Софроний Сахаров (блажений старец)

„Пълнотата на снишението

предхожда пълнотата на съвършенството.”

„Винаги стой на ръба на бездната на отчаянието, а когато усетиш, че си на края на силите си, отстъпи малка крачка назад и пийни чаша чай.”

„Да се живее по християнски е невъзможно.

По християнски може само да се умира

в земната форма.”

„Бодърстването на ума и трезвостта на сърцето довеждат до онова, което на мнозина неопитни им се струва невероятно или преувеличено: човек открива в душата си наличието – и скрито, и явно – на всяко съществуващо зло, най-малкото като възможност, и действително вижда себе си...

Въпреки цялата тази мъчителност, това е безценно изживяване, понеже е пречистваш огън.”

„Какво става с човекът, който се превръща в покаяние? Той живее Истината вече не като продукт на мислите си, а като състояние на духа – фактът на самото битие.

Болката на собствената и цялата друга тленност разтваря вкамененото сърце, което свидетелства за безначалната Истина.”

„...В ония дни виждах другата Светлина, която проникваше тихо в сърцето ми и по чуден начин ми даваше да изпитвам състрадание и любов към всички, особено към по-суровите към мен. Светлината не ме напускаше през цялото време.

Една нощ при мен дойде отец Ювеналий, единственият ми съсед на етажа и ме попита за химните на св. Симеон Нови Богослов и нетварната светлина, за която той говори. До този момент аз не съм имал вътрешни въпроси за това явление, дадено ми свише и мисълта ми, устремена към Нога, не се връщаше към мен. За да отговоря на отец Ювеналий се замислих върху това, което ми се случва. Отговорих уклончиво, че не е за мене да съдя за опита на св. Симеон, но е възможно в своето благодатно състояние да е изпитвал благодатта като светлина.
Веднага след този разговор Светлината и любовта вече не бяха с мене.

Докато разговарях с Ювеналий не забелязах в себе си никакво трепване на гордост... и въпреки това!

Нямах чистота, бях се върнал в себе си.

Господ намери чудесен начин да ме смири, като ми взе Светлината! Слава Нему!”


„Във втората заповед - ‘Възлюби ближния си като себе си’ – думата ‘като’ посочва не толкова степента или мярата на любовта, колкото дълбоката онтологична общност на целия човешки род. По образа на тази любов се възстановява разрушеното от греха единосъщие на човешкия род, който преди греха е бил един Човек.”

„В основата на духовното израстване е мъчителното усещане за собствената нищета. Това съзнание е източник на молитвена енергия, то е и онази здрава основа, върху която се гради цялото здание на спасението ни, чак до върха.”

„Да, вярваме, че Бог ни е сътворил по свой образ и подобие. Но как да удържаме смирението и то да бъде мяра за живота ни?

За това помага съзнанието, горчивото наше съзнание, че не живеем в съответствие с Божия план, извикал ни за живот. Че с греха сме помрачили Божия образ в нас.

Ако живеем в покаяние, то няма как да има край. Появява се чувството, че болестта е неизлечима с наши сили. Имайте това предвид, за да не би някой да потъне в самоувереност. Съзнанието за божествения ни произход идва по съвсем друг начин – чрез покаяние и плач, с които сърцето ни достига онова състояние, в което сам Бог разказва за собствената си любов. Самият живот ни разкрива пътя. Ако сме наистина надарени от Бога – качествата ни не могат да породят гордост.“