17.01.2016 г.

Свободата

Абсолютно всеки, в различни фази от живота си, в различни моменти на възприятие, е преминавал както през усещането за непробиваема ограниченост, така и през усещането за пребиваване в един по-широк спектър от възможности.
Според тълковния речник свободата е възможността за проявяване на собствената воля. Нека обаче се замислим – собствената воля нещо независимо и неограничено ли е? Или е обусловена и направлявана от условията и личното минало (макар това да не са различни неща)?
Какво можем да кажем по отношение на условията... Те сами по себе ли са ограничаващи, или повече ни блокира отношението ни към тях? Все пак, самото желание за промяна на тези условия е достатъчен показател за зависимостта ни.
Каквито и да са обстоятелствата, нашето желание за освобождение обикновено е форма на съпротива срещу тях, а всяка съпротива води до повишена външна чувствителност и до изостряне на усещането за ограничение. Не и до освобождение.
Какво можем да кажем по отношение на личното миналото... Нали упражнената вчера воля в голяма степен ни води до вида на проявяването и днес. Както казва и Кришнамурти, действията ни се определят от представите ни, които пък са обусловени от жизнения ни опит.
Относителната и повърхностна свобода на този свят ни е помогнала само да си го сътворим точно такъв, какъвто е в момента. Но спрямо актуалното му състояние нашата воля се изявява под формата на реакции. А реакциите са нещо вторично и предизвикано, което ще рече, че в тях няма никакво творчество.
За нас свободата е право на избор, или т. нар. свободна воля, за която се казва, че е най-големия дар, получен от човека. Символ на свободната воля в Стария завет например е Ева. Получилият я Адам обаче се е ползвал от всички качества на своя творец (което е изразено чрез това, че Бог създавал животните и ги изпращал на Адам да ги именова). Какво тогава за една подобна цялост би означавала свободната воля? Тъй като Ева била сътворена от реброто му, то тя е олицетворение на възможността за изолирана от цялото воля. И както е посочено, змията е можела да говори само с нея. И онзи Адам, който избрал именно отделността си, е бил принуден като резултат да затваря в себе си всяко свое решение, което впоследствие да го управлява, докато изразходи заряда си.
Какво понастоящем предполага необходимостта от избор? Не е ли желанието ни да се самоопределим – да сме нещо по-осезателно, по-установено, по-значимо... Но всички тези затвърждавания не са ли обратни на независимостта и неограничеността? В този смисъл – всеки избор ни прави все по-несвободни.
И няма как да отречем предопределеността, на която сами сме се подчинили – предизвикана от нашето собствено минало и неговото несъответствие с природните закони.
От доста отдавна източните религии, а отскоро и съвременната физика, ни показват, че няма частичка във вселената, която да притежава свое собствено отделно съществуване, а всичко е резултат от взаимодействието на всичко друго.
Има ли тогава свобода?
Разбира се, че има, но само за цялото, което съдържа всички възможности в себе си, а не за отделната проявена възможност, която търси начин да се утвърди, чрез което става по-фиксирана и неподвижна – тоест невъзприемчива и безжизнена.
Кой е обратният път? Няма нещо конкретно (думата „конкретно” от лат. означава „твърдо”), което да ни е нужно за преодоляване или освобождение от личните ограничения, освен тяхното непосредствено осъзнаване Виждайки своите граници, същност виждаме и законите, по които функционира природата.
Основа на всички зависимости е това наше желание да сме по-значими и изпъкващи на фона на всичко останало. Можем да го наречем и стремеж към лична свобода. Тази свобода е най-голямото ни ограничение. И тъй като тя е предизвикана от желанието ни за значимост, то и нейните управляващи въздействия са насочени именно към него. Лишаването от егоцентричния порив за лична свобода и значимост отнема опорната точка на всички зависимости и те губят способността да ни контролират. Когато изчезне стената, която изправяме в себе си за да устояваме и да посрещаме всички предизвикателства, просто няма как вече нещо да се удари в нас или да упражни натиск. Потоците на живота протичат естествено, както по принцип, така и за индивидуалността, която сме ние.
Няма противоположности, няма противоборство, няма зависимост.
Както казахме – всички възможности са само в целостта, а лишаването от желанието за значимост на отделното води до спокойствие и възприемчивост, тоест – до отваряне към цялото. А свободата винаги е била там. Всъщност, самата отвореност е свободата, по отношение на човека. А когато по този начин той стане възприемчив за нещо по-универсално и абсолютно, то може да бъде определено с още по-голямо право за Свобода.
Тя не е лична. Тя е самата Свобода.


------------------------------------------------------------------------
Вдъхновяващи цитати по темата:
 
(„Да живееш истински означава да си свободен. Но това не е свобода на избора или постъпките, тъй като те са ограничени от средата, обществото и т.н. (колкото и да не го осъзнаваме). Свободата няма нищо общо с това. Тя не е свобода от нещо, а свобода за себе си и в себе си.” - Кришнамурти)
 
(„Единствената ми свобода е да служа на нещо по-добро от себе си.” – Св. Николай Велимирович)
 
(„Човек е свободен само когато не се определя като някакъв си.” – Мадзу)

13.12.2015 г.

Осъществяване - себенаблюдение, себеконтрол и т.н.

Себенаблюдение? Себеконтрол? ...
Да, всеки предлагащ „мъдрости” ще ги препоръча. Всеки търсещ „мъдрости” ще се опита да ги упражни. Какво точно да упражниш обаче – да си даваш сметка, да се преценяваш, да се препрограмираш, насила да си придаваш вид, съответстващ на представата ти за „добро” (а всъщност – за лична авторитетност)?
Всичко това не е по-различно от останалите ни несъзнателни психични активности и създава само напрежение.
Всяка препоръка за поведение или състояние е една празна форма, която подхранва нашите заблуди.
Е, себенаблюдение, себеконтрол и всякакви други пожелателности биха могли да съществуват и действително, макар това да не са най-правилните думи за назоваването им. По-важното обаче е, че те не са нещо, което се упражнява в стремежа ни към развитие, а са просто естествено следствие на съзнателността.
Съзнателността, която вижда добре ограниченията на Аза, който в желанието си за лична изява втвърдява психичните си очертания и ги изпълва със себе си така, че нищо друго да не може да проникне в тях. Тази съзнателност води до намаляване на усещането за лична значимост, по същество – намаляване на самия Аз (той, всъщност е пречката пред осъществяването, а не осъществителят), в резултат на което се освобождава едно психично пространство. Когато то наистина е празно, тоест – изчистено, освободено (а не запълнено пак с представите ни за пространство, чистота, свобода и т.н.), то просто става част от тъканта на пространството в цялост. Това пространство гледа от всички страни и прониква във всички причини. Точно то е онова, което пряко отразява и нашите ограничения, а това представлява истинското себенаблюдение. Точно то е онова, което допуска в психичния ни процес само стойностни активности, а това представлява истинският себеконтрол.
Всъщност, то е всичко. Но от перспективата на Аза, то е нищото...
Да се има предвид.

19.11.2015 г.

Какво търсим и какво намираме?



Всички търсим.

Би могло да се каже, че търсенето е причина за движението.
И ако се опитаме да разгледаме процеса, още на повърхността изниква въпросът – какво търсим? Макар че от една страна бихме могли да разграничим различни обекти на търсенето си, например: щастие, пълноценни взаимоотношения, материални блага, нематериални качества, контрол над това, което ни се случва и т.н., всичко това, все пак, е някакъв стремеж за развитие, за цялост.

Малко или много всеки търси целостта си, но тъй като сме различни, всеки – от своето състояние на съзнание – намира смисъл в различни цели и стремежи, които смята, че ще му донесат удовлетворение или някакво израстване.

И очевидно ние няма как да си представим нещо напълно чуждо за нас, а полагаме пред себе си нашата лична идея за ценност, а в последствие търсим начин за нейната реализация. Това обаче означава, че ние всъщност затвърждаваме самите себе си – своите представи, своите критерии...

Днес има много популярни методи за един вид материализация на желанията, които използват определени физични принципи (НЛП, Силва метод, визуализации и др). Неоспоримо е, а Айнщайн дори е извел математическата формула за това, че енергията е разредена материя. Тези методи учат как да насочваме психичната си енергия така, че в един момент тя да събере достатъчно плътност и да се изяви в света на явленията. С това, т.нар. намиране, обаче, ние създаваме една огромна зависимост, която ни управлява и ограничава. Ясно е, че още първоначалното пожелаване на нещо е зависимост, но при получаването, особено когато е материализирано от самите нас, ние вече биваме напълно затворени и подчинени от тази изява, чийто енергиен заряд вбъдеще ще се изразходва върху нас (което някои наричат карма).

Търсенето почти винаги е форма на напрежение. То е свързано с неудовлетворението ни от това, което е в момента и желанието ни да го променим. Проблемът в този процес е, че той стеснява изключително много възприятията ни и сам по себе си е нещо като отказ от приемане на действителността, в актуалната ѝ форма. Това означава най-малко, че ние всъщност не познаваме добре тази действителност. И макар че искаме да вървим, реално не сме сигурни къде сме стъпили в момента, което е една от причините да се лутаме сред онези решения, които други твърдят, че могат да ни предложат.
Така демонстрираме склонност да превърнем търсенето в един външен процес и да се лишим от способността си за себенаблюдение и осъзнаване – есенциална за пътя ни.
Той разбира се, има и други аспекти.

Въпросът „какво” търсим ни предлага готови и видими форми. Доста по-изследователски звучи въпросът „защо”. И то – не по отношение на конкретен обект на търсенето ни, а защо изобщо търсим.

Изглежда в нас има нещо, което ни подсказва, че всичко може да е много по-различно. И изглежда това го има във всеки – някакъв първоначален извор на копнежа ни по нещо по-добро. Ние, обаче, вместо да оставим този чист копнеж да се развива, си присвояваме първичния му импулс и го впрягаме отново в обусловеността на личните си представи и намерения. Все пак хората, в които този подтик звучи по-отчетливо, насочват търсенето си своите идеи за нещо непреходно или универсално.

От една страна е ясно, че нашите концепции за абсолютност няма как да са самата абсолютност.
От друга страна пък, всяко търсене на такива стойности е един ужасно изявен егоцентризъм и демонстрация на бездънната ни алчност. Ние се опитваме да добием такава абсолютност за себе си, с което само доказваме относителния и ограничен характер на представите си за нея.
Ако обаче успеем да придадем едно допълнително измерение към това търсене, можем да установим, че няма как припряното и неспокойно търсещо същество да доближи пълноводното спокойствие на съвършенството.

Универсалното е универсално именно защото е винаги и навсякъде. Нашите тленни ръце не могат да заграбят нетленното. А осъзнаването на тази наша личностна неспособност, е вероятно най-значимата крачка по пътя ни, защото приемането ѝ осъществява един своеобразен пробив в затворената ни психика. В резултат на това у човека се развива една отвореност към всичко, която на Изток например наричат „внимание”. С това внимание ние започваме да улавяме присъствието на всичко около нас.

Когато не пречим с нашите изисквания към нещата, се оказва, че те имат много какво да ни кажат и много какво да ни дадат. Не за да разполагаме с него за себе си, а просто защото всичко е взаимодействие, споделяне. Познаването и непреченето на тази естественост всъщност е намиране. А би могло да се каже и че е една нова и непозната октава на търсенето, която с право можем да наречем и съзнателност.
От тук нататък следва естествен процес, в който вече без да уязвяваме с личната си ограничесност потенциала – в нас и във всичко – можем да наблюдаваме и съучастваме в неговото разгръщане и да позволим самите ние да бъдем намерени от една по-висша действителност.