да хванеш Духа за рогата

От не една страна в последните дни се заизсипваха странни понятия – като дух, душа, ум... И напълно прозрачно е, че всеки ги товари със собствени съдържания, но остава съмнителна все пак базата за макар субективния им пълнеж.

Добре де, ясно е, че указват някаква разграниченост от тялото, макар тук пак да става въпрос за недоизяснено понятие (тяло). Но щом говорим за разграниченост, нека всеки, използващ тези „надматериални” обозначения за абстрактни разни предполагаемости, се запита – успявал ли е някога да се отграничи тотално от тялото си, за да може с положително утвърждение да заяви – „да, аз бях неизменно в онова другото, което не е тяло.” Първо ще се почудя, защо не е още там, ако понятието за дух, душа, или каквото и да е такова нещо, реално отговаря на представите му за липса на ограничение.

Но има и един по-академичен въпрос и той е следният – ако предположим, че това разграничение се е случило и не се говори ей така, наизуст, като се посочват подобни понятия... И ако пребиваването в онова безтелесие е било осъществено – това автоматично означава, че то има своите времепространствени измерения и самото то използва свое си разграничение (от тялото например), което веднага го превръща във форма, тоест тяло.

И нека не забравяме елементарния факт, установен дори в някаква си физична формулка, че материя и енергия са просто различни степени на разреденост. Вярно, че по-безплътното е по-безплътно. Но си остава субстанция и форма на вещественост.

Не, че изясняваме проблема с използването на странните понятия – дух, душа и т.н. И аз си имам свои съдържания за тях. Но можем да сме малко по-съзнателни за онова, което сами опитваме да кажем.