„Когато покоят праха си изтупва – надига се буря.”
„В
живота ми продължават да се носят облаци, но вече не за да ми носят дъжд и
пакостливи бури, а за да добавят цвят към небето ми по залез.”
„В тази необятна вселена
се върти огромното колело на болката.
Малко е човешкото тяло,
но колко безпределна е способността му да страда.
Защо на всеки миг то придава такава безкрайна стойност
с непреклонната си воля?”
„Вековете, над които са проблеснали и са потънали
царски корони, подобно на мехури,
са оставили своите знаци
по кората на това старинно дърво.
Под него ми е позволено да поседя още един ден
и това е безкрайно чудо.”
„Дочух приглушените ти стъпки в моята кръв,
нестихващо минало.
Не е ли неспокойното настояще
само стълпотворение
от собствените ти видения...”
„А
Бог очаква от човека храм –
да го положи с обич и признателност.
Ала човекът пак полага тухли.”
"Времето е безмилостно към човешкото сърце
и се присмива на тъжната му борба да помни...
А тайната е въплътена
в безкрайното мълчание на камъка."
„Въпросът защо има зло на тоя свят
е еднакъв с въпроса защо има несъвършенство,
или с други думи – защо е светът изобщо.”
„Казано е, че хората постигат желаното чрез своеволие и надмогват
другите, но така те се погубват сами, защото отрязват собствените си корени.
Винаги, когато частта пренебрегва цялото и опитва да върви по собствен път,
получава мощен удар и се разсипва на прах.
Назначението на нашата личност е да достигне до Единността. Тя трябва да наведе
ниско своята глава, с любов и кротост да заеме мястото си там, където всичко, и
голямо, и малко, е едно. Тя печели чрез загубата си и се издига чрез падението
си.”
„Ние се стремим към притежания не защото те са ценни сами по себе си, а
защото нашата алчност ги прави преувеличени. Това фалшифициране на
перспективата на нещата разваля на всяка крачка хармонията на живота. Изгубваме
истиснката мярка за стойност и се объркваме в лъжливите ламтежи на
разнообразните и противоречиви житейски интереси.”
„Историята
на човека е история на неговото странстване към непознатото.
И крайната цел е да достигне Единството.
Не можем обаче да достигнем до тази висша душевност посредством натрупване –
къс по къс, пък макар и за цяла вечност. Единството е едно. Не се състои от
части. Можем да го доближим само подобно на любовта и радостта, които усещаме
когато се откажем от себе си и така застанем пред него непосрествено.”
„Ние разделяме народ от народ, наука от наука, човек от природа. Това
подхранва у нас едно силно недоверие към всичко, което е отатък издигнатите от
нас прегради.
В живота сред града човекът насочва вниманието си върху собствените си дела и
съществуване, а това поражда изкуствено отчуждаване.
Щом човек напуска всемирното си убежище той тръгва по тънкото въже на
отделената човешка природа и трябва непрестанно да напряга всичите си нерви и
мускули, за да запазва равновесие при всяка своя
крачка. И в моментите на умора се гневи на провидението и чувства от това
скрита гордост и доволство, изграждайки в себе си усещането за неспрведливост.
Но така не може да върви вечно. Трябва да знае, че
колкото и да се старае, никога няма да събере нужния за хранене мед в килийката
на своя кошер, тъй като запасите на живота се намират отатък стените на кошера.
Трябва да разбере, че ако се отдели от цялото и започне да търси храна и лек в
самия себе си, ще се самоизяде.”
„Прахта на
мъртви думи е полепнала по теб.
Измий душата
си с мълчание.
Водата в
съда блещука;
водата в
морето е тъмна.
Малката
истина има ясни слова;
голямата
истина има голяма тишина.“
