Георги Константинов

ДАЛЕЧ ОТ ДЕЛНИЧНИЯ БИТ...

Далеч от делничния бит,
далеч от думи неразбрани -
шосето като черен бинт
превързва тихите ми рани.
Един разлюшкан автобус
извън мъглата ме извежда...
И слизам на завоя пуст,
повикан от една надежда.
Сега със себе си вървя.
Не нося шапка. Нито шлифер.
И дъжд по моята глава
почуква със потаен шифър.
Той може би ще разбере
защо се лутам без причина -
дъждът, роднина на море,
на горди облаци роднина...
Аз също искам да летя.
А все на дребно се пилея -
между небето и пръстта,
загледан в делника, живея.
Нагазвам в меката трева.
Ръце размахвам сред простора...
И уж към себе си вървя,
а хора търся, други хора.



ЯСНА НОЩ

В просторното небе,
преди да съмне,
трепти една тълпа звезди -
безбройни дни, които виждам само,
когато моята планета е във сянка.
Когато от брега на Африка
потегля бавно
египетската лодка със човек, усмихнат иронично:
какво е Океанът?...
А самолетите се връщат
във своите гнезда
без хладния товар във черните си нокти...
Когато фееричните експреси, свити като змии,
скачат в пропастта,
навярно осъзнали свойта смешна скорост...
Аз също трябва да премина
през топлия екватор на живота,
през тропика на Рака,
през дълга равнина, която само след поклон
подава своя плод...
Представял си Земята
Бруно
и рисувал нула.
Това отдавна не е смелост.
Мисля си за трите кита,
отплували в далечното предание,
за всички китоловци
и другите, които дремят на брега.
Все пак,
кое око
под своя микроскоп ни наблюдава?
В материята безгранична
къде е мойто място?
Не е ли плугът
котва,
която ме задържа на земята?...
Аз чувствам магнетизма на петата посока
и бавно се издигам, вгледан
в просторното небе,
преди да съмне.



ОПИТ ЗА АВТОБИОГРАФИЯ

Най-хубавият ден
в живота ми случаен е.
Посрещах изненадан
всеки малък крах.
И не от смелост - само от незнание
усмихнат
между пропасти вървях.
Живях. Не режисирах
своите вълнеия.
И въпреки
че в лудо време съм роден,
до днес не ме споходи
лудостта на гения.
(Тъй както не споходи
друг около мен.)
Приемах като рана
всяка нова истина.
А после тръгвах с нея
по стръмния ни век...
Останах си статист
в републиканската статистика:
Роден във Плевен.
Женен.
Професия - човек.



ЩЕДРОСТ

О, най-тъмна страст за собственост,
най-тъмна може би...
А всъщност и животът ми
не ми принадлежи.

Какво ми трябва повече
от залък и вода?
Едно сребристо облаче
минава над града.

И златни са дърветата
в покоя уморен...
По-щедра е планетата,
по-мъдра е от мен.

Надникнала в душата ми,
тя пита изведнъж:
Кой притежава вятъра?
А бисерния дъжд?

Кой е закупил собствено
парче от вечността?...
Разбрах. Напълних джоба си
със есенни листа.



ВИК

От върха си до корена
боледуваш, човеко!
Под усмивка престорена
носиш яростно ехо.

Към очите на другите
самотата те тласка...
Но се плашиш от удари.
И не вярваш на ласка.

Твойта мисъл забързана
стигна космоса вече,
а понякога въздухът
да въздъхнеш ти пречи.

Гневно спориш със себе си.
Във гърдите ти пари
страх от тъмни виелици,
прах от бъдни пожари...

Вдигаш слънчеви здания.
Пиеш вино с наслада.
Но подобно урания
твоят дух се разпада.

И в минути невесели
сам се слагаш на фокус -
как във твоите жестове
се промъква жестокост?

Тя е в теб. И наоколо.
Но повярвай, човеко -
ти самият си болката.
Ти самият си лекар.



СМИСЪЛ

Сред толкова легенди и теории
за смисъла на земния ни ден
едно дърво на хълма ми говори,
че пак е разцъфтяло зарад мен,
един поток звънливо ми напомня, че
отново чака дружеска ръка,
и сянка на безсънно водно конче
бръмчи над мойта вдигната яка...

Минава облак. Като мен небето
лицето си променя всеки час.
И пак се гонят влюбени врабчета,
тъй както любовта съм гонел аз,
и пак се вдигат от пръстта тревите,
тъй както аз съм чакал слънчев ден...
Когато този ден е победител,
не мога да се чувствам победен.



НЕСЪВЪРШЕНСТВО

Не се живее само
с добри намерения...

Къде отива човек,
закрачил бодро
по омагьосан кръг?

Ако някоя сграда се срути,
има ли значение,
че е правена по талантлив чертеж?...

А колко войни са започнали
в името на прекрасен
бъдещ мир?...

Мисля си,
че даже адът
е зле направен рай.



ТОЗИ ИЗГРЕВ БЕЗКРАЕН...

Разгадавам обратната диря
и разбирам сега удивен -
моят вчерашен ден
се намира
на светлинни години от мен.

Ще разнася той в хладния космос
от сърцето ми топъл сигнал...
Или казано ясно и просто -
с още ден

съм сега обеднял.

Но светът продължава и днеска.
Зад стъклата
друг вятър бучи,
иде облак със нова прическа,
светлината е с млади очи.

Този изгрев безкраен - животът -
отминава
и пак е пред мен!...
И за спомени няма охота.
И живея във днешния ден.



НАЙ-ХУБАВОТО НА ЖИВОТА

Най-хубавото на живота е,
че се преструва на случаен.
Приемаш го за своя собственост,
а всъщност — в него си под наем.
Уж ражда чувства и амбиции,
а те отдавна са родени —
И друг е плакал и обичал,
във някакво
незнайно време.
Най-хубавото на живота е,
че не е пръв, нито последен.
И уж е твой слуга безропотен,
но просто може и без тебе.
Непокорим е той. И вечен.
А ти —
искрица затрептяла
между случайната ви среща
и неслучайната раздяла.



ЧОВЕШКИ МАРШРУТИ

Към хоризонта изпъната
и мътно заблестяла,
денонощно забързана
магистрала…
Магистрала, гладко свързала
далечни земи и хора —
без да поглежда встрани,
без да вижда
нагоре…
Магистрала, безспир летяща
в две обратни посоки.
И събрала в паметта си
надежди
и катастрофи.
Магистрала, шумно сближила
едни тържища с други.
И направила дните ни
еднакво равни
и луди.

Но спрете за миг, човеци!
Млъкнете за миг, мотори!
И ще видите горе
пътеката —
встрани от бясната скорост…

Пътека с бавни завои
край дървета, скали и мъх…
Но която
единствено води
към
високия връх.