15.01.2015 г.

Manisola

За тайнството на богомилите и катарите Консоламент (Утешението на Светия дух) се намират, все пак, оскъдни исторически и литературни сведения. За следващото, по-висше тайнство, такива отсъстват напълно.
Сакраментът Манисола е ритуално посвещение на Съвършения катар, представляващо „добрия край” на земния човешки път, в смисъла на най-висшата фаза на човешко развитие – едно завършено човешко същество, осъществяващо в себе си и чрез себе си божествения план.
Празникът Манисола е бил свързван с есенното равноденствие, тъй като равните ден и нощ са били символ на пълното преодоляване на полярността, при което съвършеният помирява окончателно мъжкия и женския принцип в себе си, слети в единство и любов.
Названието произлиза от Мани и Сол. Името Мани, прието от вдъхновителя на манихейството, произлиза от санскрит и се превежда обикновено като кристал, скъпоценен камък. Реално обаче означава материя, която е напълно проникната от светлината. Затова Манисола символизира момента, в който човек става напълно проникнат от светлината на духовното слънце (Сол). Докато Консоламентът представя навлизането на Светия Дух в човека (Петдесетница) и определена фаза от процеса на обожествяването му (трансфигурация), Манисола е завършването на този процес, когато земният човек става напълно проникнат от Духа.
Самият ритуал е наподобявал донякъде Тайната вечеря, тъй като е бил разчупван хляб (като символ на всепроникващото излъчване на Светия дух) и е била поднасяна онази славна свещена чаша с Христова кръв (приемайки която съвършеният става пълнокръвна клетка от Христовото тяло). Място в него е заемал и следният пасаж от Евангелие на Лука: „А ония, които се удостоят да достигнат онзи свят и възкресението от мъртвите, нито се женят нито се омъжват. И не могат вече да умрат, понеже са равни на ангелите; и, като участници на възкресението, са чада на Бога.”
Това тайнство е било изпълнявано и при манихеите, и есеите.
С името Манисола от малцина е била наричана и чистата жизнена сила, необвързана още с материалния си носител, както и онова отвъдземно пространство, населено от вече освободените, осъществили Манисола човешки същества (а всъщност всички употреби означават една и съща Чистота).

10.11.2014 г.

Иван Методиев



Космогония
Ленива космогония от плява
И плетища с проскубани петли.
Мълчание, което се прозява.
От край до край магарешки бодли.

Насред дерето – вирче и върби.
А във водата – чергици продрани.
И вечните им прани-педопрани,
С канап пришити български съдби.

Надникнеш към небето – полумрак.
Мъгли. В мъглите – бог. И мокра глина...
Надникнеш във душата си невинна
И плахо се отдръпнеш – прахоляк...

И дълго слушаш после как вали,
А с всяка капка все по-тихо става...
И ето на – животът си минава...
И уж боли, а никак не боли.

~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~


С каква непостижима простота
тълкуваш ти природните закони,
дръвче дъждовно... Капка се отрони:
сияйна смърт – нехайна красота.

По детски просто, сякаш на шега,
прониквам в сетивата ти зелени
и бавно се пробужда в моите вени
една любов, подобна на тъга...

О, аз съм сам, така безумно сам,
че мога с всяко нещо да се слея,
да претворя плътта си във идея,
да бъда бог, света да пресъздам:

и да превърна свойта самота
в една безкрайна пролетна вселена,
а своята душа осакатена –
в едно дръвче с потрепващи листа.

~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~


Докоснеш ли се до плътта,
завинаги се разрушаваш...
Ти можеш да твориш света,
но не и да го притежаваш!

И твоята безумна жажда
кой би могъл да ти прости?
Погубваш всичко свое ти –
тогава любовта се ражда!

~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~


Вятърът ли шумоли в листата на дърветата,
или листата проронват вятъра?

Дъждовният ручей шепне в съня си:
Луната е сянка
на луните във мен!

Промени ли се лицето ти,
променя се и образа.

Промени ли се образът,
променя се и лицето ти.

Вселената с ехо – къде е гласът?
Изтече ручеят –
замълчаха дърветата.

~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~


Елементи
Дървото, храста, камъка, пръстта,
Въздишката, която ти се дава,
Са само елементи от света...

О, смърт, нима чрез теб се изразява
Природното единство... Идва час
И всичко се покрива със забрава...

И нищо не остава уж от нас,
А именно чрез нас светът остава.

14.09.2014 г.

разговор с тишината

Тишината е относително нещо.
Защото когато аз замълча - говорят дърветата.
Разликата е, че те не казват нищо излишно.