19.11.2013 г.

размери

Просто е.
Стремейки се да се докажеш на живота, оставаш дребен и ограничен в собствените си размери.
Оставяйки живота да доказва себе си – порастваш до неговата безмерност.

21.10.2013 г.

потокът

Всичко е живот.
Когато действа отвътре, животът е любов (Нов завет).
Когато действа отвън, животът е принуда (Стар завет).

Новият завет, евангелието, благата вест... Разбира се, че Благата вест е раждането на живота вътре.
Но докато човек е затворен в съзнанието си за себе, животът не може да проникне в него. Когато животът опитва да го изчисти отвън, действа като смърт (закон за разрушението). Но когато смъртта успява да го изчисти отвътре, действа като живот.

16.10.2013 г.

посоката

Изчистени от собствения си стремеж да бъдем, ние признаваме правото на всичко съществуващо да бъде и по този начин то се отразява в нас. Само така човек може да открие цялост и пълнота.

31.07.2013 г.

Разбиране

Опитностите, спомените, психичното ни минало...
са само свидетелство за липсата на разбиране в нас.
Когато нещо бъде разбрано, то се разтваря и освобождава възприятията за следващата действителност.
А след като човекът възприема себе си като сбор от прашни, фиксирани някога и мъкнати като вечен товар идентификации, то значи, че той все още нищо не е разбрал от своя път и от живота.
Всъщност разбирането не е нещо сложно, което се постига с труд и упоритост. Усилията на човешката воля са просто едно впрягане на целия този товар, който съзнанието е натрупало. Тоест, това е едно допълнително подчиняване на ограничението.
Разбирането не е процес на създаване на психични връзки, макар науката да твърди тъкмо това. Напротив. Разбирането е дело на чистотата от психични връзки. Чистият и необвързан със „знания” взор просто не изкривява проектирания в съзнанието ни образ. В първоначалния си вид той е действителен. В следващия миг е вече само спомен, който налагаме на психиката си, за да изгубим непосредственото възприятие.
Ако имаш нужда от разбиране обаче, никога не понасяй със себе си дори и един миг. Мигът е живот само в себе си. Мигът е вечността, докато е в себе си. Ти застояваш в съзнаването на даден миг и така създаваш времето и заблудата.
За да имаш разбиране, изхвърли всички разбирания.

23.07.2013 г.

овъпросеност

Въпросът е просто демонстрация на незавършеност.
Въпросът е търсенето, неспокойствието.
И в този смисъл – отношението към нещо е въпрос.
Отношението към въпроса си е въпрос, ако ще и отхвърляне да е, или желание за освобождение..

Отговорът пък е фрагментарност и в този смисъл - той също е въпрос.

И когато се осъзнаем като безпредметно „овъпросени” и се пуснем от себе си, понеже определено не сме си необходими, тогава изгасват звездите на въпросите и отговорите, за да грейне онова, което всеизпълва.

24.04.2013 г.

уважаеми господин Конфуций



Да определиш една категория като "добра" и да я утвърдиш като норма, означава да я разграничиш от цялото и да ѝ сложиш граници. С това се форсира излишно нейната полярност, а полученото напрежение се изразходва в засилване на срещуположния полюс. За това допринася и общата хармония на природата, която е принудена да балансира със компенсаторно зареждане на една полярност, когато от плиткозрящите хора бива захранвана само другата.
Така въвеждането на понятия, принципи и норми допринася единствено за разбиването на света на парченца от отделни форми, които опитват да затвърждават своето изолирано съществуване, поради което губят възприятията си за всичко останало, както и връзката със самия живот, който е цялост.

10.02.2013 г.

Добромир Тонев 1

НЕЖНА МАШИНА
Поема

Ще се съпротивлявам срещу Навика,
безбройните му маски, пипалата му:
в спиралите му виждам слепи славеи,
възпяващи нелепо свободата си.
Докато всички свикваме полека
със тежките уранови играчки –
от втората природа на човека
до третата война остава крачка...

Защо да не живея хармонично?

Въпрос, на който бих се смял до сълзи,
ако не чувствах как и ироничната
усмивка върху устните замръзва,
и моето лице се изкривява
от първите си клоунадни спазми;
звънчетата отдясно и отляво
започват все по-малко да ме дразнят.

Към тебе, гняв, навеждам си ухото,
ти, който си баща на много грешки –
макар и лош, съвет ми дай, защото
ми е студено в тия тънки дрешки.
Ти, който сляп размахваш алебардата,
така приличаща на пеперуда –
виж! – нежността скимти по тротоарите,
смалена до размерите на пудел.
Но кой е отредил един да страда,
а друг да си подсвирква с пълни бузи?
Или да ни напътства с тях? Над кладата
от есенни листа димят илюзии...
И, умножена, болката ми расне,
пълзи като къпинов храст над всичко,
наричано от някои прекрасно,
от други премълчавано скептично.

Напразно се опитва паметта ми
да се завърне в детството, което
отгледа кон със Кумовата слама,
поеше го с вода от дъждовете.
Препъвам се сега в трупа му, светва
в рисуваното му око сълзата
и осветява случки и предмети,
които бяха някога загадки.
Които бяха някога красиви
и тайнствени, а моето невежество
ме правеше безсмъртен и всесилен,
но повече от всичко друго – нежен.
Изграждали душата на момчето,
защо мълчат днес всички книги прашни
пред моя вик, издигнат до небето
като хвърчило с дяволска опашка:
– Живея ли? И за какво живея?
Усмихвам се с ирония, разбира се...
А от стъклото счупено към мене
нахлува хлад направо от всемира.
Как вият динозаврите в бензина,
освободили свойта праенергия,
а нежната двутактова машина
калява в самота и грохот нерви.
Какво Го чака? Кой е зад вратата?
(Градът мълчи като евакуиран.)
В компания е Той със самотата,
защото самотата Го разбира.
А в самотата ще покълне истина –
като стебло на ябълка. Под нея
огромният му мозък ще измисли
каквото трябва, за да оцелее.
Но чувствата – листата на дървото –
дали не ги пилее бавно вятърът,
създаван непрекъснато в живота
от пешовете черни на саката ни?

Наивна нежност! – дъщеря ми тича
в градината с класическите вишни,
разперила към слънцето ръчичка,
за да му каже колко е годишна.
Пчели `и правят златни ореоли
(безсмислени при нейната невинност),
а аз я гледам и на глас се моля
да бъде жива пет по сто години.
Сърцето ми се свива, като виждам
как пъпките се пукат, как животът
взривява хлорофила си верижно
и триумфират мравешки пехоти.
Оттук нататък всичко, общо взето,
е спускане по хребета на юни...
И старците, загледани в небето,
почукват по отвъдното с бастуни.

Зелена е като буквар природата.
О, колко аналогии невинни
с това, което преживяват хората
за шестдесет и толкова години.
Каква неудържима философия
от цветове, от форми и от страсти,
които тихо, с лазене и скокове
зачеват плът за своите стомаси.
От птичи поглед всичко е естествено.
Хармония! – въздишат в хор туристите.
Хармония е, но да си надвесен
над нея, не сред слепите `и пристъпи!
И стреснат – между макове и глогове –
извивам врат към слънчевата брадва:
дали така не прави аналогии
и с мене някой – и жесток, и страдащ?

Комините димят и този дим е
послание до цялата вселена,
че тук човекът има дом и име
и че земята още е зелена,
че можем да отидем на екскурзия,
да се дивим на истинските преспи,
а коледният студ да бръсне бузите
на юноши, запели древни песни;
и селянин, комуто пукат костите
от здраве, да отпий „за бог да прoсти“...
Непоносимо щастие от простите
неща, които никак не са прости.

С невидимите свои телескопи
кажи, творецо, за кого будуваш?
Приспан от ежедневния си опит,
човекът рядко в облаците плува.
Върти го механизмът на живота
с надеждата, че утре ще почива,
но все по-бързи стават оборотите
и все по-слаба всяка съпротива.
И все по-малко време за душата
и тялото, което го напуща...
Преди да си е подредил нещата,
ще му обуят новите обуща.

Завършено е сякаш всичко, движат се
нещата по излъсканите релси,
отлитат като малки гари грижите,
пищят локомотивно интересите.

Пристигат дъждове като по ноти,
из опитни поля кълнят филизи
и юноши навлизат във живота,
от който никога не са излизали.
И колко лакти, колко много раници –
къде отиват всички тия хора?
Отмества се невидимата граница
между реалността ни и възторга.
Край малката волфрамова планета
на лампата – мухи чертаят орбити.
И сякаш астронавти, стиховете
пристигат и си тръгват с тъжни проби.

Пo виждащи от пръстите на слепия,
когато се докосват до момиче,
случайните прозрения и трепети
създават в мене този алогичен
и нежен свят, където свети още
(спасена от безкрайните усилия
на грубостта) Надеждата и нощем
прогонва на страха ми ципокрилите.
Душата ми навярно е лилава
от непрестанно взиране в отвъдното...
Какъв прекрасен щит си изковава
човекът, който е достигнал дъното
и който е видял веднъж в елхата
жестоката извивка на приклада,
в усмивката – змия, а във змията –
лекарство за човека, който страда...
дин невидим Хефест изковава
а теб, творецо, този щит. И нека,
ако от богове не те спасява,
поне да те закриля от човека.

"Събрано - стихотворение фрагменти шаржове", ИК "Жанет 45", 2007

27.01.2013 г.

Марсилио Фичино

Ако страдахме само от една или друга болест, вероятно който и да е лекар би бил достатъчен, за да ни излекува. Но нашата епидемия е цялото зло. И поради това антидот е само цялото добро. Ние сме заразени от ненаситното желание и непрекъснатата невъздържаност, поради което може да ни излекува само безмерно благият и неизменен покой.