишено, е по необходимост безкрайно. Така че най-голямото е и винаги просто, неделимо. Затова нашият краен интелект не може да достигне до неизмеримата и неделима истина. Тя не може да бъде измрена или уподобена. Тъй като сам интелектът не е истина, той не може да се постави в истината. Колкото и да се разширява и увеличава перспективите си – многоъгълникът никога няма да бъде кръгът, освен ако не се разтвори напълно.“

„Онези, които смятат, че мъдростта е нещо, което може да бъде схванато от съзнанието, че щастието е нещо, което може да бъде достигнато, са наистина твърде далеч от вечната и безкрайна мъдрост.

Висшата мъдрост е в познанието за това как недостижимостта също може да бъде достигната с превъзмогване на самото достигане.“

„Както всяка една информация за вкуса на нещо, което в действителност никога не сме опитвали, е празна от съдържание преди сами да опитаме този вкус, така и мъдростта не може да бъде придобита от чутото, а само от лично докосване до нея с вътрешното сетиво, след което човек ще е свидетел не на думите, а не реалното непосредствено осезаване на нейния вкус.“

„Най-голямата опасност, за която и мнозина са ни предупреждавали, е това, което произлиза от подчинението в мисловните процеси на утвърдения навик. Така се подхранва една безкрайна норма на поведение на ума, според която човек би предпочел да умре, вместо да се откаже от точно определения си начин на живот. Всичко което знаем за истината, е това, че самата Абсолютна истина, такава каквато е, е недостижима за нас.

Мъдростта не може да бъде открита в изкуството на добрата реч, нито във великите книги, а само в отдръпването от осезаемите неща и в обръщането към най-простите и некрайни форми. Можете да се научите на такава мъдрост само в своя храм, очистен от всякакви заместители. И ако се придържате към тази чистота с пламенна любов, ще вкусите мъдростта и ще видите как нейната сладост е Това, което самото е цялата сладост. Ако веднъж усетите този вкус, всичко, което досега сте смятали за важно, ще се покаже в своята низост и ще бъдете облагородени от изчезването на всяка арогантност във вас. Веднъж вкусите ли тази мъдрост, ще бъдете постоянно свързани с нея посредством чистото си и кротко сърце. Ще изберете по-скоро да напуснете напълно този свят и всичко друго, което не е самата мъдрост и ще умрете за него, живеейки в неизразимото блаженство.”

„Истинското величие пребивава единствено в смирението. От мъдростта и знанието има някакъв смисъл само доколкото се управляват от него.”

„Няма нищо по-благоприятно и за най-ревностния търсач на знания от узнаването на огромното невежество и особено собственото му. И колкото по-добре човек познава невежеството си, толкова по-възприемчив е той и по-добре се учи.”

„Всичко, което можем да узнаем за абсолютната истина, е единствено че тя е отвъд всяка наша възможност за разбиране.”