равнодушие

Да разкажа за привидното равнодушие...

Без значение на конкретното направление - животни, хора, условия, отношения...
Всичко това са просто проявления на психическата ни атмосфера, на колективното подсъзнание.
Да тъжим за едното проявление, при положение, че сами сме създали условията му, е малко странно...
А колективното подсъзнание е онова, което всеки от нас храни и се храни от него (психически).
Всеки от нас е еднакво отговорен за всичко, което се случва в заобикалящия го свят. Затова и логичният поглед, във връзка с всичко това, е навътре, към себе си. Там има много поводи за жал. В началото е така.
Но това е и началото на процеса на себепознание. Когато утешим външната си емоционалност, започваме да виждаме по-ясно вътрешните ѝ поводи и причини. Разбираме тяхната безпочвеност, тъй като всички те произлизат от инстинктите за самоутвърждаване. Веднъж ги приемаме, а после спираме да им предоставяме потенциал за нагнетяване и само така успяваме да променим нещо у себе си.
А само така успяваме да променим общата ни психична атмосфера.
А само така успяват да се променят и нейните конкретни проявления в заобикалящия ни свят.

Този вид равнодушие в същината си наподобява любовта, доста повече от човешките емоции, дори да са свързани с алтруизъм, съпричастност и подобни...

познаване

Какво е да познаваш... нещо?!
Да си едно с „вътрешната му природа”, та да няма прегради във взаимоосезаването? Някак никак не звучи, пък и да си кажа право, аз лично вече не виждам много разликите между вътрешно и външно, все е достатъчно неистинско.
Но...
Да подходим „външно”.
За да познаваш нещо, трябва да познаваш поводите и взаимовръзките му, тоест да познаваш и причинителя му и поддържащите го зависимости. В тях обаче се изявяват и техните причинители и поддържащи зависимости, които, естествено, се пренасят и върху началния обект. Тук задължително слагаме едно „и т.н.”!
И какво...
За да познаваш някакво нещице, което е просто конкретна настояща изява на цялото време и цялото пространство, излиза, че трябва да познаваш абсолютно всичко.
...Да познаваш цялото, чието най-важно измерение не е дължина, не е ширина, не е височина...
а дълбочина!

Алберт Айнщайн

Не мисля за бъдещето, то и само си идва.

Човек плаща най-скъпа цена за онези неща, които е получил даром.

Реалността си е илюзия, само че натрапчива.

Предпочитам тихия порок пред шумната добродетел.

Ако искаме да подобрим този свят, това не може да стане с инструментите на науката, а само с идеали. Така Конфуций, Буда, Иисус и Ганди са направили  много повече за човечеството, отколкото науката. Началото на този път е в сърцето на човека, в съзнанието му, но качествата на съзнанието могат да бъдат изявени само в себепожертвувателно служене.

Няма нищо значимо, което да е произлязло от амбицията или дълга, а само от отдадеността на човека към другите и към самата действителност.

Времето и пространството са мрежа, изтъкана от нас, зад която се крие действителността. 

Човек добива опит от самия себе си, от своите мисли и от своите чувства, в качеството на събития, отделени от всичко останало. Но това е нещо като оптическа илюзия на неговото съзнание. Тази илюзия е един вид затвор за нас, тъй като ни ограничава до нашите индивидуални желания.
Нашата задача би трябвало да се състои в това – да се освободим от този затвор. 

Никога не преподавам на своите ученици. Само се опитвам да осигуря условията, в които те биха могли да се учат. 

Самотата е болезнена за незрелия и прекрасна за зрелия.

Във философския смисъл на думата аз определено не вярвам в човешката свобода. Всеки действа не само под външен натиск, но и под вътрешна необходимост. Думите на Шопенхауер: ‚въпреки, че човек може да прави каквото желае, но няма възможност да избере какво да желае‘, са ми повлияли още в младостта и до днес ми служат като утеха и неизчерпаем извор на търпение, когато се изправям пред трудностите на живота – на моя и на другите. Това усещане милостиво облекчава представата ни за отговорност, която лесно парализира човека. Това усещане също така помага да не вземаме себе си и другите толкова на сериозно. И води до една гледна точка, в която хумористичният поглед заема полагащото му се място.

Никога не съм принадлежал с цялото си сърце на страна, на дом, на приятели, дори на своето семейство. Въпреки всички тези обвързаности, винаги съм изпитвал чувство на отдалеченост, нужда от усамотение. Човек ясно осъзнава колко е ограничена възможността за взаимно разбиране и съчувствие между създанията на света. Когато разбере това, той без съмнение губи част от своята сърдечност и безгрижност. Но за сметка на това става до голяма степен независим от мненията, навиците и преценките на другите и устоява на изкушението да изгражда собствените си позиции върху подобни нестабилни основи.

 

Животът на индивида има значене само дотолкова, доколкото той помага за това животът на всички останали живи същества да бъде по-благороден и по-красив.

Най-доброто у един човек може да разцъфти само когато той се изгуби в общността.

Интелигентния човек усеща нищожността на човешките цели и желания, и величествения и върховен ред, който се разкрива както в природата, така и в света на мисълта. Той вижда индивидуалното съществуване като затвор и иска да изпита Вселената като една значима цялост. Според мен най-важната функция на науката и изкуството е именно да събудят това чувство и да го поддържат живо сред тези, които са способни да го изпитват.

Истинската стойност на човека се определя най-вече от това до каква степен той е успял да се освободи от самия себе си.