докосване

И пак за възприятието... Друго, но същото.
Казваш, че ти харесва да се докосваш до нещата и всеки допир те обогатява. Създаването на представи у нас и отражения на обграждащите ни обекти дали е истинско докосване... Защото отказът от тези лични психически процеси ни въвежда в една индивидулна празнота, която премахва всички паравани в съзнанието и изведнъж се оказва, че си същностно единен с всяко налично и потенциално атомче във вселената. Това някак повече ми прилича на допир. Истински.
Когато държиш да затваряш възприятията в себе си, няма как те да бъдат инициирани от външни спрямо нас обекти. Така винаги оставаме отделни от нещата. Това не е допир. А когато липсва нашия психичен център, когато ни няма, тогава пребиваваме в съвместната надпсихична тъкан на цялото.
Нашето желание за допири и обогатявания утвърждава отделността ни, логично е. Отказът от всеки стремеж и желание просто премахва очертанията, за да приемеш всичко в себе си.
Това естествено не би могло да стане насила. Става само от вътрешна необходимост, която, дали да е налична, е трудновъзприемана от егоцентричната ни природа. Възможна е само когато сме събрали достатъчно опитности и осъзнали, че те само ни определят и ограничават, или с други думи, че "всичко е суета и гонене на вятъра".