14.08.2018 г.

Уилям Бътлър Йейтс



„Ни страх, ни надежда достига
животно, което залязва,
а само човек си отива
в очакване и боязън.
Човекът умира безспорно
стократно и после възкръсва –
величествената му гордост
се следва от жажда за кръв.
И виж с иронична нагласа
метаморфозите на душата –
човекът познава смъртта си,
защото е неин създател.”



“Не отричам никак болест или смърт,
изучени в телесната ми низост
и във високомерието на сърцето.
Нищо не може да бъде единствено или цяло,
ако не е било отдадено.”



„Под празни очи и неспокойни пръсти
частичката се удря, докато стане човек.
Разполагал ли съм аз със своя воля?
Не и откакто е започнал животът.”

 

„Града ни формалисти управляват
и всеки мъж, момче, или девица
в мечти отдалечени се надява,
но радост – само без мотив е чиста.”



„Несметен брой са листите, но коренът – единствен;
В положените дни на младостта си аз очистих се
под слънцето от всичките си цветове и листи;
така сега спокойно мога да изсъхна в истината.”



„Животът мощно се излива без болезнен хъс,
вали и все препълва язовира неуморно,
вали и упоено трупа главоломен връх,
така че сякаш определя най-желана форма.”



5.08.2018 г.

Марк Аврелий




„Ако те смущава нещо външно, знай че болката не се дължи на дразнителя, а на твоята оценка за нея. Така можеш да оттеглиш себе си от всеки един момент.”


„Животът и смъртта, честта и позорът, болката и удоволствието, богатството и бедността и т.н. принадлежат поравно на добрите и лошите. Те, сами по себе си, нито ни въздигат, нито опорочават. Затова те не са нито добри, нито лоши.”


„Всичко, което чуваме, е мнение, а не факт.
Всичко, което виждаме, е перспектива, а не истина.”


Всички ние сме създадени, за да можем заедно да вършим нещо - като краката, ръцете, клепачите, като горния и долния зъбен венец, поради което конфликтите и противоречията са нещо напълно неестествено.”


"Вселената е промяна. А нашият собствен живот е онова, което мислите ни са изфабрикували."


„Човек никъде не би намерил
по-голям покой и хармония от тези,
до които води смаляването на собствената му душа.”

15.06.2018 г.

Блага Димитрова


„Пред ничий земен трон,
пред ничий бронз и блясък –
поклон пред себеотказа.
Над всички върхове стърчи,
невидим, този връх обратен.
...
И под носа на колоса,
забит в изцъклената вис,
ръка без пръсти да протегнеш.
И да останеш в сянката.”



“На загуба си все, на загуба.
...
И все пак там, на дъното, прозря:
триумфите на травми с обръщат,
нашийник става всеки ореол...
За въздуха все още се държиш –
висяща между облака и блатото.
Докрай преследвай в себе си страха,
изхвърляй хлопатарите на славата,
на унизителната суета,
за да постигнеш озарени мигове
в свободната безкрайност на духа.
На загуба – какво владение!”



„Когато се завърнеш,
ако се върнеш –
тогава чак ще видиш, че те няма.
...
Ще влезеш гузно вкъщи,
ще се озърташ
като в забравен дом, видян насън.
И ще докоснеш с пръсти
самото си отсъствие
в разместените книги и предмети.
И ще ти стане ясно,
че нещо е разместено
не само в твоя дом, но и в света.
Тъй просто и естествено –
за да се запълни
пространството, заемано от теб.”



“Никак не се боя,
че ще ме стъпчат.
Стъпканата трева
се превръща в пътека.”



Всяка моя нова рана
върху старите,
незараслите,
е едно отворено око,
през което аз проглеждам,
за да видя в нова и по-ярка светлина
света необозрим.”



„По-силна съм така.
За губене да нямам нищо.
Над нищо свое не треперя в страх,
не си заключвам нищо със мълчание,
не се озъртам да не ме ограбят.
Безстрашна аз излизам
срещу световете на света.

Обрулвайте ме, ветрове!
Какво ли повече ще ми отнемете?
Не нося тежестта на нищо свое,
за да ме огънете.
Не моля нищо свое да опазя,
за да ме свалите на колене.
Не стискам нищо в шепи,
за да ме приклещите в окови.

Свободна съм сега,
с отвързани криле и мисли,
за да обхвана всичко.
Колкото ти повече ми вземаш, свят,
толкова аз повече те притежавам.
Никога не си бил така мой,
както мой ще бъдеш, свят,
когато няма аз и себе си да имам.”



„Ще си отида.
И там, където съм била,
ще се намести въздухът
като освобождение –
невидим и просторен.
Едно присъствие смълчано,
което друг, без сам да знае,
ще вдишва с пълна гръд.”



„Незапомнените – те са истинските мои дни.

Всички скъпи спомени разменям
за един забравен ден.
Най-обикновен, удавен
цял в разсеяната дневна светлина.

Да го вкуся пак
с простата му незначителност,
с ведрата му пълнота,
неразмътена от нищо паметно.”



„Колебание – моето постоянство.

Има безброй възможности,
има безброй варианти.
Грешка ще бъде, каквото и
да предпочета между тях.

Изборът е самоограбване.
За да не се укорявам,
искам не аз, а случаят
да избере вместо мен.

„Само че случаят никога
не е толкова натраплив
да ме избави от отговорност.
Предоставя ми свобода.

Към каквото и да посегна,
ще се лиша от всичко останало.
Ако посегна към всичко,
нищо не ще уловя.”



Бих изгубила вяра в бъдещето,
ако не познавах хора с изгубено бъдеще.

Те могат,  но не искат да забогатеят –
скъпернически си пазят невинната бедност.
Те могат, но не искат да получат слава –
избрали са гордостта да бъдат никои.
Те могат – какво нищожно усилие –
но не искат да се катерят нагоре.
Поели са пътя – какво свръхнапрежение –
надолу, надолу, към върха на корена.
Оттам да откриват скритата перспектива
на цвета и плода – още в предзародиш.

Наивници безименни с изгубено бъдеще –
без вас бих изгубила вяра в бъдещето.”