30.05.2015 г.

Всичко ли е път

“Всичко е път”, разбира се, е вярно, само по себе си, тоест обективно. Понеже всичко е движение и взаимодействие (но това е само във външните проявления). Това е свързано с човешкото приемане.
“Всичко е път” обаче, от субективна позиция, е най-голямата грешка. Това е свързано с човешките решения, избори и излъчвания.
Под една или друга форма това си мислят и всички престъпници.
Нали именно това, че се намират на пътя, прави голяма част от шофьорите опасни и за себе си, и за другите.
А дори и не толкова опасните шофьори не успяват да спазят всички правила за движение по пътищата. Ситуативно погледнато – те дори не познават (или не използват) регулациите. И това е задължителен белег, че не се намират на Пътя – намират се само в собствената си реактивност.
А това, че се намираш на пътя, не е оправдание, а е задължение. Да си внимателен и съзнателен. Не сме достатъчно, нали...

28.05.2015 г.

Преодоляване на страховете



Страховете са преодолими, това е сигурно. И животът, и възприятията ще се подобрят от това – също е сигурно.
Другото обаче, което е сигурно, че ако тръгнеш да преодоляваш страхове, само ги захранваш още повече с внимание и енергия.
Опитът за преодоляване, който се прави с цел и намерение за облагодетелстване на себето, всъщност увеличава площта, върху която въздействат страховете, но може да ги направи по-рафинирани (не толкова явни и груби) и именно затова - по-опасни.
Страхът може да се стопи само като следствие на преодоляването на субективността (той винаги е ирационален и е просто една глупост на егоцентризма), а то пък е следствие от отказването от лично утвърждаване.
Ама, как така отказване от утвърждаване?! Ами, ей така – качествата ти няма да изчезнат, но желанието да ги изтъкваш си е пак глупост на егоцентризма, а желанието за облагодетелстване е просто алчност, която търси какво и от кого да заграби. Нали затова са страховете – да не вземеш да не успееш.
Щото иначе – няма какво да успяваш – достатъчно цялостен си, а и добре знаеш, че каквото има да идва, ще дойде, каквото има да си заминава – ще си иде. Да искаш нещо да задържиш е просто истерия.
Пък и ценности извън себе си търсят само онези, които нямат вътре.
Тъй де, дерзай!

20.05.2015 г.

Егоизмът и неговата здравословност



Колкото и абстрактно да звучи понятието егоизъм, все пак би могло да се приеме, че има и някаква форма на дефинираност. Състои се във вниманието, поставено само или предимно върху личните интереси. Това е форма на психично отношение към нещата въобще и се проявява във видими действия, по които другите често определят степента на егоизъм. Докато видимите проявления биха могли да бъдат различни, което се дължи и на останалите качества на съответната личност, всъщност принципът на психичното отношение “егоизъм” си остава непроменим за човека, понеже е обвързан с природата на психиката и начина, по който тя функционира. Както аз често казвам, всеки човек е точка на възприятие и измерва всичко останало като относително движение спрямо тази точка. Това е съдържанието на понятието “егоцентричен”, но егоизмът е естествено следствие от егоцентризма. Психологията би ги разграничила напълно, което обаче е просто отказ от цялостен образ и от проследяване на взаимовръзките. Егоцентризмът за човека е фундаментален, а егоизмът би могъл да се приеме дори за инстинкт, тъй като условно той може да бъде разгледан и като силно култивирана и леко рафинирана форма на инстинкта за себесъхранение. Този инстинкт се смята за есенциален за запазването на човешките живот и здраве, но точно тук си проличава най-много ограничеността на научния подход и липсата на истинско наблюдение върху психичните процеси. Със сигурност, ако можем да разграничим само физиологичния аспект на човека – инстинктът за себесъхранение звучи като нещо здравословно. Със сигурност обаче, ако разграничим само психологичния аспект – инстинктът за самосъхранение е вероятно най-големият ограничител на човешкото съзнание. Да не говорим, че е и една от носещите колони на страха. Точно така стоят нещата и с егоизма. Има изключително естетични и хуманни форми на егоизъм, но те се дължат единствено на култивираност, която просто води човека към различни нива, сфери и начини за постигане на удовлетворение. Независимо от това, личното удовлетворение и неговите застрашители си остават единственият мотиватор на човешките действия. Вероятно “зравословността” би могла да се преценява по резултата, но това е само ако приемем за абсолютно меродавни познатите ни критерии, а дори и така - можем да измерваме единствено относителни различия между един резултат и друг. Приемаме за здрава: една добре функционираща система, според представите ни за нея и управляващите я закономерности. В представите ни обаче почти винаги отсъства възможността за фундаментална промяна и за революция в системата, понеже това са непознати за нас неща. Така например, един човек, който остарява бавно и без изявени конкретни физиологични недостатъци, се приема за идеално здрав. В днешното общество дори това “здраве” звучи невероятно. Обаче искам да обърна внимание, че остаряването, само по себе си, е вид физиологична дисфункция, която между другото се дължи именно на егоизма. На пръв поглед може да прозвучи изненадващо подобно твърдение, но няма нищо по-логично от него. Човешкият, а и всеки друг организъм, за да може да функционира осъществява определени метаболитни процеси – извършва се обмяна на веществата (а също и на енергии, което е същото). Какво означава обмяна – би следвало нещо да се приема, да се адаптира и обработва за нуждите на системата и нещо да се изхвърля. В нас обаче винаги има процеси на задържане на тези, уж външни вещества и енергии, поради което в организма се натрупват техни отлагания. По този начин той става все по-задръстен и непроводим и така се движи уверено към смъртта. Това е точно егоизмът, който винаги се опитва да задържи нещо, без значение колко съзнателно е това. От тази гледна точка дори самата идея за здравословен егоизъм звучи изключително нездравословно, тъй като именно добрите и полезни за нас неща са онези, които ние най-много искаме да задържим. Това всъщност е много по-изявен егоизъм от онзи, който успява да осъзнае “вредата” си. Той води до много особени форми на високомерие и надменност, които най-често биват наричани “съзнателност”, що се отнася до себе си и “любов”, що се отнася до другите – пак поради липсата на критерий и поради съответствията им с изградените в нас (а реално – взаимствани) представи. Само чистото наблюдение върху собствената психика и нейните процеси може да ни държи будни за пълното ни подчинение на егостремителността. И само тази начална форма на съзнателност ни дава възможност да познаем нещо, което може да се нарече трансперсонално съзнание, тъй като преодоляването на зависимостта от личното възприятие води до една широка осветеност на обективните (а и невидими) процеси във и около нас. Това е, което носи съдържанието на понятия като мъдрост, познание, гносис, дори дух....
Това трансперсонално съзнание, поради непосредственото осезаване на свързаността на всичко с всичко, е и действителното съдържание на любовта.