Виолета Христова

“БЛАЖЕН Е, КОЙТО НЕ ОЧАКВА”,
защото всичко ще се сбъдне...
Върви по пътя си нататък -
от изгрева и чак до тъмно...

Мълчи и никъде не стига,
защото всъщност си е там.
Не бърза да догони другите,
и винаги се случва сам.
Изпраща погледа си в тебе,
но погледът не става мост.
Ръцете му не търсят близост,
очите му не са въпрос.
И той не е разочарован,
не е дори разколебан.
Не вдига чаши със отрова,
от себе си не е пиян.
Търпи,
чете различни знаци
и в празнодумие не пада...
Блажен е, който не очаква,
защото той ще се зарадва.

ЗАЩО СИ БУДЕН, АКО НЯМА УТРЕ?
Каква е тази нощ недопустима?
Не съм дърво, но все пак имам чувството,
че пролетта започна като зима.
Забрави да се появи надежда,
зеленото е крайно недостатъчно.
И в мрежите се ежи неизбежност -
смалява се брегът, расте реката.
Късам радостта на малки залъци,
потъвам после в тесния четвъртък...
Ужасно ми се иска да избягам -
да съм щастлива, без да се озъртам...
Къде да ида, ако няма утре?!
За никъде светът не закъснява.
Все бърза да догони нещо мъртво
или от бесове да се спасява.
И този стих е пирова победа -
обърна ли се, ме връхлита упрек:
и днес е само копие на вчера.
Защо си буден, ако няма утре?

...И кулите, които обитаваме,
и дрехите, които обитаваме,
и мислите, които обитаваме,
не са преграда за студа и зимата...
Преди да се усмихнем, се разпадаме,
преди да се родим - умираме...
И дишат незавършено комините,
издишват суетата на живота ни -
лютива и безплътна като минало.
Това, което идва, е наоколо.

... Едното ми око гъмжи от призраци,
а другото се мисли за единствено...
Каква е тази планина от низост?
И в миша дупка ли сте скрили истината?

 


КОЙ СИ

Кой си ти,
че искаш да ти е хубаво?
Колко дълго
си жалил тревите
и земните храсти?
Какво си отрекъл
в недостиг и себелюбие?
И как се спасяваш
от свободата?
Кой си ти,
че искаш да ти е светло
в тъмнината, наречена
животворна?
Пазиш ли нещо важно в шепите си?
Вдишвал ли си ...отново?
Имаш ли своя спасителна мисъл -
вместо въже за никъде?

И какво толкова виждаш
в истината,
че я наричаш събитие?

Гьоте

Приел един единствен порив
друг никога недей познава!
В гърдите две души се борят
и всяка се разграничава.
Едната за света се враства
и впива корени дълбоко.
А другата – в покой, безстрастно
се вдига над пръстта, високо!

нарцистично (както казал някой)

Малко или много всеки търси целостта си. Иначе нямаше да го има дори и самото съществуване, което е нищо друго освен движение по този път.
Това означава, че по един или друг начин, във всичко присъства празнотата на незавършеността.
В психологичен план, обаче, не би могло да съществува каквото и да е понятие за празнота, ако на някакво определено ниво го нямаше допира до нейното стремление. Тоест – бихме могли да се стремим към някакво осъществяване единствено ако то принципно съществува на някакво ниво в нас. Не би имало никакъв друг начин да бъдем предизвикани, ако не съществува обекта на провокацията.
Тогава се оказва, че ние търсим нещо, само защото вече го имаме. Самата завършеност търси себе си чрез своите части. Проблемът е единствено в частността им.
Така пътят се оказва път само за възприятията ни. Те са онова, което може да претърпява трансформации. Но точно те са екзистенцията на нашата частност.
Колко е хубаво, че отвъд личните ни ограничения, съществува и една пребиваваща в себе си Истина, която не можем да засегнем.
И колко лошо е, че постоянно убиваме нейните пратеници в себе си.