Такуан Сохо

Такуан Сохо - японски дзен-учител, самурай, поет и художник от 16-17 век:

„Истинският будист не знае нищо нито за будизма, нито за Буда. Няма никакви украси, които да привличат вниманието.”


„Ако мислиш – насочваш съзнанието си. Насоченото съзнание е едностранчиво. Спряло е на едно място. Съзнанието, което не се е спряло, се явява точно когато трябва и точно както трябва.”


„Огледалото не влага намерения и затова отразява точно всяка форма. Съзнанието трябва да е огледало и да не разделя, преценява и мисли. Това е възприемчивост. Няма нищо, което да замъгли това зрение.”


„Майсторът на бойни изкуства не губи, не печели, не се противопоставя. Това, което той прави, е да проникне до мястото, където небето и земята все още не са разделени.”

Единственият растеж

Ако се наблюдавате сравнително добре, ще установите, че ежедневното ни съществуване е борба, във всяко едно отношение. Това, разбира се, ясно си проличава във взаимоотношенията ни. В разговор ние предимно се стремим да си кажем каквото имаме, а не да слушаме. Или например, така обикновените погледи, които си хвърлят мъжете и жените, в един по-дълбок аспект са малки завоевания – да я огледам, да го преценя и т.н. И извън отношенията с другите, ние постоянно се опитваме да наложим себе си. Да науча нещо, да направя нещо, все според личните: критерий, „нужда”, желание...

Възможно е обаче човек да се отдръпне от всичко това. Това по същество представлява всъщност отказване от себе си. Тогава настъпва нещо невиждано. Първо, всички предишни човешки дейности са едно голямо изразходване, а сега животът си остава в човека и това се усеща не само с всички клетки, а въобще с всичко наоколо, към чиято скрита душевност биваме приобщени. И второ, тази постигната пасивност е най-висшето ниво на възприемчивост и се оказва, че в нейната отвореност ние всъщност познаваме... нещата... света... всичко.

Чжуан Дзъ

„Хората отпреди времената са били достигнали до предела. Какво са достигнали? До знанието, че нещата не съществуват. Това е пределът и няма какво друго да се прибави.”



„Можеш да доближиш съвършенството чрез това – да знаеш как да се установиш в неустановимото.”



„Само глупавите смятат себе си за будни и че знаят кое в света служи и кое ръководи.”



„Осъщественият човек не осъществява нищо. Умният човек не мисли нищо. Те са само образи на небето и земята.”



„Духовният човек не е близък на хората. Духовният човек не е далечен на хората. Своето знание той хвърля на мравките и не позволява на човешкото да посяга към небесното.”



„Знанието е повърхността. Дълбочината е незнание. Да знаеш – това те движи навън. Да не знаеш – това те движи навътре.”



„Виждаш ли пътя? Да? Значи това не е Пътят.”



"Ако започнеш да броиш и именуваш - никога няма да спреш."



"Всяко нещо, над което се опитваш да простреш властта си, придобива власт над теб.
Затворникът на изявените неща няма друг избор, освен да се подчини на изискванията на материята.
И естествено, че тогава ще бъде напълно определен от външното - напр. обстоятелствата, взаимоотношенията...
Той никога няма да бъде разумен. Жалко."

„Желанието за контрол е треперене. Онзи, който иска да контролира, лесно страда. За него няма огледало, в което да се огледа. А като не може да спре, значи е убиец на естественото. Агресията и милостта, получаването и загубата, ученето и преподаването, животът и смъртта – всичко това са инструменти за изправяне. Но може да ги прилага само този, който не променя нищо, а следва промените.”

„Накрая идва смут. От смут се стига до помрачение, а точно в помрачаването се появява Пътя. Но за да бъде в Пътя, човек трябва да се отдръпне от себе си и да остави Пътят да го изпълни.”

„Нали ако планината се разсипе – то и пропастта ще се запълни. Затова ако се откажеш от своята умност и благородство, то ще изчезнат и всички разбойници и глупци.”


 

Чжуан Дзъ се разхождал с учениците си в една гора и спрели покрай едно голямо дърво. Наблизо минавал дърваря и го попитали няма ли да отсече това дърво, а онзи го посочил с брадвата и казал, че то "за нищо не става". По-късно се отбили в колибата на един приятел на Чжуан Дзъ, който много им се зарадвал и изпратил ратая да заколи една патка, за да наготвят и нагостят посетителите. Ратаят обаче попитал коя патка да заколи, дали тази, която може да пее, или другата, на което домакинът посочил онази, която "за нищо не става".
Впоследствие озадачените ученици попитали Чжуан Дзъ кое е за предпочитане, тъй като дървото останало да живее, понеже "за нищо не става", а патката тъкмо поради това умряла. Учителят отговорил: "Нищо няма за предпочитане. Аз нито ставам, нито не ставам. Изказано, звучи като определение, но не е, тъй като именно определението "ставам" или "не ставам" е онова, което поражда застой."

"Владеещият хора е обременен. Владеният от хора е опечален.
А само освободеният от обремененост и опечаленост може да странства с естествеността. В противен случай остава само в самите граници на природните свойства."

„Дори човекът, който има Познанието, не може да обясни с думи неговото самопроменяне, нито може да фиксира мисъл върху някакво негово начало. Ако разграничим нещата, най-дребното е несравнимо, най-голямото е необхватно. Мненията, че Пътят се разкрива в покой, или че той самият е вървенето, са нормални в отношението си към нещата, но в края на краищата и те са изкривявания. Да, това поне е мислимо и назовимо, но колкото по-мислимо и назовимо е нещо, толкова по-далеч е от Пътя. И думата „път” е само едно догаждане. Нито го има, нито го няма.”