Марсилио Фичино

Ако страдахме само от една или друга болест, вероятно който и да е лекар би бил достатъчен, за да ни излекува. Но нашата епидемия е цялото зло. И поради това антидот е само цялото добро. Ние сме заразени от ненаситното желание и непрекъснатата невъздържаност, поради което може да ни излекува само безмерно благият и неизменен покой.

следващата крачка (тоест - първа)

Човекът е една индивидуализирана проява на живота. Или би трябвало да бъде.

Бил е, донякъде. Спрял е да бъде, донякъде. Но винаги ще е това - донякъде.

Иначе не би го имало.

Без значение, че е ставал все повече индивидуализиран и все по-малко проявител, единствено последното осмисля съществуването му.

С предоставянето нему на една лична воля, независима от общия ход на природните закономерности, животът постига нещо като прибавяне към себе си на едно допълнително измерение - своеобразно удълбочаване. Така пък природните закономерности стават външни спрямо човека и започват да упражняват върху него принудителни въздействия. Той получава правото да упражнява своята воля и сам да изразходва резултатите и, но тъй като самата му жизнена сфера не би могла да бъде изведена от собственото си равновесие, върху него действат корективите на самото естество. Това не е едно специално наказателно внимание върху съответната личност, а само обратнопосочни напрежения, които тя сама е създала посредством несъответствието си спрямо потока на живота. А от посоката и възприемателната система на човека зависи как той би приел въпросните въздействия. За потъналия в своите ограничения човек - всички напрежения биха били обремененост. За следващия своето истинско призвания човек - всички напрежения биха били освобождение.

А човешкото призвание е да обогати самия живот. Това бе началото му. Това е и продължението му.

Продължението е за онези, които не са парализирани в своята центростремителност. За онези, които не тъпчат на място своето себеутвърждение.

Свободата е в атмосферата. Който излезе от себе си - ще вдиша.

Калин Донков

СЛЕД ОГЪНЧЕТО

Високи и любвеобилни -
но вече зимни небеса.
Подобно пламък на светилник
трепери жълтата бреза.

И цял след огънчето люшнат,
предзимно тих мълчи градът.
И сещай най-подир послушна
несъвършената си плът.

И уж си в плен на своя разум...
И уж, най-после примирил
молитва, жажда и сарказъм,
ще чакаш много дни април.

А сам нанякъде си люшнат.
И в някого си влюбен сам.
Една мелодия въздушна
долавяш в себе си едвам.

Кого зове? Какво събужда?
Защо и тя не замълчи?
Не я разбирай. Няма нужда.
Така по-дълго ще звучи.



КАТО СОЛ

На студ мирише, на слана,
а, общо взето,
на първи есенни вина
дъхти селцето.

Дойдох неканен, малко зъл
и безполезен.
А и пред мене слагат жълт
пшеничен резен.

Поставят в млякото ми сол.
Донасят чесън.
На стола като на престол
седя потресен.

Не съм измислял този ден!
Не съм го дирил!
Щурец, почти опитомен,
прощално свири.

Той мръзне в сухите дърва.
Той си отива.
Предсмъртна песен е това -
но талантлива!

И позволил за първи път
да го познаем,
изглежда по-добър светът.
И обитаем.

Светът, сърцата ни пробол,
незащитени.
Стопи се в него като сол!
И го променяй...



НАДЕЖДАТА

Себе си повтаряй! Няма вчерашна и днешна чест.
Няма дълг веднъж изпълнен, ни любов употребена.
Запомни и прераздавай най-човечния си жест,
даже песента повтаряй - стига да е откровена.

Тъй сезоните превъртат охра, руж и резеда.
Тъй роса росата следва, тъй забрава не обгръща
онзи кладенец, известен на косачи и стада,
в който глътката на вкус е винаги една и съща.

Себе си повтаряй... Всичко в теб така ще издържи.
Къщата ще помии твоят отпечатък върху прага.
И сегашната усмивка пак ще ти принадлежи -
виж, нощта като индиго
между днес и утре ляга...



ОБРАТНА СИЛА

В неудобна за скръб планина,
в заблестяла от загуби зима
ти си казваш, че нямаш вина -
и намираш това непростимо.

В неудобно за смут облекло
ще се ровиш до залез прилежно
в добрината - за мъничко зло,
във враждата - за мъничко нежност.

В неудобна за гняв самота
може би ще напипаш отново
под обидата, под гордостта
свойто светло и пакостно слово.

И ще хукнеш обратно. И пак
ще усилват тунелите слепи
в неудобен за връщане влак
непонятен за никого шепот.

После: изгрев, зенит, тъмнина.
После: задух, заблуда, завеса.
Тъй убитата вече сърна
носи свойта сълза на ловеца.



ЮЛИ

След всичко, в гордостта неустояло,
на думите след сивата лавина -
какъв чудесен месец за начало
в средата на безплодната година!

Петна от изгрев в ретината суха.
Спокойно чувство във спокойно тяло.
Отнейде неотгатнат вятър духа.
Какъв чудесен месец за начало!

Умора в класовете празни дреме.
Стърчи виновно круша прегоряла.
И само ти все още имаш време -
и вече нямаш време за начало.

Такова размишление ти стига
във месец, за безсъние харесан.
И сядаш да започнеш свойта книга...
А в същност ще напишеш само песен.


--------------------------------------------------------------
из "Елегии и тържества" том 1, издателство "Жанет 45", 2011