"духовността"

Във всички религиозни и философски системи,
в които се споменава за някакъв процес подобен на грехопадение,
винаги става въпрос за конкретна същност (същество) от делото на Твореца, запалила в себе си потенциала на “злото” (греха) чрез желанието и стремежа си да наподоби величието на своя Създател.

И интересно е какво предлагат сега всички тези религиозни и философски системи, а и останалите, които пропускат момента на потъване в материята (и като създаване на формите, но поради ограничеността на съзнанието ни е по-лесно да приемем другата страна на този процес - като психическа ангажираност, в последствие идентификация) и приемат човека, в настоящата му конкретност, като корона на творението...
Всички те се основават все на този стремеж, роден от непосредствено изживяваното ни несъвършенство (което само по себе си противоречи на вторите) и насочен към желанието за одухотворяване и усъвършенстване. И в крайна сметка тази “свята” наклонност у “избрани” човеци, поели пътищата на своето свръхразвитие се оказва точно изявената вече причина за отделянето от първичната Пълнота. Как тогава би могло да се очаква, че по този начин можем да се “завърнем”, след като е повече от ясно, че това все и все си е пътя на нарастваща индивидуализация, отделност и продължаващо “падение”?
Ние все още сме същия онзи Луцифер (Прометей), но вече изгубили от непосредствения си взор и своя Пример за подражание. Окаяно “стремящо се” човечество...

Идва миг, когато дори свещената тишина ще ни насили по необходимост. За радост...